напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



9. Дебатът едва ли ще се състои, поне не в този екип


Кохортите на опонентите напират - макар че нито "кохорти", нито "опоненти" са точни думи в случая. Засега виждам само действията на литературен башибозук, чиято интензивна безскрупулност не ми е много ясно на какво точно се дължи, дали на комплекси, солидарност в името на всичко или пък сепнато сметкаджийство - във всеки случай най-малкото му общо кратно са колективизмът и дебелоочието. Имам предвид най-вече последните два материала срещу статията ми "Групите" от бр.11 на "Литературен форум": "По повод вражеските групировки" на Димитър Камбуров (Литературен вестник, бр.15 т. г.) и "Хрушчов на литературата" на Митко Новков (Литературен форум, бр.15 т. г.). Всъщност те много приличат на предишните три, които бяха кратки и импулсивно злостни, само дето за разлика от тях са дълги и концептуално злостни.

Централно положение и в двата материала заема идеята, че с текста си съм влязъл в ролята на гръмлив ментор-сопаджия от социалистически тип. Според Камбуров фатално сериозният ми говор наподобява този на "партиен официоз", респективно "тоталитарен комуняга", носи параметрите на "спартанско боботене или по-общ здравомислещ морализъм", а разсъжденията ми по отношение на един известен философ имат "тодорпавловска" окраска и логиката на "агит-просветно помагало". Според Новков пък моят патос е "априлски", досегашните ми статии от рубриката са "литературно-критически доклади тип ХХ конгрес", в конкретната си критика на групата "ораторствам" като "старшина" пред "единен строй" и издавам "критики - смъртни присъди".

На база на натрупаните травми или практики от соцпериода, всичко това вероятно звучи в главите на двамата му автори адски сериозно и убедително. Само че те са подценили важността на няколко основни неща. Първо, с комунизма или социализма не съм имал нищо общо - нито преди, нито след, ако изключим част от разхвърляната система на допубертетните ми мнения. Второ, ясният стил и оценъчният патос, които съм възприел, не означават непременно социализъм в действие, а че знам много добре какво и срещу какво говоря. Трето, статията ми въобще няма за цел да предложи на читателската публика упражнение по реторика (каквато и да се е сторила някому последната), а си има тема, тематичен обект и най-вече развита в рамките на публицистичния жанр концепция, която основно следва да бъде опровергавана, ако човек има несъгласия с написаното. Защото мъчиш ли се поради една или друга причина да опровергаеш дадена теза чрез епитетни атаки върху формалните й аспекти, чрез недъгави критики на дребни детайли от или вън от корпуса й или пък чрез безредно мятане на оплювки към нейния автор, рискуваш да я оставиш непокътната и по този начин да преутвърдиш валидността й.

Въобще, получава се страхотен парадокс на практика. Цяла кавалкада от текстове търчат към мен с извадени сопи, мечове и ятагани и всеки от тях крещи, че съм нападал, затривал, забранявал и пр. Вертикалната проекция на този образ е още по-кретенска. Съгласно логиката й цяла една армия от хора на новото време, въоръжена до зъби с медии и други социални принадлежности, неясно защо се оказва в хоровите си твърдения отведнъж скупчена най-отгоре на Шипка, беззащитна, безоръжна, а срещу нея отдолу приижда едночленното социалистическо пълчище на Трендафилов.

Резултантната картинка е позната тъкмо от недалечното минало. В момента просто се разгръща една традиционна кампанийна стратегия. Идеята е да се имитира обществено мнение чрез серия автонимки, анонимки, псевдонимки, които да ме формулират и забодат преди всичко политически - ако успее да направи това, инсценираното обществено мнение би могло да открои в мое лице ясен образ на врага и по този начин евентуално да прерасне в реално обществено мнение. Така статията ми, поради невъзможност да бъде маргинализирана чрез мълчание, би могла да бъде маргинализирана чрез говорене.

Това обаче не виждам как ще стане. Първо, защото статията ми все пак не е под или пред, а преди досегашната им и бъдеща кампания и ще остане в непроменен вид независимо от това какво ще се избълва по-нататък по неин и мой адрес. Второ, защото уравнението, което чертаят между мен и ментора хегемон от социалистически тип, не може да излезе. Има пречка: зад гърба ми не стои нито една институция, която да ми дава кураж да критикувам когото и да било или пък власт да го забранявам. Хрушчов не тропаше с обувка в Ню Йорк просто заради моралната теснотия на хрушчовската си кожа, а защото соцпартийната конюнктура го беше изтласкала в управлението на една зловещо огромна страна и стоеше зад него, включително и зад дивотиите му - без тази конюнктура той щеше да си остане цял живот в компанията на украинските кореноплоди и нямаше да пречи никому, освен може би на най-близките си. Аз, за разлика от него и другите ми приписани еквивалент-персони, съм сам зад текстовете си и нямам претенция да имам друго освен мнения (друг е въпросът, че мненията ми биха могли да бъдат, да речем, убедителни и с това да дразнят опонентите ми). Зад мен не стои нито институцията където работя, нито медията, в която публикувам, нито пък някакъв административно силен синдикат от съмишленици, който да привежда в дело уж проповядваните от мен наказателно-присъдни актове33. В най-добрия случай мога да се надявам евентуално на доброволни поддръжници, всеки от тях с личен, дезинтересиран избор на позиция.

Сега няколко думи за въпросната ми статия, защото опонентите странно защо я нападат с бистро неведение относно съдържанието й. Тя визираше едно съществуващо у нас социокултурно явление - груповостта на определен тип групи, херметичната им спойка в угода на вътрешни финансово-административни амбиции и най-вече резултантните им опити да строят естетически конюнктури34, т.е. да назначават, а не просто да регистрират стойностите в творческата сфера на културата. Така се подминават с лека ръка потенциално важни явления, а от друга страна много често се изтъкват на преден план чисти бутафории. За илюстрация ми послужиха наблюденията върху практиката на едно четиричленно ядро от редколегията на "Литературен вестник"35, което особено от една година насам използва медията почти изцяло за лична прослава36.

Това не би било кой знае какъв проблем ако въпросната медия, поради кризисното стечение на обстоятелствата, не беше един от всичко на всичко трите централни културо-литературни вестника в страната. Не би било проблем и ако въпросната група притежаваше творчество, което заслужава (само)прославата. Проблемът, както аз го виждам, е, че със съзнателно манипулативна дейност те поставят себе си и своето творчество в много по-централно положение отколкото заслужават. За това впрочем разчитат не само на вестника, но и на гъстата мрежа от лични отношения, която са създали и поддържат чрез дребни услуги, колегиални спойки, прагматични взаимообвързаности.

Политиката им е превърнала "Литературен вестник" в нещо като куфар с двойно дъно, крайно широко и крайно тясно. Широкото и рязко по-симпатично от двете поема какъв ли не материал - от километрични статии на изтъкнати наши и чужди университетски интелектуалци до захласнати пуберски стихоплетства. На ниво рецензия или поне кратък отзив под снимка на книжката също се покрива широко литературно пространство. Всичко това е много хубаво само по себе си. В същото време обаче във вестника открай време тече една линия на концептуализация, която непрекъснато поставя в предния фронт на литературата крайно спорното според мен творчество на четиримата, а това на останалите автори, включително и на най-разгърнатите измежду тях таланти, задържа в състояние на изкуствена аморфност37. Тоест, възражението ми не е заради това, че не виждам демократичност на достъпа, а за това, че не виждам справедлива концептуализация.

Ето какво имах предвид в статията си. Знам, разбира се, че около стойностите в литературата може много да се спори. Но нали тъкмо това исках - да се спори по същество, а не да ми се сервират партийно-плювачески филипики, които по-скоро ме карат да подозирам, че прикриват някаква аргументативна немощ и гузност. Преки опровержения на тезата ми липсват и в двата материала. Д. Камбуров на едно място ми отправя тотално неподкрепеното с аргументи обвинение за "сериозната доза дезинформация, чието бреме... леко [съм] поел" и аз се надявам, че ако евентуално държи да не мисля за него като за лъжец от махленски калибър, ще обясни в специален материал най-подробно какво има предвид с думите си. На друго място, недоумявайки "какво всъщност целя с настоящата си критика" (това вече, надявам се, го обясних), същият сякаш косвено полупризнава, че имам някакво основание да твърдя твърдяното - завърта идеята, че макар сам да вижда несъвършенствата на "Литературен вестник", се бои - незнайно защо - да не би оповестяването им да спре вестника, а и че плюс това се е научил да уважава труда на редакторите, на които приписва - твърде пресилено според мен - самопожертвувателен идеализъм.

Политическите атаки на Камбуров и Новков все пак леко варират в параметрите си - иначе двамата в повечето случаи така са си плюли в устата, че се чудя как не са се отровили взаимно. Новков ме обвинява основно във властови амбиции, които прикривам зад псевдоборбата си с псевдовластовите псевдоамбиции на други хора. При това, явно хем за да бъде на моя територия, хем за да избегне дебата конкретно по темата, привежда нашироко в своя подкрепа цитати от двете ми книги - монографията "Неизличимият образ в огледалото" (1996) и стихосбирката "Четирите фокуса" (1997).

Аргументация от този тип би могла да породи главно смях, особено по адрес на човек, който се обявява за "антиесенциалист" - първата е писана в периода 1992-1994 г., а втората е подборка от неща, писани между 1985 и 1995 г. Авторът им, тоест, едва ли е бил през цялото това време един такъв хомогенен набор от завършени нагласи и идеи, споени несломимо като Кубратовия сноп пръчки, както излиза според логиката на Новков. Но мисълта ми е основно за друго. Много низко започва литературната си кариера този млад човек. Още буквално дебютант в писането (в библиографията му засега има само малък обем статии, рецензии и отзиви), още непридобил лице и репутация, той е избрал точно пътя, по който е изключено да ги придобие, изпълнявайки спрямо въпросната четиричленка функцията едновременно на славей и на копой, на щатен славословец и таран38. Наистина е жалко. Не съм чувал досега някой да е постигнал репутацията си чрез опровержение на принципните й параметри, макар да има житейска логика, която гласи, че пътят на обратното е просто по-дълъг път към същото - т.е. аз бих могъл примерно да изляза от къщи да купя хляб и да поема точно в обратна посока, надявайки се да направя като Магелан пълен кръг около земята и да достигна хлебарницата откъм задната й страна. Само че пътят на лъжите, инсинуациите, мазната софистика39 и безгръбначието не води в никакъв случай дори до задните части на истината или достойнството.

Д. Камбуров, за разлика, привижда в политико-партийната ми уж реторика преди всичко белези на антиинтелектуализъм. Интелектуалецът, според него, не употребява моя език, защото това го отвежда "три до пет петилетки" назад. Не пише с ясен стил и оценъчен патос, защото те са "продължение на трапезната интелектуална разпищоленост на агонално и ситуативно уйдурдисани позиции". Той трябва да "артикулира теоретически дилеми и философски въпроси", непременно поставяйки под съмнение "здравия смисъл". Същевременно е съвсем нормално да обвинява опонента си, също като него например, в лична драма, реторично самоубийство, манталитетна старост, бяс, безпомощност, властови нагони, сексуална моногамност (добре че барем "хетеро-"), мерзко и глупаво клеветничество, скъден хоризонт, мракобесие, смехотворност (основните думи са точно тия). В никакъв случай не трябва да илюстрира тезите си със случки, защото последните придават на интелектуалния му опус "гадна" "криминално-сензационна наративност".

Камбуров явно полага усилия да изглежда интелектуалец. Но на езика ми е - а каквото на езика, това и на компютърния екран, а оттам на изпринтираната страница - да го запитам откъде е извадил тази розова, будоарна представа за интелектуалеца и би ли могъл да предложи своя и чужда библиография по въпроса. Само да не се опитва да минава метър с Пол Джонсън или Жак льо Гоф. Защото за пръв път чувам, че социокултурните конкретизации, каквато е всъщност по характер темата ми, са за разлика от теоретизациите недостойно поле за интелектуална изява, а съпътстващата ги ясна и остра полемичност е излязла от мода, при това отдавна. Това говори най-вече за сектантски тясна начетеност, защото всяка бърза справка с актуалния престижен материал открива едно доста голямо реторично многообразие40.

Като че ли мнозина са склонни да смятат, че интелектуалната дейност принадлежи по-скоро към сферата на позата, жестикулацията и реториката, отколкото към сферата на идеите и оповестяването или коментирането им, но досега не съм мислил, че тези хора излизат извън категорията "читатели на сп. Блясък". Само дето при Камбуров, който се дразни от текстурната лекота на езика ми, играе роля и едно друго обстоятелство, съпътствало до голяма степен неизбежно културния ни преход след 1989 г. - тромавите български преводи на елитната френска теория41, които създадоха у редица днешни литератори впечатлението, че да пишеш интелектуално означава да пишеш трудно и зле. За противовесна илюстрация можем да разтворим англоезични оригинали на Ръсел, Сърл, Куайн, Рорти, както и английски преводи на Витгенщайн, Барт, Фуко - навсякъде срещаме бистрота, достъпност, фокусиран смисъл. Има и философи с по-задръстени стилове (Дерида, например), но те все пак съставляват само част от цялото актуално поле и не създават впечатление, че изместват, по щафетен или модистки образец, който и да било друг стил. Стилист Капанов не е непременно модел за следване в литературната мисъл.

Тук искам да приключа с неволните опущения на Камбуров и да премина към най-важните измежду умишлените. Историята си има предистория. Неотдавна той, който иначе е толкова старателен в граденето на интелектуалния си облик, се изпусна да нарече в интервю поетесата Силвия Чолева "еблива въртокъщница". Обидата предизвика шумна реакция. Тя доведе до серия публикации в "Литературен вестник" и вероятно доста е уязвила първопричинителя, защото в яростта и подбора на думите му виждам отчаяния му стремеж да нареже кожата ми и да направи от нея въже, по което да се изкачи обратно в лоното на предишната си репутация. Вероятно поради същата причина споменава толкова често и язвително жена ми, поетесата Кристин Димитрова, която на практика няма отношение към темата на "Групите", освен като ощетена. Просто тя също взе участие в дебата по повод резилното прозвище.

Не знам само защо Камбуров ме смята за толкова лесна плячка. Може да ме е подценявал, може пък аз да съм го надценявал досега. Но желанието и интензитета му са съвсем прозрачни, въплъщава ги дори самата структура на изложението му. Най-напред то започва с дълго и маниерно извинение, на няколко пъти взривено от смесица ту ядни, ту снобски обяснителни бележки. След това идва редът на политико-антиинтелектуалистката филипика срещу мен, сподирена от няколко опита за опровержение на отделни пасажи в статията ми.

На някои от тях ще се спра, защото ги смятам за рожби на особена доза наглост. Най-напред, отношението ми към Фуко (подобен мотив ентусиазирано отработва и Новков). Много ценя Фуко и се радвам ако съм спечелил Камбуров, както сам той твърди, за каузата му. Даже, ако критиците ми имаха малко повече добра воля и познания, щяха да разберат, че самият аз съм немалко повлиян от темите и методологията му - само дето не го употребявам като свещен текст и не използвам терминологията или стилистиката на българските му преводи. А че е маргинален, в смисъл на второразреден, това пък въобще не съм го твърдял никъде - "маргинален"/"маргиналитетен" в случая означаваше просто "изследовател на гранични, периферни или странични спрямо основната му компетентност явления", а не сиво присъствие в йерархията на съвременните идеи.

Ще засегна и по-страничните критики на Камбуров. Въобще не съм клеветил Ани Илков. Извънредно много ценя поезията му, смятам го за един от най-добрите приятели, които съм имал в живота си, и много съжалявам, че през последните пет години тръгна по един непродуктивен за него социален и манталитетен път. Бележката под линия, в която го визирам, е скрита реплика пряко към него и само той има право да й се обиди - а не някой клакьорстващ автор на пасквили тип "журналистика в Тенеси". Що се отнася пък до българската антология на английски език, която излезе преди първата ми и единствена засега стихосбирка и в която участвам с две стихотворения (тук Камбуров и Новков пак атакуват заедно с реторични рапири), обяснението на участието ми е много просто: познавам съставителите и им изпратих две свои стихотворения в собствен превод, които те приеха и поместиха без да съм ги молил и без да съм им носил бутилки уиски или тавички с печени агнета. Плюс това смятам, че стихотворенията ми са добри и поддържат, а не уронват нивото на антологията - което единствено може би има значение. По същия начин, ако сам съставях в момента антология на българската поезия и бях получил добри стихотворения точно от Камбуров и Новков, за които иначе мнението ми понастоящем граничи с нулата по Келвин, щях веднага да ги включа и нямаше да ги питам имат ли или нямат издадени стихосбирки. Защото качеството на конкретния материал е в такива случаи според мен по-важно от личността на съответния човек или предварителния авторитет на натрупаната от него продукция.

В заключителната част от трактата си, след като показва, че се е разходил достатъчно из деветте кръга на моите низости, Камбуров рязко сменя тона, тръсва метафорично глава в стил "Но млъкни, сърце" и подема пропедевтична разходка из красотите на наскоро посетената от него Златна Прага. Не знам дали само така ми се струва, но в преднамерения му и този път тон  лъха някакво бюргерско лицемерие, като у човек, който старателно е гълтал знания и навици на поведение, но се е сдобил само с тънък епидермален слой култура, едва-едва прикриващ клокочещата отвътре грубиянщина и недодяланост. Жалко. Приключвам участието си по настоящата тема и да променя намерението си може да ме накара само някоя особено конструктивна корекция на фактологията или идеологията в "Групите".

 


33Новков малко наивно ми приписва поддръжка от страна на институциите "Л-ренфорум" и "Софийски университет". Първата вече помести на страницитеси и собствения му трактат. Втората пък е единна институция само за йерархията,която обхваща цялата централно-административна гама от ректора до чистачките.Ние преподавателите, ако Новков не е забелязал, сме разпределени по катедрии факултети, които са доста самостоятелни, особено в рамките на преподаванияматериал и изповядваните отделни мнения.горе

34В повечето случаи автоконюнктури.горе

35 Напомням,че в обекта на критиката ми въобще не фигурират Миглена Николчина, Малина Томоваи Амелия Личева (към тях храня най-добри чувства), нито пък конкретният вестник като историческо цяло.горе

36Последната се е постеснила напоследък, вероятно под благотворното ми влияние.горе

37Една от най-скандалните им практики е спирането на рецензии за стойностни книгина автори вън от кръга им.горе

38За първото вж. апологията му в юбилейния брой на "Литературен вк"(бр. 6, 1998). Второто е обект на настоящия ми отзив.горе

39"Владимир Трендафилов априори се поставя в позиция 'срещу', следователнотой е противоположност, която се бори, но в същото време е 'единство', е прилика,е тъждество." По аналогия могат да се кажат и други странни неща: полицаятсе бори с престъпници, следователно е престъпник; лекарят се бори с болестите,следователно е болен; дървосекачът сече дървета, следователно е дърво.горе

40Ще припомня известната Станфордска полемика по проблемите на литературния канон,където си размениха бистри, тезисни, доста остри атаки и двата участващи лагера,този на по-консервативно настроените и този на постмодернистите.горе

41Тук имам предвид по-специално преводите на екипа Антоанета Колева - Лидия Деянова.горе

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух