напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



18. В полите на априлството


Социализмът и априлството78 явно все още са актуални теми: гледам, че лесно завивам към тях всеки път когато се вторача за по-дълго върху съвремието. Всъщност във видимия си план българската литература май въобще не ги е изживяла. За медиите - имам предвид най-вече ежедневната преса и донякъде телевизията - почти не съществува друго, освен тънък слой априлски и предаприлски имена (Радой Ралин, Дончо Цончев, Константин Павлов, Стефан Цанев, Любомир Левчев, Блага Димитрова, Ивайло Петров, Йордан Радичков)79; на този фон дори Николай Кънчев и Борис Христов изглеждат все още млади и неутвърдени. Ситуацията доста напомня поне в някои отношения вица за онзи циганин, който по време на възродителното прекръстване отговорил на въпроса "Как искаш да се казваш?" с "Ами, Тодор Живков". Отвръщат му: "Не може, избирай пак.." "Тогава Станко Тодоров." "И това не може." "Хубаво, обаче да знаете, че под Добри Джуров не падам."

Бих искал думите ми да звучат регистрационно, а не критически, но масмедиите наистина прекаляват с пристрастието си към, условно казано, нивото от Добри Джуров нагоре, да не говорим, че с видима неохота се разделят още с темите около Багряна или Дора Габе. Ситуацията е впрочем разбираема. Тя понякога регистрира, специално при журналистите, плана на заварената им компетентност по време на постъпването в медията, защото веднага след това ги улавя един конвейер от повърхностна светско-културна информация, срещу който те обикновено отреагирват със завишен стойностен консерватизъм, основан общо взето върху усвоеното по време на следването. Но има и нещо друго малко по-дразнещо при тях, един своего рода "ефект на автоореола", унаследен според мен от социалистическо време, когато медиите се самоизживяваха не толкова като проводници и създатели на занимателна информация, колкото като бастиони на елитна информация, пазители на Микрофона и Подиума за ограничен кръг избраници, будители и предводители от възрожденско-менторски тип, ключодържатели на Канона. Резултантната им надменност към всичко извън огряния кръг в центъра се вижда и в днешно време, независимо от нарастващия брой изключения в полза на обратното.

Тук обаче има и един неизбежен, жанров аспект, който струва ми се трябва да се отчете. Ежедневниците, например, само от много повърхностен поглед могат да се тълкуват като натоварени предимно с осведомителска функция. Основната им функция е всъщност кръговратна - да се съхрани статуквото при стойностите в една ситуация на постоянна фактологична промяна. Стойностите съответно варират според това на коя институция се дължи съществуването на ежедневника - и в една традиционно свободна медийна ситуация множеството информационни източници отговаря съвсем естествено на множество от най-разнообразни стойностни статуква.

В България обаче не съществува традиционно свободна медийна ситуация. Има неотдавнашно подобие на такава. Между 1944 и 1989 г. медиите са нормативно натоварени с възпроизводството на партократичен дискурс, който сменя само акцентите си според нуждите на момента: пример за това е да речем интернационалисткия акцент през първата половина на периода и все по-националисткия през втората. Преди 1944 г. пък преобладава един продържавен дискурс, концентриращ кажи-речи всички стойности около набор от национално-териториални идеали. Ситуациите в двата периода се различават помежду си не принципно, а най-вече по това колко и какви са изключенията в процеса на стойностното възпроизводство при медиите. В по-стария от двата периода тези изключения се сервират почти изцяло от лявата алтернатива. В по-новия - и по-затегнатия - изключенията се свеждат не толкова до тенденции, колкото до инцидентни прояви на отделни хора.

С всичко това искам да кажа, че в нашите медии вследствие на дългата традиция почти винаги се усеща наличието на общ изходно-стойностен център, на щаб, който регулира нагласите към текущата информация. Нямам предвид таен и пъклен борд от управници, нито пък някакво подобие на юдо-масонски заговор, а система от кристализирали вече нагласи, между които фигурират и маргинални бисери от рода на "Македония е наша" или "Ние българите за нищо не ставаме". Този пакет от кристализации е здраво направляван през десетилетията от политическата власт и образователната система, но се е превърнал и в част от маховика, в най-малкото общо кратно на културата. Та именно механизмът на тази щаб-мислоформа според мен изчиства от медийната подредба на литературното ни настояще почти всичко, което не е априлство, макар че самото понятие "Април" почти от десет години насам е престанало да действа в качеството на харизматичен знак.

По един на пръв поглед доста парадоксален начин точно ежедневниците са в най-пряк досег с вечността или безсмъртието. Всъщност няма как иначе: нали точно те осигуряват пантеона на актуалното безсмъртие, като работят почти изцяло на сигурно, с утвърдени стойности и имена, и гледат да не допускат изключения. Но едно обстоятелство в нашия случай допълнително ги стимулира да се отдадат докрай на инерцията си. Априлството е последният мащабно колективен модел на социолитературната ни територия. След 1956 г. всичко насам във времето може лесно да се окачестви просто като "следаприлство", т.е. като разклонения от изначалния ствол: тихата лирика, котловинния тип литература и пр. и пр. Дори кодовата промяна след 1989 г. не сменя нищо съществено, освен самото понятие. Литературата, която досега вървеше след едни априлски фигури, се опитва да тръгне адекватно почтително след други априлски фигури, получили, да речем, незаслужено малка централност през тоталитарния период. И ако засега не успява, това се дължи точно на свободната ситуация, в която е изпаднала, особено пък спрямо държавата.

Впрочем принципът на литературата по времето когато априлството възниква е толкова команден, че е било почти изключено то да не се случи. При поетите от поколението дори има една особеност: те се оказват поколение преди да станат поети. Или за да бъда съвестно точен, бих казал, че институцията ги хваща и затваря в колектив преди да са се оформили, освен в зачатък, творческите им индивидуалности. През 1956-57 г. всички те са в етапа на ювенилията си. Макар и с доста изпипана поетика, Башев, където не е отявлено партиен, демонстрира една поовехтяла албумна лиричност80 - подобна, макар и с по-детайлен рисунък, демонстрира по същото време и Дамян Дамянов. Константин Павлов прави най-добрите си неща през първата половина на 60-те, Левчев общо взето през втората половина, а някои като да речем Кръстьо Станишев и Иван Динков успяват да се разгърнат едва през 80-те. По-големи подробности в рамките на тази статия не мога да си позволя. Между другото, Дамян Дамянов ми допада най-вече с нещата, които пише през 90-те години.

Важно ли е това несъвпадение между обхвата на явлението и нивото на творчеството? Ами да, точно заради командния принцип на остойностяването. Хората всъщност се оказва, че не са писатели преди да ги назначат за такива. Остойностява ги най-вече административната им принадлежност, функцията, която изпълняват, колективът, към който се числят. Регламентът е ясен, геометрията му има чар, а плюс това мирише на вечност. Ето, да речем, през сталинистко-командния период по-утвърдените автори печатат по необходимост в "Литературен фронт" и "Септември"; списанията "Пламък", "Литературна мисъл" и "Родна реч" (избрани за органи съответно на СБП, БАН и ЦК на ДСНМ) - вестниците "Народна култура" и "Студентска трибуна", както и разширеният литературен обсег на "Работническо дело" и сп. "Младеж", датират едва от 1. І. 1957 г. Търсещите изява млади поети пък могат да съсредоточат амбициите си за публикация кажи-речи само към в. "Народна младеж", той затова се и казва така. Тук в периода 1949-54 г. дава литературни консултации на младите Добри Жотев, бивш партизанин, по-възрастен на десетилетие разлика и сам начеващ поет, който до 1951 г. няма издадена стихосбирка, а чак до 1958 г., когато поверениците му вече са осъществили подема си, има всичко на всичко една. Но тъкмо в това се изразява интересният момент. Не творчеството, а именно постът му го определя като специалист по поезия, и в спомените на Левчев и Иван Динков можем отчетливо да усетим колко сериозно са го възприемали те и останалите тъкмо в тази му роля на спуснат отгоре всеведущ мъдрец - не без страхопочитание в увлечението, групата дори го нарича "татко". Тъй или иначе, заслужено или не, през ръцете му минават дебютните стихове на Първан Стефанов, Константин Павлов, Любомир Левчев, Иван Динков, Михаил Берберов, Марко Ганчев, Никола Инджов, Андрей Германов, Максим Асенов, Владимир Башев, Йордан Милев, Надя Кехлибарева, Евтим Евтимов.

Някак по подобен, организиран начин става и въвеждането на групата през 1956 г. в официалната игра. Годината е драстично противоречива. От една страна ХХ конгрес на КПСС поема официален курс към десталинизация, следван по петите, макар и не без известно мърморене, от Априлския пленум на БКП. Унгарските събития от есента обаче връщат нещата почти в изходна позиция, още повече че за тамошните антисъветски вълнения основно бива обвинена интелигенцията. Тъй или иначе новите фигури във властта имат нужда от кредит на доверие и следователно от нова фасада, която да символизира новата политика. Такава фасада в България, от Ботев насам, обикновено осигуряват, пряко или задочно, поетите.

Събитията следват логиката на интензивна стратегия. В края на 1956 г. Съюзът на писателите свиква курс за млади литературни творци, където, според твърдението на Любомир Левчев, "главното бяха личните контакти"81. Още в бр. 1 на "Литературен фронт" за 1957 г. излиза програмната статия на Г. Джагаров "Здравей, поколение - младо и талантливо!", подкрепена с голям илюстративен цикъл "Млади поети", където личат имената на Васил Урумов, Христо Кацаров, Константин Павлов ("Аз мога да отмина равнодушно" и "Справедливост"), Владимир Башев, Любомир Левчев ("Прощаване с Карл Либкнехт"), Петър Караангов, Димитър Поломски, Марко Ганчев, Кръстьо Станишев, Стефан Георгиев, Михаил Берберов. Малко по-късно такъв, само че още по-солиден цикъл излиза и в кн. 2 на "Септември"82. Този последният пък получава серия отзиви в литературния печат, между които си струва да отбележим статията на Цанко Младенов "Между детството и зрелостта" и разговорът за поезията на младите в кн. 5 на "Септември" от същата година. Междувременно се организират големи четения на млади лирици (в Съюза на писателите) и млади сатирици (в зала "България" и ауд. 272 на СУ). В края на пролетта излизат почти едновременно няколко изтъкнати първи стихосбирки: "Звездите са мои" на Левчев, "Ако нямаше огън" на Дамян Дамянов, "Тревожни антени" на В. Башев, "Семената зреят" на Марко Ганчев, "Следи по пътя" на Петър Караангов.

Всичко това има очевидно кампаниен характер. Литературната среда не открива тези поети - тя ги въвежда, при това с идеята, че те едва ли не са единствено наличните. Защото в ситуацията има два парадокса, от които по-малкият е, че поетите получават обстойно внимание още преди появата на първите им стихосбирки. Това, да речем, би могло да се изтълкува и радетелски, в смисъл че си струва хората да получат признание всеки път когато го заслужат, сега им е времето докато са млади, защо да изискваме книги, та чак тогава да забележим отделните стихотворни постижения! Истинският парадокс обаче е, че тези поети получават централно внимание преди постиженията си. Отзивите за цикъла в "Септември" далеч не са възторжени. Напротив, отчита се, освен дежурното бягство от насъщните граждански проблеми (нужната сверка с кода на конюнктурата), още и инфантилната тематика и психологизация - особен трън в очите на критиците се оказва например стихотворението на Анастас Стоянов "Зайче". Но макар че отзивите са пълни с възражения или в най-добрия случай с недоумения, все пак критиците продължават да говорят за тези поети именно като за младото поколение, именно те са дефинирани, обозначени, назначени като такива. По този начин фактически генералната линия на системата ги всмуква и вероятно, парадоксално този път за самата себе си, отчита чрез тях дейност срещу схематизма на близкото литературно и учрежденско минало.

В никакъв случай не искам да кажа, че групата се състои само от бездария, които имат късмета да се окажат свидни рожби на конюнктурата. Второто е вярно, първото не. Талант има налице - още повече че през 1956 г. никой от тях все пак не пише от вчера, а на един нормално интелигентен и разсъдлив човек не му трябва кой знае колко дълга практика на писане, за да разбере има ли смисъл да продължава нататък. Това, което искам да кажа, е, че пространството на литературата пред и около тази група се оказва някак разчистено от конкурентна борба. Те тръгват като салонни любимци и тази мощна държавна подкрепа както разгръща способностите им, така и слага таван за разгръщането на способностите им. Те са свои деца, макар и не винаги послушни, съюзници, макар и не винаги стопроцентово надеждни. Дори социалното им поведение често пъти е тъкмо такова - на нестандартни стандартници. Владимир Башев е активен комсомолски работник, който до смъртта си през 1967 г. върви в служебната кариера непосредствено преди Левчев, но обича да ходи на официални заседания с каубойски панталони83. Иван Динков рецитира пред моряци правоверни стихове за партизанина Никола Парапунов и др., но в паузите между стихотворенията демонстративно пали цигара и всмуква дълбоко "вредния пушек"84.

Това са си, разбира се, бури в чаша вода, но не би следвало и да ги подминаваме с пренебрежение, особено когато става дума за период, в който всяка чаша лесно можеше да бъде перната с ръка и прекатурена. В система, в която писменото слово е под тотален, а устното под относителен контрол, протестът, нестандартното мислене, личната авангардност се съсредоточават в устни речеви форми и в жестикулация. Те само загатват за глъбинното неподчинение, маркират го за момент и изчезват точно преди да са задействали механизма на ответния наказателен акт, после пак се появяват и пак в следващия миг изчезват. Поведението съответства в обратен релеф на контрола, нахлува в луфтовете му, бяга пред ударната му вълна. Това е всъщност поведение на архетипен трикстер, на фигури от типа на Хитър Петър, Настрадин ходжа или Швейк, които са специалисти по оцеляване във враждебна среда и непрекъснато пред очите на превъзхождащ ги по брой и въоръжение противник. Макар че "противник" не е може би точната дума.

Но за това ще продължа в следващия брой.

 


78Разбирам понятието малко по-широко - не включвам в него само априлското поколение поети и белетристи, но и цялата гама от имена на автори и заглавия (вкл. и по-стари),чието оповестяване и утвърждаване се дължи пряко на априлската промяна. В този смисъл излизането например на "Хуморески" от Константин Гълъбов еинтересно следаприлско явление - опит на стар писател да се реактуализира, съставяйки томче подпури от стари, обемисти и ентропирали в идеологическо отношение произведения.горе

79Изключение прави само в. "24 часа", който от време на време помества материали от и за автори ненавършили 60 години.горе

80"Напразно ти ме зърна, / напразно ти ме срещна, / напразно търсиш в мрака / ръката ми с ръка. / Аз няма да се върна, / азняма да ти хвърля / спасителнияпояс / на брачната халка!" ("Откровеност").горе

81В: Ти си следващият. София: ИК "Труд", 1998: 89.горе

82 Интересно, че само 3 книжки назад, в края на 1956 г. списанието помества друг цикъл със същото название, но това не са фигурите от поколението,а част от непосредствените им предходници, които кандидатстват за членство в Съюза на писателите и го получават в началото на следващата година: прекиятим ментор Добри Жотев (!), Вътьо Раковски, Георги Джагаров, Димитър Дублев, Найден Вълчев, Славчо Чернишев и др. Останалите в цикъла: Николай Зидаров, ИванРудников, Димитър Методиев, Владимир Голев, Давид Овадия, Павел Матев, Климент Цачев, Банчо Банов, Иван Давидков, Николай Соколов, Иван Радоев, Лиана Даскалова,Лиляна Стефанова, Орлин Орлинов, Станка Пенчева.горе

83Вж. Георги Марков. Задочни репортажи за България. София: Профиздат, 1990: 123.горе

84Иван Динков. Навътре в камъка. София, 1986: 50.горе

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух