напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



12. Фигурите на заедността


Съвсем неотдавна в 65-та аудитория на СУ се състоя рецитал на "най-млади", според обявите, поети. Същите обяви допълваха възрастовата емблематизация с мила и малко самоунизителна подкана към публиката да си носи памперси за в залата. Иначе нивото не се отличаваше от това на който и да е друг рецитал. Имаше си всичко, и високо, и ниско, и средно. Беше приятно. Най ми хареса обаче неволната нестройност на изпълненията, която сценарият и тук-таме импровизациите на публиката като че ли постоянно се опитваха да подтиснат.

Участниците всъщност бяха малко изкуствено насметени в заедност. Вярно, отделни групички по двама, по трима, по четирима очевидно се брояха помежду си за приятели, респективно съратници, и си бяха поканили и публика, в чиито пристрастия май се усещаше аналогична сегрегация. Някои бяха по-всеобщо познати, други не чак толкова. Имаше хора като Николай Павлов с поведение на централизиращи или емблематични фигури. Основно обаче се рецитираше беззнакова поезия, все още необгледана, необговорена, необписана, поради което авторите-рецитатори много често се притесняваха от скандалната новост на тембрите си. Тук-таме някои усещаха нужда от жестови подплънки към раменете на текстуалните си тела. Стоил Рошкев предпочете да рецитира в стойка шпагат върху дългата маса отпред на подиума. Някакъв негов приятел, не му запомних името, беше представен като човек, който вдига на раменете си 180-килограмова щанга, но се оказа, че не си я е взел за рецитацията. Елена Алексиева пък, на която не й липсва характер, произнесе ходом върху споменатата маса един дълъг монолог, в който на два-три пъти с концептуално отстранение прибягна до вече доста консервативния регистър на битовата ни нецензурност. А имаше и разни представители на ония, които причисляваме ту към неясната категория на симпатягите, ту към доста по-ясната категория на щатните купонджии. Един такъв, вероятно пиян като тараба, се беше заел да демонстрира на консекутив творческа и слушателска екзалтация, горя като феникс, летя като пегас и в крайна сметка непрекъснато режеше слуха ми с амбицията си да измести чуждия шум в залата със своя собствен.

Усещането с една дума беше автентично. Донякъде обаче тъкмо заради импулса на общата атмосфера да се разпадне във всеки един момент - всъщност онзи кресльо очевидно и неслучайно се самоизживяваше като важна споечна фигура, макар да беше по-скоро пудел на заедността, отколкото неин Антей или Сизиф. Тъй или иначе тази заедност шумно се обявяваше за лайтмотив на вечерта, извираше едва ли не отвсякъде: идеята за "памперсите" на "най-младите", схемата на дружеско-колегиалното излизане по двойки, отлагането на старта с над половин час само заради закъснението на дебютния рецитатор (Николай Павлов), постоянната обмяна на свойски реплики и жестове между авторите и публиката. Плюс това микрофонът гъгнеше и части от текстовете тъй и си останаха тайна за основната маса слушатели, включително и за мен. Което още повече колективизираше изявите и впечатлението.

Лично аз се радвам, че успях в общи линии да следя не само изпълненията, но и общата емулсия, в която плаваха рецитиращите и слушащите лица. Защо в крайна сметка беше чак толкова важно да се демонстрира заедност, защо трябваше рециталът да се прави едва ли не на монолитен форум? Пряката причина най-вероятно е в съвсем естественото предстартово притеснение на организатора Николай Атанасов (сам поет) да не би нещо да не излезе ком ил фо - а когато се притесняваш, обикновено залагаш на познатото. Но имаше и друга. Схемата на сценария представляваше пряка полушаржова-полупочтителна реплика към един малко по-ранен и не по-малко неравен рецитал в същата аудитория на автори от Сдружението на българските писатели. В този смисъл рециталът на безпроблемно самонаречените "най-млади" може да се тълкува и като избор на неантагонистична алтернатива, плахо настояване, че виждате ли, нас също ни има, учтиво предложение за хронологична съвместеност в скалата на официалното присъствие.

Оставям настрана въпроса къде и доколко го има това присъствие. Не говоря и за пълнежа, а за рамката. Плюс това не критикувам, а правя опит за наблюдение и анализ. Нещата, заявени чрез форума на "най-младите", бяха естествени и симпатични, съвсем в духа на консервативното трето десетилетие от живота, когато човек, в противовес на популярните романтически митологеми, като че ли гледа най-вече да се вгради в наличните социални структури, а не да ги взима на абордаж или пък да ги руши отвътре. Но интересното беше, че ситуацията, в цялата си непосредственост, от една страна възпроизведе цяла гама от вкоренени в националната литературна традиция привични нагласи, а от друга демонстрира доста добре реалното им място и значение в настоящето.

Традицията ни, най-напред, регистрира с погледа си главно колективните присъствия - за нея да бъдеш извън означава, че се поставяш в рисковото положение да не съществуваш. Групите са най-елементарните й частици, независимо от големината си. Вътре в тях пък най-естественото, почти автоматизирано разслоение е на предводители и последователи, стари и млади, мъже и жени. Там текат силно централизиращи токове, открояват се лидери, разпределят се роли, нивелират се нефункционални различия. В крайна сметка групата или приема очертанията на лидера си, или успява съвместно да състави някаква антропоморфна фигура и вече от позицията на тоя квазииндивид да поведе борба с други аналогични конструкции.

Рециталът определено тръпнеше да придобие някакъв подобен облик. Той просто беше все още дебютно разноцентричен. Някакво наслагване на приоритети обаче имаше, пак по линия на привичните йерархизации. Така например, текстовете на поетесите нямаха никакъв шанс да получат централен фокус, защото основните токове течаха между мъжките фигури от бардово-мачистки тип и колективът на приятелите и обожателките им. А тези поетеси бяха, честно казано, най-добрата част. Радостина Григорова, която демонстрира съвсем зряла, характеропатична, а не концептуална поезия (въобще не би ми хрумнало да я нарека "млад автор", въпреки че е съвсем млада на възраст), се вмести в сценария по-скоро като събличащо се тяло и този силен дразнител, освен дето предизвика серия радостни подканяния да се доведе докрай започнатото, абсолютно заглуши стиховете й. За изявата на Елка Димитрова (също своеобразна, макар и все още с нестабилности в поетиката) мога да кажа горе-долу същото, без събличането. Тя мина между другото, донякъде заради микрофона и тихия си глас. Интересната и стеснителна Гергана Попова, поне от моята позиция, въобще не се разбра какво каза.

Другата възпроизведена стойностна нагласа вървеше под формата на постоянно течаща реплика към отявлената за литературата ни линия "стари-млади". Наистина, тази линия присъстваше главно в рамката (споменатата автокатегоризация "най-млади"). Но пък рамката беше важна и неволно интересна, защото не заявяваше принадлежност или предпочитание към единия от двата лагера в традицията, а изразяваше косвено почит към съвкупността им, фокусираше ги на практика като утвърдено статукво, като класика на родната йерархизация.

До голяма степен това всъщност си е така. В културата ни като че най-силни токове текат именно в посока на разделението между стари и млади. Първопричината е разбира се в завишения патриархализъм на националния ни контекст, но тук има и детайли. В патриархализма от традиционен тип ориентацията на стойностите е в посока към старостта, на която автоматично се дават права над авторитета, опита, знанието и в крайна сметка властта. Младите в тази система са фактически предсоциалните стари, притежават по дефиниция енергия, устрем, творчески заряд, свойствен им е радикализмът, но от даден момент нататък тези неща улягат и си идват по местата - или казано с други думи, младият човек, който всъщност мечтае колкото се може по-бързо да стане стар, се вгражда в обществото, намира си ниша и започва все по-плътно и по-плътно да се идентифицира с нея. Антиномия на практика няма. Има поток на трансформация и елементите на опозицията или конфликта се появяват само в невралгични, преходни пунктове.

В българския културен контекст, обаче, "стари" и "млади" са открай време властови групировки, своего рода антагонистични лагери или политически партии, които воюват съвсем рационално и равновесно. Тенденцията води началото си отпреди 1878 г. и рецидивира по-нататък. При това с една особеност - става дума за война между символи. Защото в традиционната ни символна структура център са фактически младите. По някакъв начин те са изоморфни на държавата, на предосвобожденската героика, с която последната се идентифицира, на революцията, просветата и всяко друго дебютно начало (център у нас е началото), на новото, което в политически план се обещава шумно и след това тихомълком не се осъществява. Старите, обратно, гледат да не се афишират като такива, а си избират наименования от регистъра на семантичното гнездо "добросъвестни крепители на същинската традиция", а когато упражняват административна власт, правят това много често скрити зад маската на младостта, новото, ентусиазма, енергията. В символен план те са остатъчна категория - към тях спадат тези, които вече не могат да минат за млади, колкото и да са разтягали социалния план на младостта си. Докато младостта е фактически основният символен капитал на конюнктурата. В нея ставаш утвърден, т.е. скрито стар, от позицията или зад маската на младостта. Затова в нашата литература младите не бързат да остареят, а си стоят максимално дълго млади. Пък и след това не се навличат с фигурите на старостта, а гледат деликатно да излязат въобще от антиномията. И това е валидно за цялата ни "нова" история, още от първите канонизации на Левски и Ботев през десетилетието непосредствено след Освобождението. Социализмът, нека не забравяме, също изкара близо половин век с фигурите на казионната, вечно непресекваща младост. А истински старите са всъщност в периферията, лишени от власт. Старостта е когато те уличат неопровержимо в старост, когато повече не можеш да се правиш на нестар; границата й вечно бяга напред във времето и актът на достигането й обозначава факта на изхвърлянето. Образува се странен двуполюсен стойностен модел, в който едната от страните на практика няма референт. В тази родна култура на вечно липсващите стари, старите са това, което не искаме да бъдем ние, както и това, което искаме да представляват противниците ни.

Властово-фиктивният характер на опозицията "млади-стари" лъсва особено очевидно в днешно време, когато виждаме как все по-явно в световен план се демодира едноцентрично-двуполюсния модел на културата. Патриархалният пиетет към старостта и моноавторитета постепенно се преобразява в полицентризъм и еталонна ориентация към младостта - не към акнето или нервността й, а към манталитетната й гъвкавост и широко отворените й сетива за настоящето. Това е по принцип нагласата на всички възрастови групировки, които са дишали актуалния евроамерикански културен въздух приблизително от 1965 г. насам (в този план можем да разсъждаваме за днешните "най-млади" като за лишени от патент върху младостта поради манталитетното незастаряване на предишните възрастови групировки). Тази тенденция би следвало да влезе в автоматичен синхрон с характерната открай време за нашата култура ориентация към младостта и началото и да доведе до изчезването на опозицията "млади-стари" от територията поне на авангардния културен дебат.

Но не би, поне засега. Рецидивът на елементарната антиномия продължава да действа с неотслабваща сила в областта на новата литература. "Младият" един вид продължава да шества като удобна ниша за колективно-позитивна автоидентификация, а "старият", когато не е примерно Хайтов или произволен член на Съюза му, продължава да се размахва като универсален образ на врага. Дори опитите за въвеждане на допълнителни елементи към опозицията на практика я преутвърждават в изконно българския й досегашен вариант. "Най-млади" е втора остатъчна категория, която означава "кандидат-млади". Срещал съм тук-таме и категорията "средно млади", която пък сякаш означава "постмлади", автори, които се отдалечават от границата на младостта със същата скорост, с която границата на старостта бяга пред тях. "Млади-стари" фактически означава "свои-чужди", "добри-лоши", "таланти-бездарници" и нищо повече - нещо като политически деиксис, който оповестява единствено принадлежност, жест на симпатия или антипатия.

Причините са административни, икономическо-властови, инерционно политически и в крайна сметка, бих казал, късогледи. Защото инерцията на макрогрупировките и оттам на макроназванията е плод на една национална литература, която е пъпно свързана с държавата, получава грижи, изпълнява поръчки и развива свой конюнктурен план от имена и текстове. Обаче положението се развива. В конкретното ни настояще държавата за пръв път в националната история е оттеглила претенциите си от литературата и илюзията за централна грижа се подхранва от валидната само до време глобална помощ на големите фондации. Мисля, че не е далеч моментът, в който писателят у нас съвсем естествено ще заеме своята асоциално-алтернативна роля - и то в контекста на един свят, който също така естествено се дехуманитаризира. И това не е лошо, защото дехуманитаризацията не означава дехуманизация. Това означава, че литературата слиза от своите властови постове, престава да играе ролята на идеологическо оръжие или национална мая и отива там където й е мястото. Което не е малко, защото естественото или заслуженото никога не е малко. То е просто естествено или заслужено.

Но нека се върнем в заключение към конкретния рецитал. Добри неща имаше немалко. Но фигурите на заедността според мен пречеха на по-добрите измежду тях да се изявят и слагаха ненужно силен акцент върху по-неразгърнатите. Подобни фигури се усещаха и вътре в самите текстове. Николай Павлов е способен поет, но в стиховете му се усеща завишено желание за принадлежност към група, стил или поколение, един стремеж да пишеш както се пише - тоест, точно този тип популярни пристрастия към споделената поетика или идеология, които избягват да си дадат сметка, че на този свят най-напред остаряват идеологиите. В противовес пък, поезията на Васил Прасков е доста по-своеобразна, макар в нея също да присъстват отделни блокове на споделената система. Неговият болезнен артистизъм го спасява и вдига редица негови стихотворения значително над кода.

Разбира се, рециталът сам по себе си не е среда за оптимално възприемане на поетичен текст, особено ако става дума за съвременна и най-съвременна поезия. Литературата като че ли все по-ясно и по-ясно излиза от устния си етап и започва да разчита не толкова на слушането, колкото на четенето - дори компютърът, който на пръв поглед дава шанс за оптимизация на една съвкупност от сетива, фактически поставя всяко от тях на реалното му място по важност за постъплението на информация и следователно поставя на преден план зрението. От това следват и други неща. Полека-лека като че ли излизаме от периода, в който един човек да окупира ценностните системи на много хора и да им бъде официален изразител, депутат: жрецът пред племето, рецитаторът пред анонимната тълпа. Съответно, на поета и поетичния текст днес им е отредено много по-малко място и време да бъдат чути, отколкото в традицията. Неизбежно поезията ще запази подиума на изговарянето си, но от външен той ще се превръща все повече във вътрешен, в пункт за регулация на вътрешните гласове - единствената манипулация, която човек според мен винаги ще има възможност и необходимост да прави.

Колективът в днешен литературен план като че ли донякъде има функцията да замества низвергнатата или подронена традиция, стандартния микрофон на поета. Той замества традиционната визия за притихналата пред поетичното слово читателска публика: един вид, след като не си в ситуация на харизматичен монолог пред покорна тълпа, можеш да обърнеш поглед навътре към гилдията и заедно с колегите си да сключите някакво подобно псевдоизчистено пространство, в което ще се редувате по монологично едногласие. И фактът, че в поезията, която чух на рецитала, имаше все още доста налепи на ораторска себепоставеност ми говори, че нивелационната енергия на традицията и колектива - теми за отечеството и поета като такива, инверсии на прилагателното и съществителното, монотонен ямб вместо гъвкав разговорен ритъм - са все още страшно силни у нас. Но пък има и време. Налице е талант, който си струва полека-лека да свикне все по-достоверно да откроява конкретния си индивидуален притежател, а не общото пространство между него и околните.

 

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух