напред назад Обратно към: [Лабиринтът на драмата][Мариета Иванова-Гиргинова][СЛОВОТО]



Златната ябълка срещу златното имане. Митът "Боряна"


„Откакто дойде тя, и Господ влезе в нашата къща, и доброто влезе.“1 Този откъс от пиесата директно отвежда към символичните проекции на погледа на един от героите към Боряна, към смислопораждащия механизъм на мита Боряна. Героинята е основно действащо лице в третата Йовкова пиеса, която наследява инерцията на критическите прочити от „Албена“ и експлицираното предизвикателство на автора да напише една правилна пиеса, изцяло в регламента на лесно узнаваемия жанров модел. Като цяло интерпретационните визии сблъскват първата и третата пиеса на драматурга, противопоставят ги по отношение на тяхната жанрова чистота и четивност, разполагат ги в диспозицията неправилна - правилна, новаторска - традиционна, непатриархална - патриархална, трагична - комична пиеса и пр. Разминаването в критическата рецепция на двете пиеси, неприемането на едната и възторгът от другата имат своята дълбока заложеност не само в чистотата на жанровите стратегии2, но и в различните оптики, с които Йовков навлиза в територията на своята любима тематика за другостта, за различния герой. Това е персонажът - медиатор на ритуалното оценностяване, който прави видима границата между различни светове и пространства и в същото време се опитва да я заличи чрез ритуализиращи жестове, регулиращи равновесието в човешкия и социален универсум. Различният герой у Йовков е носител на мечтаното друго, което патриархалната общност възпроизвежда като оразличителен белег за идентичност, като исконен порив по митичните начала на родовия космос. Ако изследваме двете творби от гледна точка на конструирането на централните женски персонажи и съответно на митовете за тях (митът за Албена и митът за Боряна), ще открием семантичното преобръщане на приказно-романтичния мит за орисаната хубавица в симетричните образи на Албена и Боряна, ще попаднем на ключа за диаметралната противоположност в рецепцията на образите, а оттам и на пиесите.

И в двете пиеси на Йовков са видими следите на редица фолклорни и приказни мотиви, на явни или скрити цитати от народни песни, легенди и поверия (един обикнат от Йовков похват, отдавна разчетен от критиката), които са обект на различна културноисторическа интерпретация, резултат на различни нагледи на авторовата ценностна позиция. Митът за приказната хубавица, за златната ябълка Албена (вж. етимологията на името) е разгърнат като драматична илюстрация на народния афоризъм „Хубавата ябълка свинята я изяда“. Той е изваден от познатото лоно на патриархалния мироглед и нравственост, скроен е изцяло в модернистичната визия за пагубната красота, свързана с тъмните сили на подсъзнанието, на подтисканото и неосъзнатото. Така пресъздаден, митът за Албена може да произведе само трагични сюжети, да преобърне изцяло живота на селската общност и да остави след себе си разбити човешки съдби, смърт и разрушения. Митът за Албена е съчинение на селската общност, плод на колективното безсъзнателно, резултат на желанието на общността да универсализира и контролира непознатото друго, мечтаното у Албена (изплъзващите се от определение красота и магнетизъм на личността й), продукт на компенсаторния глад по един митично цялостен свят, свободен, изкусителен и примамлив - светът на различното. За разлика от него митът Боряна е плод на представата на самата героиня за себе си. Авторът втъкава в образа й редица вълшебноприказни и фолклорни елементи. Реалната Боряна е проекция на мита за царската дъщеря (в действието и в ремарките тя се появява като дъщеря на всесилния Алфатарски цар), дошла в омагьосаното и прокълнато царство в дома на Златил (на омагьосания от златото - вж. етимологията на името), за да развали магията на дяволските сили и огласи тържеството на любовта и доброто чрез серия от инициационни постъпки и действия. Реалната и митичната Боряна са сдвоени, припокрити в развоя на драматургичния сюжет.

В третата пиеса на Йовков отсъства напрежението между реалната и митологичната визия в образа на персонажа, което гради потенциала на трагиката в образа на Албена. Всички изследователи насочват вниманието си към цялостната окръгленост и хармоничност в образа на Боряна, абсолютно контрастен на амбивалентната раздвоеност на Албена. И докато в образа на Албена Йовков вгражда един антипатриархален мит, то в Боряниния той следва патриархалния канон, като го обработва и стилизира фолклорно. Героинята сама пристава на най-малкия брат, на Павли, и идва в прокълнатия дом, за да изпълни своята съдбовна мисия. Нейният образ е изцяло функционален и илюстративен за Йовковата моралистична утопия. Почти никъде той не излиза от митологичната орбита. В него откриваме и асоциативни нишки към приказния сюжет за тримата братя и златната ябълка, получил нов прочит в пиесата. Боряна е златната ябълка, „Тя струва повече от пари, повече от имот“ - казва за нея Андрея. От народната песен за Боряна изплува метафората за златната ябълка, която в текста ще измести и игнорира златното имане от сърцето на Златил. Тя е тази вълшебна сила, която блокира силите на злото, конкурира в ценностно отношение златното имане, организира серия от изпитателни и затруднителни ситуации за героите, за да прогледнат за истинските стойности на патриархалната общност и морал. Третата пиеса на Йовков борави съвсем открито с митологичното и вълшебноприказното. Целта на автора не е в скриване на митологичната схема, а в нейното оголване и втъкаване в сюжета на един лирично - комедиен разказ за изцелителната сила на доброто.

Как функционира митът Боряна, какво е неговото въздействие върху останалите герои и вграждането му в сюжета на пиесата, ще проследим по-детайлно. Тук авторът интерпретира под друг ценностен ъгъл любимата си тема за другостта, която създава необходимата катализираща среда за идентифициране със силите на доброто, за нравствената трансформация на личността. Приказният образ на Боряна прониква в отделните светове на героите, отключва постепенно сетивата им за един липсващ поглед към света, за песенното и притчовото като генератор на нови смисли към света. Моралистичната утопия на Йовков пренаписва вълшебноприказния сюжет за тримата братя и златната ябълка, за да илюстрира чудодейното нравствено трансформиране на личността, което може да бъде реализирано само чрез митофолклорния наратив. В рамките на едно реалистично или психологично повествование тази трансформация би изглеждала абсолютно неправдоподобна и нелепа. И Йовков навярно би стигнал до Елин-Пелиновата повествователна стратегия за дълбокия исторически и моралистичен кризис в една разпадаща се общност. В тази посока той би написал пиеса с дълбок драматичен, дори трагедиен потенциал. Но явно скандалното приемане на първата пиеса го засяга дълбоко и „охранява“ таланта му от нови експерименти.

Йовков избягва непредсказуемите дълбочини на нравствено-психологическия срез и драматичната разтвореност на персонажите и вместо тях привлича олекотената схема на комедийното, на приказновълшебното и магичното. Той се отказва от философските измерения на темата за моралното „преобръщане“ на човека, за „проглеждането“ и придобиването на познание в резултат на житейските изпитания. Драматургът не проблематизира границите на личностната свобода, не изследва екзистенциалните опори на съществуването, не потъва в драмите на личните светове. В драматургичното повествование той остава на повърхнинното ниво на основните моралистични маркери на Доброто и Злото, работещи в един уедрен приказно-митологичен диспозитив. В „Боряна“ Йовков проиграва своята утопична визия, в която силно разколебаната патриархална нравственост (рушаща се под напора на новите социално-икономически отношения) е спасена чрез познатото въздействие на остойностената красота, равнозначна на хармонично и свободно съществуване. Йовков текстуализира тази тема в тесните граници на семейния конфликт, в темата за скритото имане, за греха и изкуплението, за нравственото проглеждане и прераждане. Митът за златното имане се съчетава с мотиви от мита за златната ябълка и момата хубавица от народнопесенния фолклор. Игровото, иронично дистанциране на автора от темата предполага комедийното щрихиране на персонажи и ситуации. И все пак в цялостната атмосфера на действието се усеща идеологията на патриархалното живеене, рушаща се под напора на новите социално-икономически процеси и явления, уютът и хармонията на едно безвъзвратно отминало време, тъгата по патриархалната идилия и цялостност на света. Зад тези, уловени вече от критическия прочит, Йовкови носталгии, надничат натрапчивата театралност на ситуациите и твърде показните символични жестикулации на героите.

В структурно отношение „Боряна“ повтаря особеностите на актантния модел на „Албена“. Тя следва структурно-типологичните белези на ситуации и персонажи, но с обратен знак. Изследователите отчитат в нея типичната Йовкова склонност към една своеобразна драматична атмосфера3 за сметка на разработката на драматични характери или ситуации; те виждат в „Боряна“ комедия на нравите, на особената атмосфера на загниващ патриархален бит и разпадаща се нравственост4. Авторът не разработва характерите на персонажите като драматични или комични, а подчертава отделни деформации в тях и бърза да предложи комичния механизъм на тяхната корекция и именно в това прозират слабостите в пиесата, необосноваността на бързата промяна, морализаторската функция на имплицитното авторово присъствие.

Началната ситуация в пиесата разкрива разрушената хармонична цялост в дома на Златил. Тя отвежда към мита за заровеното златно имане, за проклятието, което тегне над цялата семейна общност. Грехът на Златил е отключил Злото, намерило своята реализация в болестното (болната Елица и умрелите й деца) и неговите прояви в текста, погълнало сърцата и душите на обитателите на дома. Грехът и скъперничеството му са разпрострели своите мрежи над всички. Те са родили озлоблението и агресивността на Рали - най-големият син, затворен в себе си, отдаден на тайните си кроежи и планове за кражба на златното имане. Те са отчуждили Андрея от дома, насочили са го навън, към кръчмата и бохемството, към обществените работи и властта (компенсаторното поведение на героя е налице - като не може да властва вкъщи, желае да управлява навън). Страстта към заровените жълтици е подчинила мислите и действията на всички персонажи (синове, снахи). Домът на Златил е дом на злото, мрака и мъртвината. И в този пункт от повествованието Йовков ще се намеси, за да преобърне народното поверие за нещастието, което носят скритите пари, заровеното имане. В края на повествованието Златил - чрез акта на справедливото раздаване на парите (подпечатано от социалния престиж на Вълчан Нанов) - ще оповести щастливия край на приказката, в чиято схема сватбата присъствува като неизменен атрибут на възстановения социален ред и хармония в общността. Но за да се стигне до този момент; трябва да се разплетат нишките на приказното. А то играе ролята на превключвател във всеки момент на драматично кондензирани енергии.

Драматичният потенциал в омагьосания дом на Златил рязко се променя с идването на Боряна (пристанала на най-малкия син, Павли). Павли получава царската дъщеря (наградата), преди да се е преборил с ламята, преди да е преминал през инициационните изпитания и да е утвърдил своето мъжество и сила. В образа на героя се забелязва травестийно трансформиране и комично преобръщане на мотива за третия брат и неговите геройства от вълшебноприказния сюжет (не случайно той е източник на ситуационния хумор в пиесата). Павли е най-наивният и лишен от ориентация в контекста на протичащите събития. Там, където дори птиците не свиват гнездо, в мъртвия дом на бащата, той довежда своята годеница и решава да създаде семейство. Асоциациите в образа му отвеждат към анекдотичното поведение на Иванушка Глупака и неговите подвизи. Йовков контаминира и видоизменя образи и мотиви от вълшебноприказни сюжети. Боряна символизира златната ябълка, наградата, която всички трябва да заслужат. Името й отвежда към поетичното и народнопесенното, които се превръщат в устойчива характеристика на нейния образ - „И нали има една песен: Боряно, Борянке, сал ти ли си мома, сал ти ли знайш да пееш? Аз съм таз Боряна!“ Самоидентификацията на героинята се движи изцяло в траекторията на приказното и митологичното. Героинята сама съчинява митовете за себе си, тя управлява представата на другите: „Не чухте ли коя съм? Аз съм царската дъщеря!“ - това самопредставяне е толкова категорично и императивно, че актуализира съзнателно вградените в образа приказновълшебни проекции. Героинята идва отдалече, от горното царство на светлината, от света на патриархалния космос с ясно огласени социални кодификации и морални норми. Това е светът на Вълчан Нанов - господарят на Алфатари, свят с традиционно постулирани ценности и легитимирани роли. В потока на драматургичното повествование образът на Боряна ще инвестира стойностите на реда и светлината в подземното царство на хаоса и мрака. Ще се превърне в онази корективна величина, която намества разместеното и регулира постоянните крамоли и вражди, разваля магиите и разконспирира тайните в Златиловия дом. Не случайно тя обитава най-често откритото пространство на чардака, където поведението й е видимо за другите, а откъдето и самата тя ги наблюдава, за да разчете тайните им намерения и кроежи. С появата си Боряна оформя нов пространствен център, противоположен на скритото имане, ценностно маркиран, обвързан с проявите на доброто и нравствения катарзис. Той противостои на злото. Ако в дома на Златил господстват злото, страхът, омразата, то с Боряниното присъствие в него територията на злото постепенно се стеснява, за да бъде завинаги преодоляна с проглеждането на героите, с нравственото разкаяние и спасение на Рали и Златил.

В тази пиеса авторът продължава своя обикнат похват да моделира ситуацията отвън навътре5, като във фокус да обема и следи разрастващото се напрежение около героинята, предоставяйки й пълна свобода на действие. Магичната атмосфера се носи от Боряна, от нейното жизнерадостно и облагородяващо присъствие, отключващо потъпканото нравствено чувство у героите, потвърждение на което са думите на Златил: „Откакто дойде тя, и Господ влезе в нашата къща, и доброто влезе.“

Езиковото поведение на Боряна се движи в модалността на песенното и енигматичното, на притчовото и многозначителното. Посланията й превеждат случващото се на езика на моралните квалификации и оценностявания. Тя си служи еднакво добре с притчата на съня (разказан не случайно пред Рали и Ральовица) и с директното назоваване на източника на злото (разговорите й със Златил). Нейната реч не включва морализаторство и поука, а прониква дълбоко в човешката същност и там разравя индивидуалната нравственост у всеки един от персонажите. Героинята блокира със словесното си и действено поведение силите на злото. Като лайтмотив в поведението й към Златил звучи репликата: „Ти ще им ги дадеш, тейко, аз знам. Ти си добър.“ Боряна е носител на дуалистичната философия, според която дяволът и богът си оспорват управлението на човешките съдби и чиито нагледи се разиграват в трето действие на пиесата. Героинята е тази, която ще назове греха на Златил, ще го извади от модалността на слуховете и общите приказки и ще го тематизира директно в съня си и в риторичните подмятания пред другите. Боряна ще огласи тайната, ще я разконспирира и обезсили. За нея няма нищо скрито и потайно, тя внимателно следи пътя на златното имане, охранява го при постоянното му откопаване и закопаване и все повече скъсява разстоянието между териториите на доброто и злото, за да се стигне до символичната замяна на Боряна със златото в представата на обитателите на дома, до митологичната подмяна на златната ябълка със златното имане.

Митичната Боряна владее силите на съдбата. Тя плесва с ръце и чудесата започват да се случват в прокълнатия дом на Златил. За нея няма невъзможни ситуации и заплетени житейски ребуси. Тя идва в света на злото, на родовия хаос (разпадналите се човешки взаимоотношения), за да го обезсили чрез откриването, назоваването и моралното развенчаване. Героинята е тази, която преподрежда хаоса в патриархален космос, открива и именува света на доброто като контрапункт на злото и насилието. Тя олицетворява етичните норми на патриархалната идилия и нравственост, които трябва да усмирят вампирясалите души на героите. Но преди това трябва да бъде развалена магията, да падне проклятието от рода, предизвикано от магнетичната сила на златното имане. Блудните души на стареца и синовете му трябва да се върнат в лоното на доброто и нравствеността, да се покаят и освободят от греха.

Промяната с Йовковите персонажи в пиесата е свързана с ритуала на „проглеждането“, с достигането до нова светогледна позиция - процес, режисиран умело от Боряна чрез серия от ситуации, намерил потвърждение в метафората за играта с дявола („Ще видиш утре как ще ги разиграя тез дяволи!“). Постепенно героите откриват магичното в образа на Боряна - първоначално с неудоволствие и недоверие, а впоследствие обсебени от нейното присъствие и неговата власт. Чрез образа на Боряна ангелското, божественото ще прояви своя режим на действие в пиесата, ще противостои на дяволското, ще го назове, разконспирира и елиминира. Не случайно болната Елица първа ще усети благотворното въздействие, изцелителното присъствие на Боряна, ще идентифицира нейното различие и сила. Впоследствие и Златил ще се разколебае в своята встрастеност към жълтиците. В присъствието на героинята той ще се почувства защитен и пазен от пъклените стремежи на Рали („Не си отивай… Стой при мене… Боже, прости ме… …Боже, ако имам грях, прости ме…). Само митологичен персонаж може да извърши нравственото преобръщане у героите. В образа на Боряна митът за царската дъщеря се сдвоява с романтичния мотив за приказната фея, която ще докосне с вълшебната пръчица на откровеността, смеха, жизнерадостта и добронамереността вампирясалите души на героите, ще блокира ламтежа към златното имане, към тайното и нездравото, ще излекува физическите им и нравствени недъзи, ще ги подмени с ясно регламентирани социални и нравствени ценности. Тя ще спре моралното им пропадане, ще освети най-тъмните кътчета на сърцата и душите им, в които демоничните маски ще се разтекат в самопризнанията и саморазкаянията.

В тази толкова благодатна за дълбинни психологически проекции пиеса Йовков избягва драматизациите, а избира олекотената комедийна оцветеност на образите. Оттук прозират и утопиите на писателя, наивно-романтичният му порив да възстанови нравствеността на разпадащата се патриархална идилия и разкъсаните връзки в рода, което води до сериозните обвинения срещу него в немотивирано преобръщане на персонажите (Златил, Рали). Комичната наситеност на ситуациите идва от техния контрастен сблъсък, от неочакваното им превъртане и олекотяване, от елегантно разминаващите се намерения и действия на героите, от непрекъснатите повторения с комичен ефект - постоянното вкопаване и откопаване на жълтиците, смяната на скривалищата и комичното проследяване на укритията и разкритията. Пътят на златното имане е контролиран от Боряна, тайната на парите и разконспирирането им са обект на комичен сблъсък на намерения и цели, на нарастващо напрежение и умишлена заблуда. Водещ принцип в тези отношения е игровият - игриво, свободно отношение към ситуацията, а не проблематизиране на събитието и изследване на породилите го причини. На Йовков е нужно да отстрани причините, за да възстанови хармонията в патриархалния космос - един утопичен светоглед, който има нужда от сюжетните протези на митичното.

Сценичните интерпретации на творбата винаги са следвали познатия алгоритъм. Интересно изключение от тази театрална парадигма прави спектакълът на Маргарита Младенова „Грехът Златил“6. В него пиесата е разчетена от гледната точка на заложените митични представи за универсалността на греха в човешките постъпки и действия, като акцентът е в оголването на народопсихологичния архетип, в изследването на злото, настанило се трайно в патриархалната общност. Режисьорката акцентира върху темата за греха и неговата повторимост, която изличава християнската нравственост и добродетелност в пластовете на Йовковото повествование. Не митът за доброто, който носи Боряна, а митът за злото, за неунищожимостта на греха, който носят Златил и Рали, бащата и синът, управлява смисловите внушения на спектакъла. Златното имане в спектакъла на Младенова не се нуждае от златната ябълка и протезите на вълшебноприказното. То ползва друга интерпретативна нагласа, като привлича към себе си народната демонология, отключва тъмните сенки на инстинктите, страха и омразата, агресията и безразличието. Но това е вече един друг свят, светът на Страшимировите вампири и вещици. Мракът в спектакъла на Младенова поглъща светлината, не допуска до себе си приказно-митологичното, изтрива и заличава неговото присъствие. Митичният двубой между силите на доброто и злото, олицетворени от вълшебноприказните сюжети за митичната хубавица, златната ябълка и златното имане, си остава единствено привилегия на драматургичния текст на „Боряна“.

 


1 Всички цитати са по: Йовков, Й. Събрани съчинения в шест тома. Т. 5 С., 1983.горе

2 „Албена“ е новаторска и провокативна като жанрова организация, тя е скроена по правилата на модерната психологическа пиеса, на драмата на бездействието, все още трудно узнаваеми в полето на българската драма, докато „Боряна“ е традиционно сглобена и следва дословно предписанията на лирическата комедия на нравите. горе

3 Магдалена Костадинова се спира на редица структурни особености в Йовковия драматургичен модел на света, които кодират посланието в една особена надредна смислова среда и тя се явява територия на мита в Йовковия разказ. Вж. Костадинова, М. Някои наблюдения върху темпа на драматургичното действие у Йордан Йовков. - Литературна мисъл, 1987, № 6, с. 43.горе

4 Тенев, Л. Разкъсани мрежи. С., 1984, 164-165.горе

5 Казанджиев, Сп. Срещи и разговори с Йордан Йовков. С., 1960, с. 34.горе

6 Вж. „Грехът Златил“ - постановка и сценична версия на Маргарита Младенова в театър „Сфумато“, театрален сезон 1991-1992.горе

 


напред горе назад Обратно към: [Лабиринтът на драмата][Мариета Иванова-Гиргинова][СЛОВОТО]

 

© 2002 Мариета Иванова-Гиргинова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух