Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

В предишния си текст направих опит да проследя две типологични въплъщения на популярната социокултурна опозиция "център - периферия", най-отчетливо въплътена в съотношението "столица - провинция". Сега ще продължа разсъжденията си, но от малко по-далечен зрителен план. Въпросът е, че поради крайно патриархалното си естество българската култура е склонна да тълкува горната опозиция като опозиция тип "връх - подножие" - много висок връх и много ниско подножие. По този начин елементарният организационен принцип на националната култура се вертикализира в стръмна йерархия, самоназначава се за единствен стойностен еталон и удържа статуквото чрез механизмите за културна хегемония, с които разполага държавата²⁷. Тоест, в крайна сметка, бюрокрацията (или по-точно регламентът й) като че ли всеки път удържа тотална победа над продукцията, овладява я и се отъждествява с нея.

Лесно обаче може да ми се възрази с нещо от рода на "Дай тогава алтернатива, да видим има ли нещо друго на тоя свят". Възражението е сериозно. Защото културата по принцип познава само патриархалната регулация на стойностите - вертикалното разпределение на властта, строежа на йерархии. С това съдържание в себе си "патриархализъм" изведнъж се оказва система, състояща се от един-единствен термин-елемент-явление, в която плюс това сме неизбежно въвлечени всички. Тази глобалност на термина блокира възможността да се разсъждава кой знае колко по-нататък и единственият ми шанс за това, в качеството ми на частица от едночленния оркестър на системата, е да правя опити за бързи, изненадващи, нестандартни дистанцирания и врязвания. Вярно, само опити. Но от друга страна, какво друго?

Такива опити поне могат да ни помогнат да регистрираме някои различия по историческия корпус на макроявлението "патриархализъм" и да ни накарат да заподозрем, че това са симптоми за органични промени. Разбира се, стойностните йерархии в културата са естествено явление, защото творческият акт, процес и продукт се осмислят може би най-вече от способността да се прави разграничение между "хубаво" и "лошо". Но има разлики в типа йерархии. Така например, в модерни общества с дълга писмена традиция и масово образование зад себе си културните стойности като че ли доста гъвкаво и функционално се създават, групират и прегрупират. И обратно, в общества, където Гутенберговият етап на културата е сравнително отскорошно явление (като нашето в края на ХІХ в.), се получава така, че малцина грамотни създават стойностите на културата и ги налагат на едно огромно множество от неграмотни - стойностите общо-взето се назначават еднопосочно надолу²⁸. В такъв тип култури центърът не е просто командният пункт, върхът не е просто щабът на привилегированите или стойностният каймак на системата. Центърът е капак и емблема; във видимия план на културата той е върхът, сърцевината и корпусът на цялото, той е фактически цялото цяло, че и повече от него. В проекцията "връх - подножие" пък съществува само билото на върха, докато склоновете са стойностно приравнени към ниското долу.

Дотук вече разполагаме с две изоморфни проекции на патриархалния принцип, който организира стойностите в културата: хоризонтална ("център - периферия") и вертикална ("връх - подножие"), която е производна на първата. В по-къснописмени среди двете се тълкуват до голяма степен в плана на опозицията "присъствие - отсъствие". Има обаче и още една опозиция, която в култури като нашата се оказва изоморфна на горните. Ще я нарека условно "начало - нататък".

Измежду мотивите, които прорязват националната ни култура, най-основен като че ли е мотивът на началото. Той е постоянен изходен ориентир, крайпътна спирка и крайна цел, присъства в гъстата мрежа от паметни плочи, статуи и пантеони из страната, в препоръчителния тематичен регистър на литературната класика, в официалните празници, в емблемите и символите на държавността, в заглавията и съдържанието на радио- и телепрограмите, в имената на футболните отбори, кината, сладкарниците, улиците и пр. източници на колективно забавление, в самохвалствата на кое ли не домашно величие, в темите и изразните клишета от случайните разговори на маса, по улицата или край автобусната спирка. Началото възниква изневиделица на съвсем неочаквани места. Ако се върнем назад във времето и се заровим, примерно, из старите хумористични вестници и списания, ще видим, че на определени дати всяка година хуморът на първа страница изчезва, заместен от портрета на някой виден възрожденски рожденик, който ни внушава през свъсения си или стоманеноледен поглед колко сме нищожни на неговия фон. В най-последно време пък видните фигури от Възраждането се честват с особена тържественост два пъти в годината - на рождените и на смъртните си дати. Всичко това образува плътен капак, на който като че със златни букви е изписано: "Началото е центърът на всичко!" "Началото е върхът!"

За кое начало става дума обаче? Нашата култура има плаващ стойностен център, който е склонен за кратки моменти да се фиксира върху най-различни имена и дати, но на практика винаги е свързан с началото на държавата от 1878 г. Това начало си има своето предначалие и следначалие. Предначалието върви назад през Паисий и царете до бащата на първия хан. Следначалието върви през войните и социализма към нас и собствените ни главички едва-едва стърчат тук-таме по ударната му вълна. Въпросът е, че в конюнктурата на културата ни това държавно начало и непосредствените подстъпи към него са центърът. Всичко назад е биографията на центъра, историческото му туловище, а пък напред е все по периферия.

Странен образ представлява статуквото на културните ни стойности, според което излиза, че центърът на системата е в началото й: началото работи център. Получава се едно пространствено изместване, една чудата диспропорция²⁹. Тъй или иначе, това е ситуацията, която системно се проповядва от образователната система и медиите. В литературата начало слага Паисий. Но там той е и център, в ролята си на свързващо звено между книжнината преди и книжнината след³⁰; начало в смисъл на връх е обаче по-скоро Ботев, а в смисъл на фундамент - Вазов. Началото, центърът и върхът на героиката пък се съсредоточават в Левски, с подгласници донякъде Ботев и още по-донякъде Раковски. Встрани от тези центрове началата постепенно се удребняват, докато достигнат до частни въплъщения от рода на "този е българският Мопасан" или "тази е българската Жана Д'Арк".

Целта ми тук не е да засягам нечии патриотични чувства, а да оголя стратегиите на културното ни митотворчество и да покажа, че кажи-речи от всяка единица българско "настояще" може да се извлече ядро "начало". Но както вече споменах, всички тези многобройни начала се свеждат до едно - началото на държавата. Чрез мотива на собственото си начало държавата фактически възпява себе си и съвсем рационално се увековечава в съзнанията на поданиците си. За същина на началото й служи, в съответствие с каноните на всяка митология, непосредствената борба за осъществяването на това начало. А това са в конкретния случай движенията за политическо освобождение, кулминиращи в Априлското въстание - непосредственото преддържавие, сакралното извънвремие в навечерието на същинската хронология.

Другаде вече съм писал за това как "История славянобългарска" получава масово разпространение доста след като бащите на образователната ни система конструират Паисий като баща на Възраждането³¹. Аналогичен е случаят и със Софроний Врачански, и с други. Но пак ще повторя, че принципът на този тип моделиране е в съответствие с най-добрите традиции на митотворчеството. Ето Мирча Елиаде³² по въпроса: "В религията, както и при магията, цикличното повторение на каквото и да било означава най-вече това, че едно митично време бива превърнато в настояще, след което влиза в употреба неограничен брой пъти."

Практиката, на която сме свидетели, потвърждава това. Инцидентните актове на държавата, както и инцидентните факти на културата й, като че ли постоянно търсят узаконяване, че и сакрализация, чрез емблемите на преддържавното "начало". За разлика от наличностите в старите митологии, обаче, тук началото флуктуира, не си избира някаква твърда Аркадия или Златна епоха, в която да се свре и утаи, а се насочва ту към едно име или събитие, ту към друго, според модата или изгодата на момента. Това се дължи вече на разликата в периодите. Старите митологии са предписмени и затова преданията им са в еднаква степен недоказуеми и неопровержими. Нашата е омешана с историята и за да реализира стратегиите си е принудена да оперира ловко с фактите или пък да лавира гъвкаво между тях. Но целта тъй или иначе е ясна - абсолютна власт на центъра над периферията, на държавно-културния апарат над територията и населението.

В крайна сметка обаче се получава така, че постоянното митоприсъствие на началото в настоящето непрекъснато периферизира настоящето в настоящето. Или казано с малко по-други думи, понеже стойностите на нашата култура са кристализирали около идеята за началото на държавата, цялото сетнешно развитие на културата излиза, че представлява - разбира се, не чак с абсолютна геометрична праволинейност - едно постепенно слизане надолу в стойностната йерархия, едно пътешествие покрай все по-ниски критерии и нива. Ето пак положението конкретно в литературата. В началото на ХХ в. имената от учебниците по литература и христоматиите са в преобладаващата си част на живи хора. Днес класиката се състои горе-долу пак от същите имена, само че те вече не са на живи хора. В изпитните конспекти на кандидат-студентско и университетско ниво, доколкото ми е известно, няма живи участници, последна в тях влезе сравнително неотдавна починалата Елисавета Багряна.

Но това не е най-неприятното. Най-съвременна (вкл. и текуща) българска литература в момента не се обсъжда на практика никъде: няма я в средното образование, няма университетски семинари, където да се обсъжда, липсват каквито и да било изследвания. Обсъжда се и се изследва класиката, класиката и пак класиката, а съвременността фигурира само в плана на рецензентската регистрация. При такава липса на контекст критериите за придвижването на едно произведение нагоре или надолу по йерархията се оказват, неизбежно, извънлитературни: плод са на приятелски или неприятелски консенсус, или пък просто на апатия.

Ситуацията означава и това, че днешният ни литературен процес е на практика обезсмислен от нормативно-патриархалната инерция в групирането на стойностите. Оттук следва немалка част от трагедията на днешния български писател. В официалния регламент на нашата култура брадясалото "начало" продължава да е всичко, докато "нататъкът" обозначава кажи-речи единствено графата "и други", в случаите когато въобще съществува.

²⁷За тези механизми по-подробно вж. "Идеология и държавни идеологически апарати"на Луи Алтюсер.

²⁸Социализмът именно затова не успя да роди нищо свястно в областта на културата(освен нещата, които се появиха поради неспособността му да наложи тотален контролнад собствената си територия). Той въведе изкуствено, със силата на военнатаси организация, едно състояние на дълбок културен анахронизъм.

²⁹По един интересен начин тя е синхронна с едно известно решение на Първото народносъбрание, което през пролетта на 1879 г. назначава за столица София - град,намиращ се не като Търново в центъра на страната, а в самия й край. Целта наизбора е била политическа. София въплъщава не реалността, а мечтата, не решениятана Берлинския конгрес, а Сан-Стефанския мирен договор, не наличните граници,а лелеяната териториална троица Мизия-Тракия-Македония.

³⁰Боню Ст. Ангелов го улучва точно в това му качество в книгата си "В зоратана българската възрожденска литература" (София, 1969, с.8): "Паисийе здраво свързан с българската литература преди и след него."

³¹Статията ми "Паисий - не конструктор, а конструкт на Възраждането"(Култура, ХL, 51-52, 22.ХII.1996).

³²Mircea Eliade. Patterns in Comparative Religion. London: Sheed & Ward, 1958,p.392.

Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!