напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



6. Групите


Неведнъж съм се чудил на житейския парадокс, как няколко иначе способни и своеобразни поотделно индивиди могат да образуват един съвсем посредствен колектив. В случая имам предвид ядрото от редколегията на "Литературен вестник" - Пламен Дойнов, Бойко Пенчев, Йордан Ефтимов, Георги Господинов. От над една година насам култовото им самопоклонство прави особено отявлено впечатление. И това според мен се дължи поне отчасти на сектантски затворената атмосфера, която те отдавна са свикнали да обитават: атмосфера на свои източници, свои текстове, свои амбиции и стойности, свои хора. И разбира се, в допълнение идва липсата на съпротива от другаде.

В най-общ план логиката на нещата е ясна, има я анализирана и в класиката. В "Де профундис", например, Оскар Уайлд дори отбелязва, че посредствеността на колектива е неизбежна, защото контактът между членовете му няма как да се осъществи другояче, освен на най-ниското възможно ниво. Аз лично бих внесъл един доуточняващ щрих: качеството на колектива, групата или кръга е функция от естеството на връзката между членовете. Защото хората по принцип се групират заради някакво вътрешно родство или външна цел. Ако родството е по-изявено от целта, хората в групата са максимално свободни; те просто във всеки конкретен момент на заедността доброволно се избират един друг заради общото помежду им и по този начин почти с нищо не застрашават иначе немалкото си индивидуални различия. Но ако целта е по-изявена, вече зависи каква е целта. Широка и етична цел ще им помага в индивидуалните развития, тясна и прагматична цел ще ги спъва. Още от времето на партократичния херметизъм знаем, че една от най-ужасните форми на манталитетна кастрация е когато не искаш да се пуснеш от хорото поради амбиция или пък не смееш поради страх.

Литературните кръгове и групи също не са сами по себе си нещо лошо. Изпитвам подозрение само към тясно споените, като в случая - там където усещаш, че литературата на практика има второстепенен, служебен смисъл, защото някаква конкретна цел или сложна взаимообвързаност е подменила оценъчната система "добро - лошо" със системата "наши - ваши" или "полезно - безполезно". В социалния план на такива групи, ако човек ги наблюдава от дистанция, са често явление ритуалните реплики, многозначителното мълчание, пробягващият по телата или лицата резонанс, напрежението в контакта с нечлен на групата. В литературния им план пък средата, вместо литература, генерира и поддържа най-вече отношения: мрежа от хвалебствени рецензии за себе си и своите хора, пасивни реплики и невнимание към чуждите. Същата тази среда е крайно добре осъзната в центробежно и центростремително йерархичен план. Навън тя е раболепна към системите, до които е пряко или косвено близка, както и грубиянски враждебна към потенциалните си политико-литературо-финансови конкуренти. Навътре си създава що-годе точна система от роли и облици; приемеш ли системата, ставаш вътрешен и черпиш от полето на общата емпатия и/или изгода.

Някои от четиримата познавам по-добре, с други съм говорил по-нарядко и бегло, но общо-взето от 1991-2 г. насам всички те са постоянно пред очите ми. В началото бяха просто група студенти, които развиваха дейност на университетско ниво - устройваха авторецитали, организираха семинар след семинар, издадоха в сравнително къс срок един след друг първите си стихосбирки. През 1993 г., скоро след гладната стачка на Едвин Сугарев, когато редколегията на "Литературен вестник" пооредя заради шумното изгонване на Капка Георгиева и доста по-тихото изгонване на Владимир Левчев13, Ани Илков въведе групата в редакцията и на практика им остави в ръцете списването на вестника14. После си излезе оттам. Същото по-късно направиха Стефан Десподов и Румен Леонидов.

Не съм сигурен какви са точно причините за избора на Ани: дали се беше привързал към момчетата или разчиташе на тях като на "компромисни фигури", т.е. че те ще му помогнат да държи влияние във вестника и след като излезе от него. Предполагам, че са валидни и двата мотива. Но тъй или иначе ситуацията беше направо златна за четиримата. Те фактически поеха един от трите централни политико-културо-литературни вестника, при това вече с наличен облик, място и публика. Имаха на своя страна една крайно благоприятна политическа, творческа и професионална конюнктура. Навлязоха в литературата едновременно като обещаващи млади автори и като будни мозъци, нагълтали се току-що с недостъпна доскоро елитна френска теория. Съвсем нормално е в такава една ситуация дори да бъдеш сноб и да се отдаваш на култова почит към разни имена и идеи - нали често пъти почитта ти към другите е огледално отражение на основателното ти усещане за лично великолепие.

Мисля обаче, че шансът им дойде преждевременно и им донесе властова полза и творческа вреда. Предшествениците им в редколегията бяха значително по-обособени личности и литератори. Те имаха продукция още преди да дойде медийната амбиция. До 1989 г. В. Левчев беше издал вече пет стихосбирки15, Р. Леонидов имаше издадена една и готова още една, А. Илков още не беше издал книга, но вече имаше куп ръкописи и изградено реноме на поет, което не подлежеше на съмнение16. Но основното е, че всички те в началото на 90-те години просто бяха по-зрели хора. Вярно, също споделяха мечти за бардов тип власт, също даваха на късо по линия на творческата суетност, но поне вече имаха някаква развита психологическа дълбочина - познаваха много добре униженията на литературната мимикрия през късния социализъм и едновременно с това, поради младостта си, още не бяха успели да затънат в компромиси с конюнктурата на властта. Затова през редакторския си период, при всичките си от моя гледна точка политически сектантщини, успяха да се изявят като сравнително широки литературни радетели.

При заместниците им не се получи така. При тях колективът дойде преди зрялото индивидуиране, а пък административната амбиция - преди или едновременно с продукцията. Не че не се научиха да правят вестник. С някои солидни уговорки по отношение на херметичния език и текстовия подбор, научиха се. Публикуваха серия добри чужди и родни материали, запазиха широко отворена вратата за литературния експеримент. Но успоредно с това стесниха литературната идеология, през която се пропускаха материалите. Наложиха им стил на извъноценъчна псевдоигра, уж закачлива, уж дори недотам почтителна, а всъщност често пъти по един комплексиран начин полусервилна-полунагла. За теоретична база послужиха "игрите" и "класификациите" на Фуко17, който по метод е маргинален (както пък е централен по статус) - т.е. изследва маргиналиите и маргиналитета, интересува се от границите между явленията, а не толкова от самите явления, анализира властовите стратегии, които се крият под фасадата на речта и дори на факта, старае се да релативизира фалшивите кристализации на традиционните стойности.

Четиричленката обаче взе маргиналитетните идеи на Фуко базово, като червена книжка на Мао, плюс това четена и тълкувана от тях често пъти така, както дяволът чете и тълкува евангелието. Връх в концептуалистиката от този тип бележат някои статии на П. Дойнов. Споровете на Фуко със заварената академична традиция, често пъти форматирани в оригинала като лирични пасажи или реторични въпроси, Дойнов обявява за отдавна спечелени двубои, като в резултат на победата вече "авторитети просто няма", "всяка симулирана реалност [e] истинска", "вече никой не иска да изглежда смешен като уличи 'плагиатите' (или мистификаторите?) в кражби на непосочени цитати", защото "мистификацията става достоверна, хваната в самото си случване като реалност"18.

Аз лично ще рискувам да изляза смешен. Тълкувам тезата на Дойнов като опит да узакони това, което цялата им група много често практикува19, и то чрез позоваване на чужд авторитет. Защото това за авторитетите, дето ги нямало, е кьорфишек. Авторитетът е Фуко. "Самият Фуко каза, че няма авторитети" е скритата теза на Дойнов. И оттам нататък съвестта му е като изпрана носна кърпичка. Един вид, "друг е поел отговорността за плагиатствата, имитациите, перефразите на анонимни чужди мисли; аз какво - само изпълнявам заданието". Тоест, ако използвам вариация върху популярен казармен израз, Дойнов демонстрира обикновена практика на морална скатавка.

Същият обича да повтаря в писанията си, че за тяхното поколение литературата не е политика, а наопаки - политиката е литература. Само по себе си самообявяването на групата им, заедно с по-широкия кръг от приятели и обожатели, за "поколение" е очевидно изсилване. Но и тезата няма нищо общо с истината. Трансформацията, която четиримата имат навика да осъществяват, е по-сложна и има вида на една известна Марксова формула: "политика - литература - политика прим". Фасадната платформа уж зове за волна игра и стойностен релативизъм, но реалните действия сочат, меко казано, едно авторитарно друго. В края на миналата година, например, Дойнов публикува в "Литературен вестник" статия20, от която без преувеличение излиза, че ако си представим поезията на 90-те години като катедрала, основата й се състои от серията студентски рецитали и театрални представления на четиримата (плюс, за цвят, спектаклите на "Петък 13"), а за капител й служи стихосбирката на Георги Господинов "Черешата на един народ". Българската литература от периода добива по този начин странния вид на незастроена равнина, сред която липсват дори не само постиженията на Цанко Лалев, Георги Пашов, Кристин Димитрова, Силвия Чолева, Станислав Градев, но и най-добрите книги на официалните предшественици на групата А. Илков, Р. Леонидов, В. Левчев и пр. Последните се оказват, за удобството на класификацията, избутани в младежкия период на творчеството си, а някои от тях (като А. Илков) дори в предкнижната си фаза.

Да оставим настрана факта, че обсъжданите тези на Фуко са всъщност антитези - срещу консерватизма на френската академика, срещу традиционното знание по принцип. Да оставим настрана и другия факт, че в негово лице имаме все пак само един философ измежду многото, а не Христос, нито Буда. Но в конкретния случай той дори не е важен, защото терминологичният му апарат служи главно за инструмент, за институционална завеса пред евентуалните критики и опровержения. Друг такъв инструмент е притежанието на медия, а трети - непрекъсваната досега политическа обвързаност на медията. Тези инструменти вече пет години наред изпълняват обикновената роля "държане в подчинение на завареното съсловие писатели".

Нека сега се отдалечим малко от ситуацията, за да видим по-голяма част от нея. С влизането си в социалната среда на литературата, четиримата завариха едно аморфно общество на объркани, разтревожени и най-вече възрастни писатели, свикнали на друг тип житейски регламент и гилдийна принадлежност, а и по инерция извънредно лесно склонни да се уплашат от хора с медия в ръце. При това нека да говорим само за по-способните и нормалните измежду тях. Шокът дори на тяхната ситуация беше двояк. От една страна 1989 г. смени изцяло не литературата, а прочита й, с целия риск досегашният им къде искрен, къде компромисен труд да се окаже излишен. От друга страна се отприщиха евроамериканските информационни канали и доминиращата сред писателите българско-руска фонова култура се оказа изведнъж силно недостатъчна.

Ситуацията беше използвана рационално. С помощта на споменатите по-горе инструменти, по-възрастните писатели бяха така респектирани, че вече няколко години подред кажи-речи никое конкурсно жури не смее да не включи в себе си член на групата или пък да отмине негово произведение без награда21. Получи се буквално един автоматизъм в подаването на награди, похвалите в печата, назначенията в журита, поръчките за отговорна работа, отпуснатите суми по една или друга линия. И цялата тази блестяща култова фасада скрива все по-плътно и по-плътно факта, че групата, за която става дума, е буквално колективен кредитен милионер на днешната българска литература, че е получила много по-централно място отколкото реално заслужава с досега написаното, че се е обособила в нещо като литературна Култигруп, която с минимум реална продукция си е издействала максимум власт. Че Йордан Ефтимов и Пламен Дойнов, въпреки наградите и дитирамбите, са все още пред първо добро стихотворение, че Бойко Пенчев22, макар за разлика от първите двама да има две-три прилични стихотворения, спря да пише поезия и едва наскоро увенча аналитичните си занимания с книга. И че дори най-разгърнатият измежду тях като поет, Георги Господинов, който е определено талантлив човек, е получил много повече култови похвали и конкурсни награди, отколкото тънката му и все още повлияна от Ани Илков продукция реално може да понесе. И че каквото и трезво становище да се опитам да дам за нея, на общия елеен фон то ще прозвучи едва ли не като обида.

Нямам друго обяснение за бързото генериране на затворени кръгове в иначе освободеното от цензура след 1989 г. пространство на културата, освен че това е система от социалистически инерционни ходове. Където икономическите източници са малко, а държавната опека - голяма, политическата и всякаква друга принадлежност (доколкото може да има принадлежност, която да не е политическа) е от завишено значение. Освен това, разпадането на бившата централизация доведе до образуването в културата на творчески микрокапсули, всяка от тях със структура, аналогична на някогашната. И ако правилно чета симптомите, по нарастващата невроза, с която в момента редица що-годе затворени творчески кръгове се опитват да утвърдят величието си, а чрез величието си и себе си, можем да съдим, че краят на масовия социално-творчески херметизъм (простете за оксиморона) може би все пак наближава.

След този глобален ракурс искам да завърша със съвсем близък кадър. Неотдавна в кафенето на Сдружението на българските писатели се сбиха със столове в ръце поетите Румен Леонидов и Николай Кънчев. Пряк повод беше интервю, в което първият се изказа крайно остро за последните стихове на втория. Не съм присъствал на инцидента, но ми го предадоха по следния начин: "Румен се биеше като лъв - не могат да го удържат! Кънчев не беше проблем, но Румен така се беше разярил, че...!"

Без шега, тази случка в никакъв случай не изглежда в очите ми като поредната българска "буря в чаша вода" - или като поредната Омирова "Батрахомиомахия". Напротив, спонтанният бурен инцидент ми е по-симпатичен от което и да било десетилетно лицемерие. Искам само да допълня, че според мен яростта на Леонидов не се дължи само на естетически причини. Наскоро излезе австрийска антология на българската поезия, чийто съставител е именно Кънчев. Вътре отсъстват солидни фигури като Иван Теофилов, Ани Илков и Румен Леонидов, но пък фигурират и четиримата от "Литературен вестник".

По някакъв начин това е свързано с всичко, което казах до този момент.

 


13К. Георгиева беше публикувала в един неделен брой на "24 часа" краткареплика, в която - между другото, доста културно - отказваше да се заплени отпатетиката на Сугаревия глад. Колегите й я изгониха с дюдюкания в пресата. Вл.Левчев беше изгонен просто заради фамилията си, с мълчаливото съгласие на всичкитему приятели. Тъкмо тогава А. Илков направил пред него впечатляващото изказване(според както ми е предадено): "Ти разбираш ли, че тук и стените не те търпят!"горе

14Главенството на Е. Сугарев, а впоследствие и на Миглена Николчина, винаги ебило формално по отношение на подбора и тона.горе

15Владо умееше да се възползва от възможностите си, но без да се унижава или даощетява другите. Книгите му излизаха бързо и лесно не защото баща му въртешетелефони, а защото по издателствата се страхуваха от него и действаха на принципа"за всеки случай". Владо си го знаеше това - не беше чак света воданенапита.горе

16При цензурната социздателска практика беше нормално да си поет и да нямаш ощекниги. Сега това е абсурд, освен ако не е доброволен избор на социална поза(не съм виждал кандидати за такава).горе

17Този механичен пренос на идеите на елитен френски философ с доста голям проценттрудно пропускливи текстове в програмната основа на централен български л-ренвестник е сам по себе си голям майтап, апотеоз е на кичово ексцентричното съвместяванеи потвърждава подозрението ми, че първоначалният стадий от развитието на стойностите в българската култура - този на универсалния синтаксис между тях - още не е изживян. Вж. по-подробно по този въпрос в статията ми "Конфузният лакмусна традицията" (В: "Анархистът законодател. Сб. в чест на 60-год.на проф. Никола Георгиев. С., 1997: 225-42), особ. посл. страници.горе

18"Позитивизмът на постмодерното". Л-рен в-к, V, 32, 11-17.Х.1995, препечат.в Л-рен в-к, VIII, 6, 11-17.II.1998.горе

19Ако той и останалите се интересуват от плагиатствата или имитациите си, могав специален материал да им посоча част от тях.горе

20"Когато пишем за поезията на 1996-а". Л-рен в-к, VIII, 35, 36, 37,38, 1997.горе

21Имаше ситуация, в която Й. Ефтимов веднъж се обиди, задето не беше получил никакванаграда през годината.горе

22Между другото, точно Бойко Пенчев ми е най-симпатичен от четиримата. Засега той е автор на най-солидните трактатни текстове, има и (отделни!) нелоши стихотворения. Плюс това, като че ли притежава едно душевно измерение в повече - по-чувствителен е от другите, по-тънък и по-драматичен е вътрешно. Но нямам чувството, че цени в себе си това, което аз ценя в него.горе

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух