напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



19. Играта със системата като игра в системата


Напоследък пак получавам атаки в периодиката, само че този път от две групички в три вестника - съответно, "Литературен форум", "Български писател", "Литературен вестник"85. Дето се казва, приятелите минават и заминават, враговете обаче се трупат до лимес безкрайност (закон на Мърфи). Първите категорично ме изкарват отродител, вторите, по-колебливо, априлец. Съветът ми и към двете групи е в даден момент да се съберат и да синхронизират мислите си по мой адрес, защото поотделно говорят глупости. Но пък специално от "Български писател", в лицето точно на тарана Иван Спасов, се чувствам почетен, защото ми е обърнал внимание човек, който от ранноаприлско време насам е громил кажи-речи всичко свястно в съвременната ни поезия и има доста съществен принос за пустинния й вид. Но хайде, да не прекалявам с похвалите.

Нормално е във всеки случай, че партийните подразделения от текущата книжнина не ме харесват. Няма и за какво. Не си падам по конюнктурни образувания, независимо дали спуснати отгоре или взаимоназначени. Самото априлство е нещо поне в началната си фаза аналогично - макар поне него да го извинява обстоятелството, че е било в синхрон с неизбежната структура на събитията. Но за да продължа по някакъв по-смислен начин темата от предишната си статия, ще трябва да се захвана по-плътно с проблема за играта, който вече на няколко пъти засягам. Защото новото, което идва заедно с априлското поколение поети, не е точно афишираният радикализъм на младостта - нищо по-тривиално от него в контекста на българските културни стойности, - а рационалната игра с политическата система.

Това не означава, че за поезията и поетите от предишното (първо) социалистическо десетилетие, е бил характерен само идеализмът. Разликата е, че в етапа на командния предсоциализъм има повече стихийно насилие и по-малко оразмерена бюрокрация, липсва все още почти пълната координираност на системата от по-сетне; в този хаос играта (или съответно антиподът й, идеализмът) владее, да речем, сектори от социалното пространство и все още е въпрос на личен характер и избор (колкото и луфтът на избора осезаемо бързо да се стеснява), а не задължителна методология. Но макар и в зачатък, бъдещата система започва да се откроява. През 1944-46 г. се осъществява предишната смяна на кода, през който се чете действителността. Съветската армия е в страната, на комунистите - и само на тях - е раздадено оръжие, радиото и вестниците тиражират мантри на любовта към своите и ненавистта към всички останали86, символите на младостта овладяват атрибутите на силата чрез метафориката на бъдещето, а в същото време поредица народно-съдебни процеси раздават смъртни присъди на всевъзможни хора, включително и писатели, някои от тях превантивно ликвидирани. В този период мимикрията вътре в писателската организация е разбираема, поръчковото писане понякога е шанс за продължаване на членството не само в творческото, но и в житейското дружество. Още в първите броеве на "Работническо дело", например, срещаме, в компанията на стихотворения от Крум Кюлявков, Христо Радевски, Пантелей Матеев, Димитър Полянов, Валери Петров, Ангел Тодоров, и "На партизаните" от Никола Фурнаджиев, което може би е логично да тълкуваме като уплашена преориентация към идеалите от най-ранната младост.

Въобще, първите две-три следвоенни години са доста важни за нашата литература, защото като че ли именно през тях се формира основният фонд на присъствията и отсъствията в канона по-нататък. Особено на отсъствията - това е периодът, който основно създава големите мълчания, странните липси през следващите години. От една страна, от Писателския съюз са изключени маса членове, набедени във фашистки уклон ("фашизъм" е понятие с безпределно растяща гама от значения по онова време), а от останалите постоянно се изискват заявки за принадлежност. Ръководството на секцията на поетите при Писателския съюз, например, съобщава в бр. 174 на "Работническо дело" от 11.IV.1945 г. доста безалтернативно следното: "Реши се най-късно до 20 април всички поети да представят в секцията своите стихове по случай 1 май, които да бъдат поместени в литературната и информационна преса, като същевременно се изпратят по вестниците и агитпропите в провинцията." В рамките на един такъв контекст отказът от поръчково творчество е много труден и затова то почти не дразни с вида си съвременния ретроспективен поглед - за разлика от подобията му 20-30 години по-късно.

Има и други формообразуващи фактори в литературния канон по него време, които нямат пряка връзка с литературата: освен царския път на комунистическата принадлежност, който те вкарва в полето на регламентираното литературно наличие, съществуват и едни остатъчни, бих ги нарекъл, "фактори на свободната комбинаторика" или "Брауново движение на стойностите". Авторът например би могъл да е станал инцидентна жертва на стрелкова инициатива. През октомври 1944 г. младият и въоръжен поет Станислав Вихров убива известния писател-хуморист Борис Руменов и след това търси със същата цел Елин Пелин, обаче за късмет на последния, а и на българската литература, не го намира87. Очевиден е тънкият косъм, на който е висяло понякога литературното членство у нас. Задето е убит, макар и по погрешка, от човек на новата власт, Руменов престава да съществува по-нататък за литературата, докато на Елин Пелин, особено след като написва няколко комплиментни разказа към новата власт, тихомълком му е простено, че е поддържал приятелски отношения с цар Борис III, реабилитират го и го връщат в учебниците и читанките - и всичко това едва ли не просто защото успява да се скрие в нужния момент. Склонен съм да мисля, че ако с двамата се беше случило обратното, Руменов вероятно щеше отдавна да е фактор в учебниците и читанките, а пък Елин Пелин щяхме да го преоткриваме със закъснение и с малък ефект едва през последните години.

Показателна илюстрация на това, за което говоря, е например въвеждането на поета Добри Жотев в литературата, което става с преметнат през врата шмайзер - той самият го разказва в разговорите си с Весела Янева88. Приятелят му Христо Радев (не "-ски") му предлага един ден да го запознае с някои писатели и го завежда в редакцията на сп. "Кооперативна мисъл", което го редактират тъкмо Ангел Каралийчев и Владимир Русалиев. Жотев е доскорошен партизанин и продължава да движи по силата на инерцията със шмайзера си, но в списанието не знаят това и го посрещат с паническото убеждение, че идва да ги отведе завинаги нанякъде. В настъпилото секунди по-късно облекчение, в което обаче продължава да присъства респектът от оръжието, двамата солидни писатели се впрягат да насърчават младата надежда на българската литература, приемат му стихотворение за публикация, плащат му тлъст хонорар, предлагат да му издадат стихосбирка. А той, със съзнание, отдавна минало отвъд шмайзера, ги гледа с почит и се радва на творческото си щастие: "Бях много изненадан и поласкан, защото тия хора говореха за мене вече като за поет и трябваше само да се уточни името ми." Ето в случая пример за два тотално различни прочита на действителността, субектен и обектен, деятелен и страдателен, намиращи се по една рядка за епохата случайност в миролюбив синхрон помежду си.

Тази дълга предаприлска ретроспекция ми беше нужна, за да изведа тезата си, че априлството е въведено фактически върху двойно разчистен терен, почти във вакуумна или аквариумна среда. От една страна, в класацията не участват авторите, които не пожелават или не успяват да се освободят от предсоциалистическото си минало: Константин Гълъбов, Николай Райнов, Константин Петканов, Йордан Стратиев, Владимир Василев, дори Атанас Далчев. На тях и на други като тях, при това не на всички, впоследствие им излизат само юбилейни томчета "Избрано", но нито един не бива въвлечен в активния литературен обмен, т.е. в образователната система или в извъннекроложни издателски инициативи. От друга страна, вече започват да отпадат, къде сами, къде с административна помощ, соцреволюционните грешници от предното десетилетие: при това не толкова административно-текстовите тарани от рода на Тодор Павлов и Пантелей Зарев (те само стават по-лесно критикуеми, при това не за постоянно), колкото текстово-административните от рода на Христо Радевски и Борис Делчев. Честният сталинист Христо Радевски, автор на програмното стихотворение "Към партията" (1932) и на серия парахунвейбински статии в комунистическата преса непосредствено след 9.IХ.1944 г.89, впоследствие се оказва едновременно един от лостовете на размразяването в културния живот (най-вече чрез главното си редакторство в "Септември" между 1958 и 1963 г.) и негова пряка жертва (през същата 1963 г. го уволняват от списанието и го пенсионират); интересното е, че този своеобразен и принципен партиец с масивна брадичка като у Хоенцолерните се оказва двоен парадисидент в историята на съвременната ни държава и култура, задава в деликатен момент модела на комунистическо-партийната правоверност, а след това пак в деликатен момент, но от по-друго естество, допринася за разрушаването на същия, заради което българската литература има пълно основание да погледне по-благосклонно на чепатия му, неразгърнал се докрай поетичен талант. Кариерата на критика Борис Делчев, също притежател на ударна следдеветосептемврийска биография90, претърпява трайна дегенерация от началото на 50-те до края на 60-те години, заради демонстрираната от него солидна неспособност за правене на компромиси; но пък с дневника си оставя може би най-пространното свидетелство за абсурда на социалистическия политико-литературен контекст91 и историята по-нататък неизбежно ще се съизмерва с неговия поглед. Една друга двусмислена личност от периода, поетът Никола Ланков, объркан човек, който по ирония на случайността и под прякото въздействие на Тодор Павлов се изявява като крайно суров обвинител на процеса срещу писателите, журналистите и учените по време на Народния съд92, се появява много по-късно в ролята на унила сянка от Хадес в една споменна визия на Иван Динков, където говори следното:

"Не ме питай повече... Питай други другари. Аз от Тодор Павлов знам, че не трябва много да знам!"93

Априлските поети са малко по-друго явление. Те не потъват до лакти в грехове като предходниците си, а приемат наготово регламента на греховете и се оттласкват от пистата му с младенческа невинност. Онези преживяват резки амплитуди на вяра и разочарование, докато при тези всичко, включително и вярата, е по-социално обусловено и има облика по-скоро на разумно за момента решение, избор на позиция. Онези имат повече допир с емпириката на нещата, дори когато пишат на чисто партийни или революционни теми, докато при тези споменатата емпирика е дошла в утъпкан вид, превърнала се е в образование, обща култура, парадигма от символи, разработени инструменти за по-нататъшна практична дейност. Онези се женят в младостта си директно за Партията, тези минават чинно през етажите на Комсомола и след това най-пробивните от тях излитат с ускорение, каквото само Комсомолът можеше да даде, директно към върха. Съответно, кариерата им е по-гладка и рационална, отличава се с геометрична праволинейност и игрова комбинаторика.

На въпроса за играта през априлското време обръща внимание например Георги Марков в своите "задочни репортажи", където на едно място разказва за поръчковите очерци, които е писал, както и за отношенията си с героите им: "И те, и аз знаехме, че трябва да лъжем, защото само лъжата можеше да се напечата. В края на краищата те щяха да получат обществен кредит, а аз - пари."94 По същия въпрос, само че за една негова по-конструктивна еманация, имах дълъг и много интересен разговор преди два-три месеца с Антоанета Войникова, жената на покойния Цветан Стоянов. Тя ми заяви, че кръгът им от приятели, познати, колеги (освен тях двамата, още Левчев, Стефан Цанев, Георги Марков и пр.) въобще не си е правел илюзии за естеството на политическата система, особено след амбивалентното съчетание на ХХ-я конгрес на КПСС и нахлуването на руснаците в Унгария. Въпросът бил постепенно да се овладява системата отвътре и да се очовечава - Цветан Стоянов поддържал особено силно това становище, което всъщност като че ли тече в коловоза на Каравеловата просветна линия от навечерието преди 1878 г. При това овладяването на системата фигурира във въображението им доста явно като хазарт, надлъгване, фокусническа игра - да не забравяме, че става дума за амбициозни млади хора, които държат да направят кариера вътре в наличния социален регламент, но се чувстват в сравнение с хората на командния пулт по-образовани и по-интелигентни. Неслучайно те се опияняват от способността си да играят на риск и в същото време да се измъкват винаги с печалба.

Това време е въобще характерно с масовите си игри: таблата и белота по плажовете, при взаимните семейни гостувания или в "Монтето" (на чието място сега се намира НДК), шахът в градинката зад мавзолея на Георги Димитров, групичките футболни запалянковци край хотел "Мусала" във Варна и зад споменатия мавзолей в София. Да не говорим за публиката по стадионите и в спортните зали, където течаха буквално пунически войни. Всичко това ми се струва, че беше алтернатива на желязния политически регламент, поддържан с помощта на вездесъщата милиция и доста по-дискретните лагери, който изискваше в страната да не става нищо, ама наистина нищо. Играта като че ли беше единственият шанс на индивида да се увлече в инициатива без предизвестен край, да си тегли, така да се каже, коз, да заложи нещо на карта, да направи така, че да стане нещо интересно.

Играта е изнесена като централен регламент и в далече по-сериозния план на препоръчителното социално поведение. Рационалният ти избор на политическа позиция, за или против системата, е важен, маловажно е какво конкретно мислиш и чувстваш. Фасадата решава, съдържанието зад нея може да е произволно. Този именно неписан, но действащ регламент системно отстранява съвестните поддръжници на системата, тъй като те не спазват правилото за разминаването между фасада и съдържание - напротив, те държат на синхрона между двете и в този смисъл са непредугадими като инициатори на социално-политически ходове. В този смисъл хипотетичният вертикален разрез на обществото в неговия динамичен аспект разкрива просто различни планове на самоосъзната игра.

Подобна игра е и играта с езика - литературата. Тя е на особена почит през целия период на социализма, главно заради агитационната й функция. Но от свръхупотребата на тази функция се получава и нещо друго: литературата полека-лека започва да насища действителността със себе си, да измества части от нея и да настанява свои блокове на тяхно място. Относително естествената логика на събитията се заменя след 1944 г. с регламент на задължителното им поведение - важно е не което е, а което трябва да бъде, - а този регламент се врязва в действителността, налага й релефа си, сам обрасва с остатъците от нейния релеф. Самата действителност се оказва разделена на светъл текст и тъмен подтекст, но границата между двата се охранява толкова стриктно, че читателят-участник има поне за известно време пълна възможност да живее само с/в текста, игнорирайки подтекста.

Интересен и показателен факт е системната любов на априлските автори към митологията. Най-напред тя присъства в разговорите им на маса и пр., после я въвеждат в употреба критиците - Цветан Стоянов, Здравко Петров, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев (Цветан Стоянов и Здравко Петров дори издават книга със свои преразкази на древни митове). Но основното й приложение е в авторските им текстове, където в съчетание с гъстия пласт цитати от европейското класическо наследство тя очевидно има за цел да образова и европеизира, да подшушва еретически внушения иззад замръзналата физиономия на античната маска. Това съчетание на митология с литературна и философска класика, т.е. въобще системата на утвърдения, но и застинал, мъртъв авторитет, се използва от критиците около Цветан Стоянов като опит за културпросветно противодействие срещу властта чрез оптимизация на механизмите й. От друга страна то е и ниво на адекватно отреагирване спрямо вече гъсто наситената с митология действителност.

