напред назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]



21. Менторът и маргиналът


В този текст, който е по-различен от всичко писано досега в рубриката ми, ще се опитам да поразсъждавам за някои неща и нагласи, които като че ли все по-ясно се разгръщат в днешната култура. Бих искал разсъждението ми да се тълкува като система от наблюдения и щрихи, а не като затворено идеологическо поле, т.е. като някакъв вид кредо, програма или теория. Затворените идеологически полета са, разбира се, важни - модернизмът, най-малкото, минава през серия от такива, - но мисля, че вече се изживяват сакралните им употреби, а именно, когато се използват в качеството на калъпи за колективен идентитет, за поддържане на някаква идеологическа, терминологична, административна и физическа заедност. Етапът им започва всъщност към края на ХVIII в. и продължава през целия ХХ в. - свързан е органично с характерния за модерната епоха бум в развитието на юрисдикцията, администрацията, националната държава и общото образование. Между другото, постмодернизмът от последните десетилетия, който в най-общия си план афишира отказ от идеологически кристализации, е основен симптом за започналото изживяване на тези колективистки рецидиви. Интересното - и неизбежното - впрочем е, че тъй като той възниква сред заварения етап, употребите му тук и там много често носят белезите тъкмо на затворено идеологическо поле.

Струва ми се, че в днешно време полека-лека се изживява регламентната функция на теорията в качеството й именно на затворено идеологическо поле, което задава идеите, вкусовете, стиловете и понятията - на наръчник за това какво и как да се пише или мисли, на договорена писта за отделни индивидуални излитания. Тази функция фактически прави от индивида не просто индивид, а депутат, представител, институционална бурмичка. Не твърдя обаче, че идва краят на теорията. Просто смятам, че навлизаме в период на все по-голямата й релативизация и инструментализация. Културата всъщност се индивидуира и това е процес, който би могъл да бъде забавян, но не виждам как би могъл да бъде спрян.

Нишките на този процес водят всъщност от края на миналия век, когато стартира психоанализата и с това се дръпва принципното развитие на психологията. Като че ли тъкмо психологията-плюс-психоанализата се оказва през ХХ в. разглобният елемент в системата на знанието. Този вътрешен блок просто еротизира хуманитарните науки - не толкова заради темите и изводите на Фройд, колкото заради бариерите, които науките и теориите уплашено издигат пред късия хоризонт на психологическото обобщение. Съвсем характерно, дори философията, която до ден днешен, пряко или косвено, се домогва класицистично до званието "наука", никога не е преставала да има амбивалентно отношение към психологията - от една страна тя абсорбира емпиричната, символната и понятийната й база, но в същото време непрекъснато се оттласква методологически от "психологизма". С което пък все рискува да се озове в положението на онзи герой на Томас Пинчън, който имал златен пъп и поискал, раздразнен от аномалията, да го развинти, но в резултат само му паднал задникът.

Релативизацията на теорията означава сама по себе си процес на освобождение за личната нагласа от колективни наслоения. И това е много важен процес, който си струва да се отчита. Той обаче не тече като някакво тясно жанрово самообновление вътре в рамките на културата. Самият той е следствие от растящата информационна гъстота в днешната култура, която пък от своя страна е функция най-общо от усъвършенстването на комуникациите. Светът все повече се превръща в хомогенно комуникационно пространство, особено като се вземе предвид развитието на компютристиката и въвеждането на Интернет.

Намираме се явно в нов Гутенбергов етап от развитието на културата. Той носи три основни неовъзможности, които са липсвали досега - възможността да създаваш и разпространяваш не материални, а виртуални текстове (които да материализираш само по свой личен избор), възможността да се складира неограничено количество текстова продукция във виртуална макробиблиотека, но не от вавилонски тип, а структурирана (Интернет), както и възможността за бърз виртуален обмен на текстове, без да има значение разстоянието между комуникаторите.

В момента системата на Интернет обхваща сравнително ограничено пространство, защото консуматорите й засега наброяват десетки, а не стотици милиони, да не говорим за милиарди. Но след пет години няма да е така, а след десет ще е още по-малко така. Тъй или иначе, разрастването на тази виртуална и наднационална комуникативност неизбежно води до качествени промени в регулацията на културните стойности. Ще спомена три основни, измежду тези, които пряко ме интересуват: светът се депатриархализира, менторът рухва като фактор на културата, а пък литературата се десакрализира и обезвластява.

Досега светът не е познавал друго освен патриархални структури. Самото общество е патриархална структура, вертикална регулация на стойности с откроен едночленен връх и широко колективно подножие - това е както в плана на семейството, така и в плана на държавата, а и на културното производство и потребление. Това е структура, заложена още от началото на цивилизацията, следствие е от едно примитивно ниво на комуникация в човешкото общество, което ниво налага физическа близост или поне сетивна обозримост между комуникаторите.

За да не се разпадне, една такава обществена структура трябва да битува в постоянна заедност. А за да се постигне и най-вече да се поддържа тази заедност е било необходимо да се състави вертикално разпределение на властта в социалния план и, съответно, вертикално разпределение на стойностите в плана на споделеното знание и културата. Физическата близост, властовото съподчинение и отделеността от други аналогични структури (други общества и култури) налагат още нещо - манталитетна заедност, идентификация на индивида с колектива, себеизказ на единичното единствено и само чрез общото.

Шансовете на индивида да си остане максимално индивид в рамките на тази колективна регулация са два: или да направи кариера вътре в системата, като се изкачи на един от върховете й (крал, жрец, бард или някой от все по-многобройните им аналози насам в историята), или да се отцепи от системата, като тръгне да скита. Това са единични изключения и те съставляват тематично-стойностната база на съответната за дадено общество устна или писмена литература. Именно изключенията са маркираният член на традиционната литература, в нея става дума основно за крале и странстващи герои. Получава се нещо като парадокс - за да се запази като обособена манталитетна цялост, обществото се обвива с изключенията от себе си и по този начин афишира различността си от съседните общества, като в същото време скрива органичното си родство с тях. Но именно този факт създава днес илюзорната перспектива, че древността е населена от индивиди, всеки от тях ярък сам за себе си, докато в днешното урбанизирано общество виждаме - и представляваме - само тълпа от неразличими хуманоидни единици.

Гутенберг създаде чрез книгопечатането първия шанс за индивидуация без овластяване в системата или бягство от нея. Масовизацията на книгата и оттам на образованието дава шанс на индивида да ползва информация и да разсъждава върху нея в усамотение, без да се допитва устно до други и поради това да черпи само от споделеното знание на колектива. Самият акт на четене, както показват съвременни изследвания, изживява дълъг преходен период, в който се е чело само (или предимно) на глас, като компромис между колективното и индивидуалното образуване на знанието. Впоследствие четенето се интернализира, затваря се само в съзнанието, и това се оказва добра възможност за оставане насаме със себе си, за създаване и развитие на вътрешен мир, независим от този на околните. Тоест, за индивидуация.

Разбира се, потреблението, а и остойностяването на книгата тръгва пак по старите патриархално-вертикални пътища - за да се тръгне по по-различни е необходима индивидуацията не като акт или процес, а като факт, което не е могло да се получи преди това, нито пък може да стане толкова бързо. С течение на времето просто все повече индивидидуални съзнания се спасяват от колективното съзнание, от взаимомислието, обособяват се и се разгръщат все повече и повече вътрешни светове, докато колективните норми и форми стават все по-малко задължителни и все по-често само препоръчителни или спъващи.

В днешно време, а най-вече в близка перспектива, компютърът създава условия за качествен скок в отношението индивид - общество. Чрез електронната поща и Интернет има възможност да се универсализира до такава степен синтаксиса на комуникацията между хората, че постепенно да се разрушат или поне маргинализират до крайна степен границите между обществата, независимо дали в семеен, национален или континентален план. Процесът е още в началото си, но развитието му много бързо напредва. Мнозина теоретици вече визират едно хомогенно световно общество, в което хората са прикачени към домашната си електронна апаратура, а апаратурите на свой ред са скачени в обща комуникационна система. В тези наблюдения и прогнози често присъства идеята, че индивидът днес тотално се обезличава и стойността му до голяма степен се определя от функционалната му вместеност в системата на обществото, от ефикасността му като бурмичка в машината.

Съжденията от този тип са според мен първоначалната митология около явлението, вследствие новостта на етапа. Компютърът е все още в началния си стадий на развитие и потребление, променя се с бързи темпове. Рано или късно ще се стигне до някаква оптимизация на устройството, след което акцентът ще се прехвърли от органиката към дизайна - това ще е и преход от митологизацията към инструментализацията му. Освен това, нека да си представим идеалния му потребител в едно хомогенно световно общество. Чрез натискането на бутона той наистина се озовава всеки път в една гъста социална мрежа, пребиваването в която би могъл да тълкува и като изгубване. Въпросът обаче е, че той има всеки път възможността да натисне бутона и за изключване.

Точно това е качествено новото по отношение на индивидуацията в един евентуален компютро-хомогенизиран свят. Отделният човек би могъл да влиза в обществото и да излиза от него когато си иска, би могъл да регулира почти стопроцентово участието си в колектива и да замества почти когато си иска това участие с отсъствие. Което означава, че той би могъл да се научи доста добре да регулира потребността си ту от вътрешен мир, ту от отразяване в себеподобните. Чрез личното си управление на функцията си в обществото, тоест, човек има изгледи да заживее в свят, състоящ се от различни от него и равни на него индивиди.

Сега ще се прехвърля на темата за ментора и развитието на функцията му през историята на цивилизацията. Вертикалната стойностна структура на обществото възпроизвежда аналогична стуктура и в предаването на знанието, което с инцидентни изключения тече еднопосочно от някъде горе до някъде долу. Съответно, менторът - посредникът на знанието - е натоварен по регламент с голяма власт, сякаш не е само посредник, а източник на знанието. В най-древни времена той е единственият носител на устната племенна традиция, по-нататък върху раменете му е метната мантията на единствен собственик, читател или автор на редки ръкописи, книги, учебници. Единствен той държи под ключ или пък в черепната си кутия непристъпна за други информация, единствен той владее, творчески или рецепционно, тайната на словото. Позата му съответно, така както го визира културата и го очаква обществото, е на мъдрец, гений, властелин на умовете и душите, благосклонен ограмотител на простолюдието. Имиджът на автора и преподавателя, дори до наши дни, се рециклира инерционно в някаква подобна форма и дори антийерархично настроени концептуалисти от типа например на Фуко се издигат от все още живи блокове в системата на културата и масовия манталитет до ранга на патриархални гурута.

Този имидж е, разбира се, във все по-чист вид колкото по-назад се връщаме във времето, ако не се броят инцидентните изключения в някои доста затворени етнически общества. Но с разрастването на грамотността и размитологизирането на управленческата администрация през ХIХ и ХХ в. (имам предвид най-вече елитна Европа - именно тя задава модела за обществата извън нея) менторите в едно или друго общество се намножават и репутацията поотделно на всеки от тях постепенно спада. Броят на книгите и другите информационни източници също расте и менторът все по-трудно удържа опеката си върху информационното постъпление към останалите хора. Задържащ ефект върху процеса оказва обаче националната регулация на политическата и културната територия, която дава възможност на държавните администрации да крепят властта и авторитета си чрез съратни фигури-емблеми от менторски тип. Тези администрации дори използват развитието на медиите и комуникациите през новото време за да разпространяват още по-нашироко традиционната патриархална структура на културните стойности.

Пред настъплението на компютърната епоха фигурата на ментора във всеки случай не може да удържи. Универсалният синтаксис на информацията го прави на практика излишен, освен като контрольор-оценител на образователния ценз. Това обаче го размитологизира, превръща го от гуру в чиновник на заплата, в отговорник по жанрово-комуникативно КПП - което е и реалната му конструктивна функция. А като емблематичен осъществител на информационен обмен, на мястото на ментора идва, неизбежно според мен, събеседникът.

Какво се оказва и ще се оказва положението на литературата в компютърната епоха? Тя не може да измени своята функция, защото в основата й винаги е била именно комуникацията. Може да се измени само традиционната йерархия на стойностите й, както и образуването на тази йерархия.

Историята на стойностите й впрочем е функция от няколко съвсем конкретни обстоятелства, едно от най-важните измежду които е процентът на грамотността. Ниската грамотност в по-отдавнашните времена затваря създаването и потреблението на литературата почти изцяло в тесни елити, предварително извисени по социален и имотен ранг; изключенията, между другото, също са кръжали в близост до тези елити, защото оттам са идвали поръчките и там са били съсредоточени добрите условия за работа. Тази литература на практика не е адресирана към неграмотното простолюдие и описва почти напълно затворен кръг на обмен, в който ритуалните жанрови рамки (например метриката и римата в поезията) са й осигурявали лесна и бърза комуникативност между посветени. Така, макар и елитарна, тя не се визира кой знае колко очебийно като елитарна, защото преките й потребители са също в елита, а за останалите корпусът й не съществува и няма претенцията да съществува. Бих могъл да посоча като изключение драмата, но преди ХVIII в., а и през по-голямата част от него, тя рядко има претенцията да бъде литература. Литература е била преди всичко поезията.

След практическия ефект на Века на Просвещението върху ограмотяването на населението, което се разгръща в края на ХVIII и през целия ХIХ в., литературата рязко сменя своята насоченост. Тя - дори художествената - добива пропедевтична, менторска функция и наистина става елитарна, защото визираният потребител е вече безкрайно по-широк, по-неук и по-безвластен. Тук се крие рецепционната тайна на извисените авторови фигури от периода на романтизма и след това. Просветеният става просветител и подчертава ранговото си превъзходство, просветявайки непросветените.

Тази стратегия върви в синхрон и с една друга, мащабно-политическа, която е плътно свързана по време и реализация с нея - разрастването на национализма в Европа, който извайва от авторите величави фигури, за да облепи рекламно-емблематично с тях съответната си държава или мечта за държава. Българската литература, за съжаление, все още не е излязла тъкмо от тази авторекламно-националистка (нека да я наречем и родолюбива, патриотична и пр.) фаза в своето развитие. Тя, следователно, все още се намира в етапа на Възраждането си, а за да прикрие това свое перманентно дебютно състояние, нарича "Възраждане" дългия преддържавен период, на който много по-точно би подхождало названието "Предвъзраждане".

Докомпютърната употреба на литературата, в синхрон с елитаристката си насоченост към консумация от страна на прости и безвластни хора, превръща отделния текст в естетически продукт с особена, по-висша стойност спрямо живота и действителността. Текстът е усъвършенствана природа, авторът му е гений-полубог. Тази тенденция стига дотам, че дори се затлачва комуникационната същност на литературното произведение, а на преден план се изтъква безусловната му самостойност. Обръща се някак предназначението на литературата - вместо тя да служи за да се казват разни важни неща, като че ли постоянно се изкарва, че важните неща съществуват, за да се въплътят в естетическия продукт. Символизмът и сюрреализмът, например, са мегафонни разширения на Байроновия тип глас, само че гласът е поставен в камерна обстановка - това го правят чрез отказа си от пряка комуникация. Те пак изразяват вяра в елитарната роля на поета, само че този път допълнена с неувереност, че ролята може да бъде реализирана по друг начин, освен чрез самозатваряне в тясно колективни или карцерно индивидуални ниши. Поради пренаплив от заварени ментори, тоест, новият кандидат-ментор се трансформира гордо в нарцис, очакващ комуникационният процес да протече в обратна посока - т.е. читателят да потърси своя автор, за да го хареса и възвеличи.

Тук, както и в предишни статии, държа да подчертая, че само се опитвам да регистрирам явления и тенденции - развитието е естествено, пък и според мен няма метод в литературата, който да не е произвел или да не може да произведе добри произведения. Методът може да бъде само стартова писта за способния индивид, а не задънен коридор. Но тъй или иначе, смятам, че компютърната епоха открива друга, по-широка и при това етична, а не целенасочено естетична комуникативна перспектива.

При наличието на широко комуникационно пространство, в което си включен, е нормално да искаш текстовото ти послание да намери своя адресат, а не просто да се правиш на велик. Нормално е преди всичко да бъдеш индивид, защото само индивиди могат да общуват с други индивиди - колективите, респективно институциите, или се договарят, или се бият. Нормално е, съответно, всеки симптом за наличие на предварителна заедност в един или друг литературен текст - административна, теоретична, терминологична и пр. - да се смята за институционална патина върху художественото произведение и следователно за старомоден остатък от предишни менторски периоди на литературата. Нормално е да пишеш в каквито щеш форми и жанрове, стига текстът ти да е нацелен точно, ясно, интензивно и разголено откровено към адресата си. Нормално е дори само в рамките на една национална книжнина да има извънредно много добри автори, след като масовата грамотност отдавна е факт - нормално е и категориите "автор" и "читател" да се визират като взаимно проникнати, а не абсолютно разделени, както досега. Нормално е литературата да е неовластена, да е средство, а не цел или връх. Защото тя е била връх винаги когато политиката й е дърпала конците. Всеки идол държи в светилището си друг идол, на който скрито се кланя.

Това, което казвам, не означава, че ми се иска да се заличи цялата досегашна традиция. Нищо подобно. Иска ми се просто литературата да се освободи от институционалните си пълнежи и обвързаности, за да се открои още по-ясно в нея истинското. Даже бих вметнал, че това, което е останало през вековете - ако се изключи учебникарската институционална и автоинституционална емблематика от типа на "и ний сме дали нещо на светът" или "и мойте песни все ще се четат", - е именно максимално комуникативното, междуличностно протичащото, а поради това и все така актуалното. Това, което го държи закачено за нас, е ефикасната комуникация, ако нещо го разделя от нас, това са институционалните пълнежи.

Гъстото комуникационно пространство дава шанс на сцената на литературата да излезе като пълноправен субект маргиналът - заимствам термина от реторичния арсенал на тазгодишния ми колега по периодично издание поетът Васил Прасков, от чийто характер и интелект съм силно впечатлен (от него за пръв път, освен от себе си, чух и елементарното на пръв поглед съждение, че "хората са по-важни от литературата"). Маргиналът е човек, който не може да се претопи в социален синтаксис, дори понякога да му се иска. Той стои на място, колкото и периферно да е то, не се вгражда, защото не му достига мотивация за да го направи - което означава, че в традиционната регулация на социалните и културни стойности, която изисква амбиция по място в центъра, непрекъснато бива избутван встрани към периферията. В традиционната централистка литература обикновено го затрупват нормите и изискванията на някакви заедности, поради което лесно може да загуби вяра, че има смисъл въобще да се пише. Понякога участва в нея като герой, но в основната си количествена част е нулев елемент, аноним. Васил Прасков е маргинал. Аз съм маргинал. Жена ми - поетесата Кристин Димитрова - е маргинал (нямам кланови амбиции или бюргерски пристрастия, това просто е така). Палми Ранчев е маргинал. Георги Пашов е маргинал. Екатерина Йосифова от 1993 г. насам е маргинал. Румен Леонидов е маргинал, макар да не вярва в маргиналността и това е според мен вътрешната му драма. Копринка Червенкова е маргинал. Марин Георгиев, между другото, също е маргинал. С неотдавнашната си статия във в. "Култура" по адрес на явлението Коруджиев, Юлиана Методиева извърши един маргинален акт и я поздравявам за това. Уважавам най-същностните черти на себеподобните си.

В никакъв случай не искам да кажа, че в гъстото комуникационно пространство маргиналът става вече център - такъв там няма, - а че за пръв път в историята той има шанс да стане видим сред равновесно откроени маргинали, без да участва в институционална надпревара или колективна спойка. Това пространство може да индивидуира и не може да заличава. Сега сме само в началото на създаването му и затова все още има късоперспективни опити за централизации на отделни индивиди в качеството на колективни представители, изразители или емблеми. Тесните връзки между определени авторски групи, политически партии и фондации способстват за задържането на процеса. Обаче не могат да го спрат, колкото и да им се иска.

Опитвам се да си представя адекватната поезия на гъстото комуникационно пространство. Тя е интензивна и дълбока, старае се да осъществи контакта на ниво "аз - ти" възможно най-пряко и без словесни или реторични излишества. Тя разголва автора откъм най-болезнените му точки и истини, най-незащитените му ъгли. Търси подобни пунктове и у адресата. Свободна и неовластена е. Не е задръстена с институционални, жанрови, менторски, нарцисистични или фенски стойки. Винаги за някого може да се окаже и неразбираема, но нали всеки близък диалог, чут без контекст отстрани, може да се стори някому неразбираем. Достатъчно е, че за други не е такъв.

Тук приключвам. В заключение искам да предложа една кратка лична антология на маргинална поезия. В нея далече не влиза всичко, което ме е впечатлило през последните години, но толкова съм в състояние да подбера в последните часове преди да предам статията си в редакцията на вестника. Включвам и едно свое стихотворение - като съставител имам неморално право на това. За да избегна всякакви тълкувания, подреждам стихотворенията по азбучен ред, според малките (т.е. истинските) имена на авторите им.

 

Васил Прасков

ОТ 2 ДО 5

и да не е достатъчно нека да

си вървим

лежи с ударите ми кучето

сред обувките в коридора и стъпалата

брат ти е друго тялото друго

сестра ти и ти

изяж си палтото свали си палтото

 

Владимир Трендафилов

ИНЦИДЕНТ БЕЗ СЪБИТИЕ

 Кратък престой на междинна спирка,

      но съм всъщност в чакалнята.

          Не ми е ясно какво е тук,

       защо е

      и колко.

Вляво виси часовник без малка стрелка.

    Нищожността на посланието му

      е уют,

       петната по циферблата са

         форма на съществуване.

   Стените липсват, заместват ги

      разписания.

 Наоколо никой не вижда подмяната.

          Различието в посоките

не оправдава еднаквите им тела и лица,

           но те не знаят това.

    Обща посока

         имат (бих казал опипом)

         само различните. Обаче

   чакалня ли е или купе? Широтата

       не е логично да успокоява.

 

Георги Пашов

***

Киро,

Точно на тази пейка

ти ме научи

силно да плюя

и мразя,

ефектно да замествам

обмяната на веществата

с обмяна

на валутата,

но да не бъркам това

с обмяната на веществата

между мъжете

и жените.

Щото иначе -

лошо.

Ти ме научи

на баща си

да не вярвам

и да таковам леля си.

Щото иначе

лошо!

И ей го лошото

дойде.

 

Екатерина Йосифова

С РЪКА ПРЕД УСТАТА

отстрани изглеждаше, че се прозява.

И така тръгна: порив за вик -

прозявка - мълчание.

Когато веднъж отпусна ръце

и даже ги стисна в юмруци -

почака малко - и се прозя.

Отстрани изглеждаше, че вика.

 

Кристин Димитрова

НА К.

Той пълни чашите на

новите гости и

оттук виждам само

приведения му профил:

къс врат на орел,

притеснен от способ-

ността си да вижда.

Преди десет години

си разказвахме сънища

и, най-важното,

намирахме обясненията им.

Днес, от разкривената

вилица на годините,

всеки виси на своето острие.

Задаваме си въпроси,

на които се отговаря

с "горе-долу". Остана

ли нещо? (Горе? Долу?)

От дълбочината на времето

ще прегръщам гърба ти.

 

Наталия Андреева

СТАРИ ЛЕНТИ

Светлината е почти заспала

върху тези престарели ленти.

Гледам кино, гледам си живота,

много си умирам да умирам.

Днес е забраненото ми утре.

Болно се разпада светлината.

Краят на патетиката идва,

ужасът я следва по петите.

 

Палми Ранчев

СКИТНИЦИ

Вървя и сънувам, че оглеждам витрините по единия

тротоар. И по другия. Внимавам да несе блъс-

кам в хората. Заобикалям ги. Спирампоглед вър-

ху манекените. Повечето са облечени.И един съб-

лечен. Разминавам се с красиво момиче.Има сит-

но къдрава коса до рамената. Сънувами него. Из-

сънувах го. Засънувах двама скитници.Бързаха

за някъде. Единият много кльощав. Другият- не

толкова. В телефонната кабина отсрещазабеля-

заха празна бутилка. Не толкова кльощавиятсе

спусна натам. Десет лева - каза с усмивка.Зарад-

вах се заедно с него. В съня си. Ипродължих да

сънувам. Не се събудих дори когатонякой ме по-

пита: Ти ли си, ей, човече? ... Несе събудих и ко-

гато сам се попитах.

 

Румен Леонидов

VIA SACRA

... И тъпакът ще роди тъпак, който ще роди тъпак,

и правнукът на тъпака ще ми се надсмее...

И пак тъпак, и пак тъпак.

Пакт от тъпаци!

Как ще измина свещения път,

без да ме стъпчат?

... И отстъпвам стъпка по стъпка назад,

изпъчил гръб

преминавам през представата за себе си

(нали е кръгло все още Кълбото?),

която съзирам, когато съм вече отпрашил,

и докато не стана на прах,

ще се въртя около себе си

в кръг

като кръгъл глупак.

 


напред горе назад Обратно към: [През седмица в литературния аквариум][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

 

© 1999 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух