Обратно към: [Четирите фокуса][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

Сънувах огромна тълпа и себе си вътре в нея,

и бяхме заедно отдавна, почти споени от чакане.

Десетките ни гръдни кошове хриптяха едновременно

и беше тясно, но и хубаво - един вид бракосъчетание.

Не помня къде, но чакахме - беше нещо

безкрайно нужно - май че гише за повреди.

Ръждясвахме в търпението си, ама поне се виждаше гишето -

дори прощавахме на старците че се редят отпреде.

А нямаше стени, само нисък таван и един

хоризонт на който висеше като пране целта ни.

И стояхме, и бяхме ненужни - като кълбета дим

от комин на кораб, чакащ само знак за да потъне.

Ненадейно усетих сърбеж и помръднах - дано изчезне:

по хората наоколо пробяга тръпка - след туй отново -

след туй ми се оголиха в упор чифт зъбни протези

и насрещен лакът върна в строя белите ми дробове.

Пак дишах като всички, дишах, просто дишах,

те също не шаваха, не лющеха семки и не говореха,

а само се раздуваха и сплескваха в такт до изприщване,

и стана седем, и гишето пак го затвориха.

И в тоя миг се събудих, и разбрах, и разбрах че съм друг -

то беше радост и пир за духа, то беше мятане!

А пък сянката ми ту се разрастваше в огромен юмрук,

ту после премисляше и се изтягаше в лъч към краката ми.

Обратно към: [Четирите фокуса][Владимир Трендафилов][СЛОВОТО]

© 1997 Владимир Трендафилов. Всички права запазени!