Проектът в крайна сметка не успява. Защото една власт, изградена на метонимичен принцип, т.е. на съвсем конкретното скачване между нещата, не може да бъде променена с метафорика. В даден момент тя просто затяга кранчето и бавното изкачване по стълбата приключва, експериментиращият радетел се изтърколва обратно към дъното. Някои от априлските автори биват подкупени един по един от властта и усвоени от нея - Любомир Левчев, Тончо Жечев, Кръстьо Куюмджиев. Други са вече усвоени от по-рано, макар по различни причини да остават на по-ниски стъпала от социалната стълба - Владимир Башев, Иван Динков, Анастас Стоянов. Трети са периферизирани и постепенно отслабват развитието си на поети, в смисъл че вече са написали повечето от добрите си неща - Константин Павлов, Стефан Цанев. Четвърти напускат страната тъкмо преди да прекрачат фаталната линия на приобщението - Георги Марков. Цветан Стоянов умира в болница, при странни обстоятелства на лекарска немарливост. Останалите - въобще, всички, които остават - са полека-лека нивелирани до някакво ниво на безобидност, особено след чешките събития от 1968 г. и затягането на социолитературния регламент от страна на Държавна сигурност. Настъпва тоталното безвремие на периода 1969-1985 г. - периодът на Джагаров и Левчев. На практика се оказва, че не те са променили системата чрез доброволното си навлизане в нея, а че просто тя ги е погълнала и асимилирала, утвърдила ги е дори като свои емблеми. Защото априлството не е първият пробив в корпуса на социализма, както някои автори в момента предпочитат да разсъждават. Априлството е социализмът. Същинският социализъм започва фактически с размразяването, т.е. с разпадането на това, което наричам по-скоро "казармен предсоциализъм".

Само митологичната инерция продължава, ту като стил, ту като кредо. Тончо Жечев написва "Митът за Одисей", "Смъртта на лебеда", "Любовната история и теориите на един Пигмалион", прави опити в областта на естетизирания национализъм с "Българският Великден или страстите български". Кръстьо Куюмджиев афишира все по-силно партийното си правоверие и напомня за остро полемичната си натура едва когато в началото на 80-те години взима участие в подновения спор около митоавтентичността на "Веда Словена". Стихотворенията на Константин Павлов са отявлено притчови, драмите на Стефан Цанев обикновено ползват литературни и митологични сюжети (в днешно време сюжети и образи от този тип са овладели дори очерците и интервютата му). Левчев се отдава на едва ли не маниакално метафоризиране в творчеството си, а освен това се впуска да твори държавна митология по образци от класическите. Само преди месец-два излезе последната книга на Марко Ганчев95, която също изповядва това фанатично доверие в мита, в способността на началото да обясни средата и предскаже края, в шанса току-що снесеното яйце да съдържа информация за съдържанието на бъдещата тенджера.

Този пиетет към митологията е аспект от един по-голям пиетет всъщност към литературата - постулирана като нещо безкрайно по-висше от действителността. Хора като тези, за които става дума, не уважават действителността, презират я, освен в качеството й на стартова писта за излитане към социалния връх. Те са я виждали в най-слабите, най-унизителните й мигове, когато позорно е била тъпкана от определен тип идеологическа литература и нейните агитационни въплъщения, виждали са теорията да мачка и гъне практиката, а практиката само да стене и отстъпва като бито псе, без да се опъне по някакъв начин или поне да излае. Виждали са я да се огъва дори пред собствените им усилия. Как да я уважават при това положение? Плюс това, класическата митология е и оазис, уютна ниша за почивка от примитивната властваща митология на деня, като дава и известен езоповски арсенал от езикови формули, употребим за някакво поне вътрешно, душевно противодействие. В този смисъл тя опасно изглежда да е само турата на монетата, тъмната страна на все същата луна. Ами така е според мен - митология е лекувала митологията. Каквото и да иска да направи, човек винаги работи само с инструментите, които са налице. Кои други би могъл да избере?

Тази платформа на актуално неуважение към действителността е скована обаче с дъски от една друга платформа - платформата на известното от немския романтизъм насам (ако не броим старогръцките му корени) възвеличение на поета или в частност на литератора като романтически гений, луд и велик едновременно, неразбран и всепризнат, отритнат скитник, но и повелител на света, комуто всичко е възможно и позволено. Тази, втората платформа съвсем характерно възниква едновременно с явлението "национализъм", кажи-речи направо от средата на първите му теоретици. Съвпадението не е случайно. Фигурата на поета, втълпеният в масовото съзнание облик на млад човек с безумни очи, облечен в черен плащ и величаво стъпил на ръба на урва, се появява и разгръща в конкретния си контекст фактически като визуална мантра, антропоморфна емблема на политическа мечта - в немския, както и във всеки следващ случай това е мечтата на авангардната за времето си интелигенция по собствена национална държава. Харизматиката на националната мечта, разбира се, не може да удържи дълго време властта си над много хора, ако се позовава само на Бог, защото са осъществими и аргументативни контраатаки в смисъл че Бог е един, а не непременно немски, френски, чешки и пр. Затова тъкмо поетът с безумния поглед и томчето в ръка се оказва, че удобно изпълнява функцията на низша сакрална фигура, национален бог, етногеографска проекция на Онзи горе. Създадените впоследствие държави засмукват в себе си тези фигури на колективни ту мечти, ту стратегии и им дават регламентиран подиум за творческа и портретна изява - само срещу задължението да изпълняват гръмогласни етноспоечни роли, въплътени в местни исторически сюжети или телеологии. Поетът на новото време се очертава всъщност като държавен чиновник, който завежда кабинет "Идеализъм и прорицание".

Не казвам, че първо идва държавната поръчка, а после творчеството. Напротив, само описвам регламентния канал, по които се издърпва нагоре в кариерата обещаващият вътре в дадена система от колективни очаквания поет. Последният пък, особено от втората половина на миналия век насам, вече знае за този канал и бърза да пресрещне държавата насред път, дори да го извърви целия - в българската традиция най-много до втора стихосбирка поетът започва да визира в стихотворенията си България, народа като цяло или поместената в географските граници природа, т.е. пак обратно България. На свой ред държавата и творческите й подразделения раздават служби, помощи, пенсии, конкурсни награди и пр.

Някъде оттук тръгва масовото тиражиране на нагласата, че литературата стои над действителността, а поетът - над всичко и всички. Априлските поети съответно я заимстват в готов вид, само че прекарана през съветско-имперски комуникационен канал (влиянията от Маяковски) и допълнена с интерпретирана в същия комуникационен дух родна традиция (Вапцаров, Смирненски, Гео Милев). Подпомага ги особено отчетливо обстоятелството, за което на едно място вече споменах: разчистеният терен на подиума, на който, излизайки, са заварили вече монтирани за тях микрофони.

Тук някъде вече е време да спра. Продължението - в следващия брой на рубриката.

 


85Съответно, броеве 33, 33, 36.горе

86Бр. 49 на "Раб. дело" от 13.ХI.1944 г.: съобщение за предстоящ митинг, озаглавено "Смърт на престъпниците". Имам предвид и честите по оновавреме мантрически лозунги на с. 4 в същия вестник, от типа "Интелектуалци! Впрегнете всичките си сили за културното сближение между народите от СССР и България!" (бр.44 от 7.ХI.1944) и "Учете се от Маяковски!" (бр.177от 14.IV.1945).горе

87Вж. Алберт Бенбасат. "Да убиеш зевзек". В: Борис Руменов (Борю Зевзека). Балканската комедия. Избрани произведения. Съст. Алберт Бенбасат. София: Св.Климент Охридски, 1995.горе

88Весела Янева. Добри Жотев. Литературна анкета. София: БАН, 1980: 57-8.горе

89Пример: статията "За обновяването и за чистката на писателския съюз", Раб. дело, бр.25 от 16.Х.1944 г.горе

90Пример: статията "Фашизмът в нашата литература", Раб. дело, бр.15от 4.Х.1944 г.горе

91Очакваме съставителката на излязлото му издание Марияна Фъркова най-после да ни предложи дневника (догодина?) в пълния му обем.горе

92Вж. Петър Семерджиев. Народният съд в България 1944-1945. Македония прес, 1997:263-5.горе

93Иван Динков. Навътре в камъка. София, 1986: 185.горе

94Георги Марков. Задочни репортажи за България. София: Профиздат, 1990: 132.горе

95Марко Ганчев. Триумфалните арки към литературата. Преживявания над страницитена древните епоси, сказания и митове. София: Литературен форум (Българска сбирка),1998.горе

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух