напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



5. Култ към култа


Най-после коментар, а не апология! Книгите на четиричленното ядро от редколегията на "Л-рен вестник" са се радвали досега на такива еднопланови хвалби по страниците му, че Бойко Пенчев създава приятно впечатление с опита си да предложи аргументирана защита на стихосбирката на Й. Ефтимов "Единадесет индиански приказки"7. Радвам се, макар че и двамата се числят към споменатото ядро - тук става дума не само за приятелски жест, но и за изповядване на общо кредо. Радвам се и задето тъкмо аз предизвиках това реторично изключение8. Наистина, авторът му е предпочел да се обръща към мен в четвърто лице единствено число (т.е. без въобще да ме въвежда в текста си), но аз пък смятам да поспоря с него в трето лице.

Похвалата ми не означава, че съм съгласен с аргументите. Според Б. Пенчев, поезията на Й. Ефтимов е от нов тип. В нея няма автентичен аз, който да съотнася "вътрешния си опит с някакви... реалности". Има "един поетически Аз, наличен единствено в процеса на ставането си, в непрестанното поглъщане и мигновеното забравяне на чуждото, непознатото, различното", "Аз, който се самосъздава... чрез въображението като алтернатива на вътрешните глъбини". Съответно, тече макар и с по-различни думи мисълта на Пенчев, аз и евентуалните други, които не харесваме този тип поезия, вероятно имаме остарели разбирания и очаквания. Тъй като на мен, например, ми се е искало да намеря в дискутираната книжка автентика и това не ми се е удало, логично е било да я сметна за непонятна, инфантилна или маниерна. Вкусът ми е от Колумбов, а не от Веспучиев тип. Тоест, аз държа на вътрешните твърди, предварително конструирани стойности, вместо на външните поточни, естествено ставащи такива. Държа на символа вместо на алегорията, на възвишеността в Кантовия смисъл на думата вместо на обикновената класификация, на психологическата сонда вместо на туристическия гастрол. Затова не мога да усетя как в стиховете на Ефтимов "течащата екзотика на ставащото е проектирана върху някаква алегорическа бездна, от която вее ужас и трепет". Затова и не съм разбрал, че книжката е всъщност "промислена и охладена".

Тук ще възразя. Проблемът ми въобще не е в това, че не разбирам поетиката на Ефтимов. Проблемът ми е в това, че я разбирам. Нещо повече, посмях да приложа към нея собствения й метод, само че от другата страна: разтворих субективния си аз в мрежата от потенциални реализации на стихосбирката и в естественото "ставане" на тоталния ми прочит не видях никъде шанс за резонанс между текст и читател. С едно-единствено изключение: в случай че читателят застане зад автора (в двата смисъла на "заставам зад") и от позицията на замисъла тръгне да декодира текста. В края на прочита си той ще открие осъществяването на първоначалния замисъл и ще се зарадва. После ще припише на текста и автора му заслугата за радостта си.

Стихосбирката, между другото, разчита за себе си на обозрима система от знания (и в този смисъл е "промислена"), към която като че ли изразява култова привързаност (и в този смисъл не е "охладена"): "Генеалогия на модерността" и "Думите и нещата" на Мишел Фуко; "Произход на немския трауершпил" на Валтер Бенямин9. С тях 90% от замисъла на Ефтимов и коментара на Пенчев се изясняват. За недостигащите 10% са горе-долу достатъчни "Завладяването на Америка" на Цветан Тодоров, малко от Дельоз и Гатари, Лиотар и някои други.

Теоретичният трамплин не е непременно беда, защото в основата на добрата поезия е напълно възможно да стои теория или методологическа платформа. Как следва обаче да се разсъждава по отношение на конкретните стихове: дали от гледна точка на поезията или от гледна точка на теорията? Ако изберем поезията, вярвайки заедно с Елиът, че "истинската поезия въздейства още преди да бъде разбрана", тогава следва да разсъждаваме в оценъчния обхват "добро - лошо". Ако изберем теорията, започваме да разсъждаваме за степента на достоверност, с която тя е претворена в стиховете, и следователно влизаме в оценъчния обхват "правилно - неправилно". В предната си статия по въпроса аз избрах поезията. Отзивът на Б. Пенчев ме убеждава по-скоро в това, че той е избрал теорията. И с това, при цялата си привична прецизност, е допуснал два слаби момента. Първият е, че е придал на поетичния жанр, за който пише, академична лъженасъщност - без да е противопоказна, академиката не е непременно задължителна. Вторият е, че акцентува върху замисъла, а не върху реализацията, и с това ни оставя да се чудим има ли място в концепцията му/им за читател. Само на едно място, в самия край на отзива си, той уж решава да премести фокуса към читателското възприятие, но и там фактически ни посреща маскирана част от замисъла, защото казаното от него за "ужаса и трепета" е вариация върху разсъжденията на Бенямин за бароковата алегория.

След като стойностния център на стиховете е теоретичен, поетът значи желае не да търси и открива, а да илюстрира - стремежът му тоест не е да пътува волно през географиите на езика и въображението10, както Пенчев заявява, а да изпълни с инцидентни свои елементи вече готовата таблица на един културологичен Менделеев. Такава се оказва реалната практика. А комуникацията на текста - забележете! - е постулирана като дълг на читателя, не на автора. Защото книжката изисква много твърдо две предварителни условия. Първото е безрезервна вяра в Й. Ефтимов, за да пожелаеш да вникнеш. Второто е безрезервна вяра във Фуко и Бенямин, за да можеш да вникнеш11. Ако и двете са налице, връзката протича.

Към тази очевидна според мен култовост имам най-големи възражения. Стихосбирката е пропита с нея, едновременно я изисква и изповядва - читателят трябва да е фен, за да я хареса, самият автор пък е фен на нещата, които е въвлякъл в текста си12. С искрящия си куп от словесни екзотизми тя създава впечатлението, че е по-скоро по възрожденски захласната, отколкото по европейски авангардна (и с това можем да я приемем дори за изконно българска по тон). Азът в нея не тече и не "забравя чуждото", не демонстрира към него тази ведра безстрастност, за която говори Б. Пенчев. Напротив, от своята страна на комуникационната връзка читателят вижда да се откроява един гигантски аз, който жонглира самоцелно с древни и модерни реалии, цитира от три азбуки, играе си с разни показни и привидно сложни аналогии между думите и смислите.

Обаче тази поезия представя алегория, където абсолютно всеки детайл може да бъде натоварен с произволен смисъл, ще настои все пак Ефтимов и Пенчев ще го подкрепи. И то става дума за алегория, която не се отнася до нищо извън процеса на самоконструирането си - просто една поточна алегория, съществуваща без фон и контекст, единствено в предната граница на "ставането" си. А щом не се отнася до нищо, как тогава може да бъде имитация? Ами може. По две линии. За илюстративната й отнесеност към Фуко и Бенямин вече споменах. Но има и друго - пак този читател или зрител, та дори бароков. За да се възприеме алегорията като алегория, важно условие е публиката да е достатъчно наясно за какво действително става дума, т.е. кодът на произведението да е общ за автора и публиката. Иначе простите връзки се разрушават и текстът започва да действа в лексически, т.е. метафоричен или символен план (напълно в унисон с традицията, срещу която Пенчев казва, че Ефтимов рита). Тогава макрокултурната гъстота на текста, която е искала да мине за ведра игра, рискува веднага да се изтълкува като шеметна ерудираност от едни и като обикновена фукня от други.

Б. Пенчев тук вероятно би възразил, че бъдещето на тази поезия предстои. Лично аз не смятам, че поетичните традиции се сменят рязко като правителства или щафетни бегачи. Напротив, всяка идва всъщност за да остане и в този смисъл много от тях могат да присъстват едновременно в една актуалност и да споделят едни и същи читатели. Освен това, поезията на Й. Ефтимов няма странен, а напротив, доста подозрително познат вид - поради което дори се налага въпросът, дали фукоистко-беняминовата интерпретация на Б. Пенчев не е, както сам той така хубаво се изразява, "ерудитски корнишон" (или "кьорфишек")? Не е ли предназначена просто да хвърля прах в очите и да отбива непосредствените критики? Защото, какъвто и да е замисълът в началото на комуникационната връзка, пред погледа на читателя от другата страна излиза нещо, което доста прилича на "Кантосите" на Езра Паунд. Тоест, резултатът отвежда до една поетика от началото на века, твърде позната и изучавана в полето на европейската култура, за да издейства на автора си щемпела "оригиналност".

Изобщо, както изглежда, странни форми може да добие у нас оригиналността. Пред очите ни се откроява текст с техника, подобна на Паундовата, но тъй като е внедрена от последовател на Фуко, който не признава досегашния Колумбов тип писане, трябва да я приемем за оригинална. Самият Ефтимов постоянно се подписва под публикациите си с малки букви (йордан ефтимов, й.е.), точно както се е подписвал американският поет от Паундово време Едуард Къмингз ("е. е. cummings"). Веднъж лично го попитах (Ефтимов, не Къмингз) за това и доколкото си спомням, отговорът беше нещо от рода, че му идвало съвсем естествено и спонтанно. Но нима ако утре заяви, че съвсем естествено и спонтанно е написал "Хамлет", ще трябва да удовлетворим желанието му да получи авторско право - каквото на Шекспир дори не се е присънвало? Културата все пак се състои не само от поток, но и от следи, които влизат както в система на познание, така и в правов или морален регламент.

Тук Й. Ефтимов обаче не е сам. Този тип нагласа е по принцип доста разпространен в пространството на българската литература. Оставям настрана многобройните преводи от руски и френски поети, които у нас са минавали за оригинални стихотворения. Но все още е жив импулсът нещо да бъде директно внесено, само и само за да можем да му се радваме и на български език, след като толкова сме величали задочно оригинала. И тогава сме склонни не да го обявим за имитация (била тя добра, средна или лоша), а да си затворим очите, мислено да прокараме около него една българска граница, която да застроим с една българска стена, и после да продължим да разговаряме за него, проектирайки го на фона само на изолираното вътрешно "блажено" пространство. Наскоро в разговор с Ангел Ангелов стана дума за последните книги на Златомир Златанов. Казах му, че не са ми интересни, защото ги виждам като българизирани (и вулгаризирани) имитации на модернистите от началото на века: ту Джойс, ту Паунд. Отговорът му обаче беше, че от това може би е по-добре да се абстрахираме - един вид, защо да не погледнем на текста като стоящ сам за себе си, все пак е на български език? Не знам, струва ми се, че в нашето езиково пространство рецидивите на просветата все още са склонни да разводняват критериите на знанието. И все още системата на споделеното знание изключва непреведеното чуждоезично знание, като по този начин приема незнаенето на чужди езици за нормалното явление, а знаенето - за препоръчителното изключение. Само в такава среда могат да бъдат валидни аргументите от типа "като за нас си", които издигат езиковия пренос (превод, преразказ, имитация и пр.) до статуса на единствено легитимиращ фактор за принадлежност към националната култура.

Успоредно с това, което говоря дотук, усещам как у мен все по-ясно назрява нуждата да си задам въпроса: добре, но има ли някаква ситуация, в която бих могъл да харесам стихосбирката на Й. Ефтимов и да я похваля? Да, има - и това за сетен път подсказва, че нещата са обусловени от контекста си. Ако беше просто един захласнат дебютен продукт, маргинален и уязвим, върху който се е нахвърлил някой стар скандализиран критик от бетонирания тип на Максим Наимович или Иван Спасов, с ентусиазъм бих подкрепил правото на автора да търси своя лична поетика и да прави грешки в процеса на търсенето си, бих подчертал култивирания характер на поетическото слово, бих се спрял особено задълго върху няколкото действително добри момента в първата "приказка". Защото щях да имам чувството, че защищавам крехък индивид срещу могъща институция или закостеняла традиция.

Но авторът в случая нито дебютира, нито е маргинален в културното ни пространство. Книгата не му е първа. Плюс това той принадлежи към институция - член е на кръг, който разполага вече пет години наред с медия и я използва най-вече за собствена прослава.

Но за това по-подробно - в следващия брой на рубриката.

 


7Бойко Пенчев. "Бележки по географията".Литературен вестник, 7, 19-25.II.1998.горе

8Вж. статията ми "Две книгигоре/долу". Литературен форум, 5, 10-16.II.1998.горе

9Във: Валтер Бенямин (1989) Художественамисъл и културно самосъзнание. София.горе

10А къде е странната разделителналиния между въображението и "вътрешните глъбини", за мен е загадка.горе

11Получава се обаче интересно разминаване.Методологията на Фуко се основава на принципно недоверие към индивидуализиранотослово. Ефтимов и Пенчев вярват безусловно на Фуко. Следователно те му изменят.горе

12"Tsetso Тодоров", например,е форма, която внушава идеята за култова фамилиарност - като на човек, койтосе отърква във величието на Другия, искайки в същото време да го приближи досебе си.горе

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух