напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



10. Книгата


Темата този път няма много общо с литературата, освен в по-широкия смисъл на думата. Но ми се струва важна тъкмо поради деликатно и тук-таме конфузно граничния си характер. Става дума за една объркана и откровена книга, която ми е еднакво трудно както да защитя, така и да залича в съзнанието си. Излезе неотдавна, заглавието е "Ръкописът на Стефан", подписана е с псевдонима "Ани М.". Очевидно тиражът е малък, защото не съм я виждал по сергиите, пък и там пъстротата е ефикасно скривалище. Така че едва ли щях да разбера за съществуването й, ако авторката не ми я беше изпратила в съпровод с писмо, от което ще цитирам малка част, без да издавам имена:

"Здравей, Владо!... Изпращам ти моята книга. Не допускам, че реакцията ти към нея би била по-различна от тази на останалите трийсетина човека, които я познават. Тази реакция я предусещах, затова и се подписах с псевдоним.... Нищо не съм редактирала, не съм прецизирала, не съм имала сили за това. Струваше ми се още, че така трябва. Аз не съм професионален писател.... Вярвам обаче, че трябваше да я публикувам. Не се съмнявай в еднократността на опита ми за контакт с теб!"

Идеята за "книга от неписател" е оксиморонна, интригуваща и позната. На пръв поглед автоетикетът би могъл да се изтълкува единствено като жест на скромност. Но има и друго, жанров подпласт. Липсата на редакция спира професионализацията на словото и фактически му попречва да се превърне в изкуство, задържа го поне по презумпция в сферата на естеството, природата, референтната истина. Приоритетна за М. е значи не естетиката, а достоверността, също като в по-стари литературни периоди - тоест тя доброволно се е отказала от шанса си да упражни над текста контрол чрез измислица, а вместо това е предпочела да го отприщи, за да потече каквото наистина е било. Точно поради тази причина нямам възможност да разглеждам "Ръкописът на Стефан" от гледна точка на литературните му достойнства, а само като опит за съобщение или диалог. И като въпрос доколко инцидентният опит от такъв порядък е възможен.

Този сакрализиращ избор впрочем е естествен за ситуацията. За начало и рамка служи трагичният инцидент с единайсетгодишния син на М.42, който през 1994 г. умира в болница много бързо и неясно от какво. Оттук нататък започва нещо като недатиран дневник. М. се оказва, че не може или не желае да излезе от мъката и усещането за празнота, които я обхващат. В допълнение - и тук е екзотичната за дистанцирания читател страна на текста - Стефан подновява контактите си на нефизично ниво. Той се явява на майка си насън и лети с нея, говори й, сигнализира за себе си чрез странни зрително-звукови явления (запалка отказва да угасне, нощна лампа светва сама, без нечия намеса ту се включва касетофон, ту се изключва компютър). Или пък се оказва вплетен в сюжети, за чиято сглобка човек вече започва да подозира прекалено силна намеса от страна на майката - в "скучно чистия" Брюксел, на годишнина от сватбата й, вятърът довява коледна топка в ръцете на дъщеря й ("Повярвахме, че е от теб"), по време на семинар в САЩ чува тътен, от който прозорците на залата задрънчават ("Колега също се огледа, допуснах, че чуваме едно и също").

Явяванията могат всъщност да се изтълкуват като скромна форма на полтъргайстови аномалии43 - изключвам обсъждането на проблема за вярата или неверието в тях, защото натрупаната документация е огромна. Стандартно такива неща се случват около някой жив човек в къщата, макар да си патят и останалите членове на семейството, и поради това днешната парапсихология е склонна да ги счита за прояви на спонтанна психокинеза, т.е. за несъзнателно въздействие на индивидуалната психика върху материалната среда. Съществува и фонд от натрупани наблюдения върху неволните причинители. Най-често това са момичета или (по-рядко) момчета на пубертетна възраст - поради нестабилната си личностна структура те не понасят добре фрустрация и бързо развиват напрежение, което при липсата на пряк отдушник вероятно излиза бурно и безформено във вид на полтъргайстови явления.

Личността на М. като че ли наистина се отличава с някаква подобна свръхделикатност и недоизразеност. Контактът с всичко наоколо я плаши ("Какво да правя със себе си, сине мой? С този страх от човеците, от хората, от живота?"). В семейството си пък очевидно е възприемала главно ролята на функция от другите. Съответно, със смъртта на детето голяма част от собствения й смисъл рухва: "Но искам поне един мотив да не се самоубия. Да, ще отгледам още година-две Марта, но после ще увисна със цялата си чудовищна безполезност."

М. се оказва до такава степен обсебена от починалия Стефан, че просто му отказва смърт. Нещо повече, съвсем неволно насища с него околния свят. Чува гласа му при смесване на линии по време на телефонен разговор, привижда го в домочадието на други хора при откъслечни гостувания ("... и само си казвах, че не трябва да припадна - около нас търчаха децата му. Момче и момиче."), усеща помощта му в разни трудни ситуации и състояния (осъзнава една сутрин, че й е излекувал коляното, откроява самарянския му пръст в едно щастливо нощно идване на такси, вика го в моменти на ужас "от собственото си съществуване"). Полека-лека настройва света си на вълна единствено Стефан (нарича собствената си книга "ръкописа ни със Стефан", говорейки на едно място за болестта му нарича стафилококите "стефалококи"), съзира кажи-речи във всичко изпратени от него сигнали и убедена в неговото всеприсъствие го обожествява ("Излиза, че присъствието му е навсякъде, уменията му - космически"). Явяванията му нарича "теофании". Вярно, тук-таме диагностицира ситуацията доста трезво: "Изобщо - смъртта на моя син е единственият факт, с който 'чета' света". Но в крайна сметка настоява: "Стефан, синът ми, не е метафора" ("Аз съм който съм"). Всъщност от изложението й по-скоро излиза, че светът е метафора на Стефан.

Имам обаче чувството, че от текста, някъде скрито отдолу, като че ли постоянно просветва идеята "самата аз не съм функция, не съм метафора". Просто по характерно плахия си начин М. действа чрез подставено лице, чрез маска, и в този смисъл, след като виждаме каква енергия влага тя в идентификацията си със социалните си маски, можем да кажем за нея, че понякога е майката, понякога е Стефан, че ги редува според адекватността им спрямо една или друга ситуация, а също и вероятно за да замести хронично липсващия в живота й диалог.

Тъй или иначе, вече стигнала до идеята за божествеността на сина си, М. започва да се рови из всевъзможна историческа литература и да открива негови тъждественици назад във времето - първомъченикът Св. Стефан, Св. Франциск Асизки, предводителят на детския кръстоносен поход през ХIII в. и дори Тутанкамон. Чете елитарна философия, популярен окултизъм, Библията и какво ли не още, за да обоснове историческите си интуиции. Не признава друго освен вяра именно в тази посока и скептицизмът на околните я ранява болезнено, кара я да се затваря допълнително в себе си и да преустановява контакта. Краят на книгата идва с последната точка, съвършено произволно - би могъл да бъде съвсем на мястото си и една година по-рано в записките, и десет години по-късно.

Четиво от такъв тип не може да не породи цял набор от предварително готови нагласи, всяка една от които е напълно способна да предизвика читателя да спре с четенето или пък да закотви текста в някоя удобно издълбана за подобни случаи класификационна ниша на съзнанието си. И мога да кажа, че книгата ми е симпатична именно със своята беззащитна податливост на маргинализиране отвън. Тя плава полупотопена над множество подводни камъни, в част от тях здраво задира дъното си. Сюжетът й рискува да бъде тривиализиран най-напред по линия на темата "безутешна майка жали за детето си", която безспорно ще сподави иронията и критиката, но заедно с тях и интереса. Ровенето на М. из теоретичната литература е често пъти пътуване сред зле разбрани или извадени от контекста си неща, тълкуванията са много често произволни, с логически скокове, има дори евтини грешки в имената (Еуриген вм. Ериугена, АЕлар вм. Абелар). На всичко отгоре, всеки източник получава от М. еднакво безкритична възхита и вяра - в стилистиката на поднасянето й Лиотар например има същия облик на стар мъдрец както и Августин.

Читателят, с една дума, получава серия от шансове да маргинализира не само книгата, но и авторката в съзнанието си - и най-близкият до масовото съзнание измежду тях е да я обяви за луда. М. сама съзнава опасността: "Мисля, че на когото и да разказвам тези неща, ще замълчава съчувствено. Ще си казва - луда е, горката." За съжаление тази форма на социален расизъм се проектира почти автоматично в подобни случаи, въпреки че има обективна логическа пречка: самата М. (а) подлага себе си постоянно на съмнение, и (б) търси контакт, пита, пуска сигнали. Кой тогава е нормалният? Струва ми се, че написаното от нея лъха на моменти буквално на хронично здраве в сравнение с традиционната социална нагласа на неумение и страх да се контактува с инцидента, с единичната конкретност, с несводимия към нищо друго казус - непреодолимо е като че ли желанието да се отплеснеш към опорите, вместо да се опиташ да останеш сред самите неща. А човек ми се струва, че има право да не бъде типологизиран.

Най-доброто, което може да предложи привичната нагласа, е може би теоретичният (дори да не е литературен) ракурс. Той пак типизира, но поне се опитва да разбере, макар и само за да формулира и маргинализира на ново ниво. Юнгианската парадигма например, която ми се вижда най-адекватна на случая, навежда именно на мисълта за споменатата идентификация с персоната "майка". Ситуацията прави личността безсилна да разполага с волята си, защото вкарва психиката в много тесен калъп и я втвърдява, засилвайки същевременно крехкостта й. Несъзнаваното, което обхваща на практика цялата вътрешна територия извън персоната, напира отвън със сила, аналогична на степента на психическо втвърдяване, макар че агресията му е поне отчасти овладяна чрез персонификацията му със Стефан - така ужасът от света е обеззаразен чрез интимно усвояване. Азът не осъзнава персоната като персона, защото в резултат от кристализацията на психиката губи поглед навътре и се оказва способен само на външна ориентация...

Отново отлепям очи от теоретичния бинокъл и поглеждам М.. Тя като че ли иска да ми разкаже цялата си история наведнъж, като човек, който винаги е заемал малка част от света, в който участва - непрекъснато потиска и отлага, додето потиснатото и отложеното се раздуват отвъд словото и се превръщат в образ, гигантски образ, обхванал полека-лека духовното пространство на света. Желанието й е да изстреля цялата си информация на един дъх - и я нарича, максимално адекватно, Стефан. Чрез същия този "Стефан" дори случайните й хрумвания стават важни - какво да прочете, какво току-що е видяла, какво й е минало през ума. "Стефан", най-общо казано, е легитимиращо име-емблема, чрез което М. се самовъвежда обратно в обществото като пълноправна: и като майка, и като някой друг пълноправен.

"Ръкописът на Стефан" по един парадоксален начин демонстрира нещо огромно около човешките възможности за съзидание. Съвсем сериозно. Защото М. е един неволен малък демиург, който създава свой собствен завършен свят, нарича го Стефан и заживява в него. Точно такава формула тя задава на битието си и то с готовност преработва света в аналогична форма на поисканата, като започва да й се явява в ролята на Стефан. М. доказва всъщност едно - светът Стефан е до някаква степен възможен. Сама го е създала и го крепи с всичките си сили и време. И ако се издънва, това е защото се опитва да проектира този единичен свой свят обратно върху човечеството, което й е задало формулите на обобществяването. Стефан е валиден за нея, тя се опитва да го превърне в нов Спасител. И това е основният й неадекватен аспект - по някакъв начин обаче имитиращ тъкмо онова, което чрез възпитанието и образованието й е наложило обществото.

Проблемът на света Стефан се състои само в това, че по неизбежност е конструиран с прекалено малко параметри. Все едно да се опитаме да конструираме език само с няколко десетки думи, след което да се мъчим да опознаваме света и да развиваме комуникация и наука само чрез тях. Това разбира се е осъществимо, но ще бъде много трудно и несъвършено, защото всяка от думите в този език неизбежно ще бъде натоварена с толкова много значения, че едва ли дори конкретният контекст би дал възможност на един човек да изкаже ясно мислите си пред друг. Естественият език притежава огромен фонд от елементи. Затова може да използва едни и да не използва други, да натяга смисъл в някои от тях и да го отпуска в други. Защото яснотата е важна за комуникацията. Другото нещо, което е важно за комуникацията, е правилното разпределение на акцентите и паузите - за да има речта не само работа, но и почивка.

В света Стефан обаче никой елемент не почива и никой не е в миманса, точно поради малкия им брой. Всеки от тях е непрекъснато в употреба и е натегнат с огромни смисли и роли. Затова чудото в този свят е ежедневие. Друго всъщност кажи-речи няма. След като е зададен точно този малък модел, всяко значение се извлича през много ситен филтър, всяко тълкувание се тласка в един крайно ограничен набор от посоки, нито едно събитие не е случайно. Изречението на света няма второстепенни части, всичко е само субект и предикат, няма как да не се случи всеки път чудото. Тъкмо това би било истинско чудо. Или казано с други думи, в този свят тя има голяма сила да променя нещата и събитията, да ги огъва според както й се иска, точно защото светът е съответно на нейните сили малък - така както една запалена кибритена клечка добива голяма сила ако я сложим под стъклена чашка.

У нас в къщи държим в аквариум две миниатюрни екзотични костенурки. Светът, който те обитават, е коренно различен от моя и не е идентичен дори със света на аквариума. Последният е всъщност опит за очовечаване. В тази назначена от нас среда двете правят неща, които понякога дори ми се струва че разбирам, в смисъл че ми хрумва какво биха могли да означават. Като вляза в кухнята и се доближа до тях, едната например (вероятно по-емоционалната) започва да шляпа юнашки насам-натам из водата - но може би не от страх, а от ентусиазъм, защото не си скрива главата под корубата. Но и в това не съм сигурен - дали е страх или ентусиазъм. Във всеки случай, като съпоставя нивото си на комуникация с костенурките и изброя възможните разминавания между привичните нагласи и инциденти като книгата на Ани М., се питам дали контактът с хората и с костенурките не е въпрос само на степен.

 


42Инициалът на фамилията е действителен, затова предпочитам да използвам него.горе

43Има много документирани случаи от този тип, включително и в най-ново време -чинии да хвърчат във въздуха, електрически крушки да експлодират, мебели дасе преобръщат и пр. Наблюдавана е дори телепортация на предмети (появяват сев затворено помещение или изчезват от такова).горе

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух