напред назад Обратно към: [Атанас Димитров][СЛОВОТО]



На оня свят


— А бе, уж отдавна влязохме в седмото ниво, пък още не сме преминали в първото на менталния свят. Нещо не е наред — измърмори Саламандърът.

— Доколкото разбирам от астрометафизика, нашите астрални тела не са достатъчно фини, за да преодолеят неосезаемата бариера между двете измерения — обясни Силфидът. — А и не владеем менталната проекция.

— Нещо като Шенген, значи — констатира саркастично Гномът. — И сега какво? Ще висим като компютър-вирусоносител в небрано лозе ли?

— Я вижте там... прилича на интергалактически КПП — посочи оживено Ундинът.

Съоръжението наистина беше пункт за преход от по-долното поле на по-горното и обратно. Състоеше се от една врата, облепена с рекламни стикери на ЛВК-Винпром Търговище и банери на All.bg. Пред вратата (или зад нея — в зависимост от гледната точка) на шезлонг се беше разположил странен субект, който носеше черна тениска с кървавочервен надпис „ГОЛЕМИЯТ ДЗВЕР“. Субектът четеше един от ранните трудове на Алистър Кроули и от време на време възклицаваше възторжено: „Олсосагиваорнуф!“ Когато духовете се приближиха, той остави книгата, огледа ги и каза с явно вродения си ентусиазъм:

— Четиримата конници на апокалипсиса отиват по нужда, а?! Ама не могат да се оправят без каналджия-концесионер, тъй ми се чини... става, става — ей де я портата, минавате един по един и готово. Само не забравяйте да пуснете в оная касичка-скелет на тамплиер по две евро такса за отиване и връщане! Ако нямате дребни, между ребрата на скелета има процеп за кредитни карти. Сумата автоматично се превежда по сметката на дзвера в „Бушбанк“. И натиснете „I agree“ под лицензионните указания!

След това субектът отново се зачете в книгата.

Природните духове се скупчиха около вратата и затърсиха въпросните текстове между стикерите и банерите. Всъщност указанието беше само едно и разясняваше, че в менталния свят общуването се осъществява телепатично, без говор, поради което не е желателно да се попържа наум обект, който се намира на същото ниво като „благославящия“ го.

Четиримата преминаха един след друг през вратата и се озоваха в наглед не по-различно нищонесъдържащо пространство, само дето тук нищото определено не беше същото.

„Каквото горе, такова и долу. И сега как да намерим нашия човек?“ — предаде телепатично Силфидът на останалите.

„Ами той изглежда е брадат, ако се съди по името му. Може би трябва да проверим в компютъра на местната ЕСГРАОН за композитори с брада?“ — предположи Гномът.

Тутакси отникъде изникна брадат веселяк с метла.

„Вие ли сте Бородин? Нещо не си Ви представях с метла...“ — удиви се Ундинът.

„Не съм аз Бородин.

Поет съм: Габандин.

И тази тук метла

е мойто амплоа!“ — издекламира брадатият и затанцува карловски валс с метлата.

„Май не е брадата ключовата дума. Да опитаме с нещо друго. Бородин е композирал опера, която е била поставяна в театри и в която са участв...“ — Силфидът не се доизказа, тъй като на мястото на танцуващия Габандин се бяха появили, пак така от нищото, дървено човече и момиченце с плитки.

„Тези пък откъде се взеха?!“ — сащиса се Саламандърът.

„Аз съм Арлекин от „Комедия дел арте“, а това е госпожица Пипилота Виктуалия Транспаранта Ментолка Ефраимова фон Лангщрумпф, наричана галено Пипи Дългото Чорапче“ — обяви тържествено човечето.

„А къде е куклата Мели?“ — поинтересува се Гномът. — „Мислех, че с нея вървите в комплект...“

„Мели отиде със стария Було... пардон, със шефа на дискотека, а аз не обичам техно и чалга. Затова се разнообразявам с компанията на Пипи.“

„Пак не уцелихме ваксата... цъ, цъ, цъ...“ — затюхка се Ундинът, от което Саламандърът се развесели:

„Ама цъкаш като швейцарски часовник, ха-ха-ха!“

Докато се смееше, цъкането се възобнови, но вече не идваше от Ундина, а от субстанциирал се изящен стенен часовник с надпис върху махалото „АлекСейко“. На течнокристалния дисплей беше показана карта на земята, а под него имаше клавиши за посока и потвърждение. Гномът се приближи до часовника и избра от все по-детайлизиращото се изображение град Каспичан. В резултат на екрана се отвори капаче, отвътре изскочи едно дуенде и оповести телепатично:

„Сега в Каспичан е пет без пет и малко напред ante meridiem на тридесет и първи април лето господне балканско-олимпиадско second edition.“

„Хитра джаджа,“ — повтори Силфидът репликата на Джон Маклейн от „Умирай трудно“ — „но не ни върши работа.“

Тогава се обади Ундинът:

„Не виждам никаква връзка със ситуацията, обаче в ума ми звучи хита на „Юръп“ „Кери“...“

Останалите не успяха да изразят учудването си, тъй като пред тях вече беше застанал един сякаш излязъл от портрет на Репин мустакат чичко, който четеше „Сестра Кери“ на Тиъдър Драйзър. (Романът беше на руски, което се установяваше от начина на изписване на автора и заглавието.) Щом усети духовете, чичкото прекъсна заниманието си и се вгледа с любопитство в тях.

„Простете за безпокойството, господине!“ — заизвинява се Силфидът. — „Изглежда пак грешна асоциация... ние търсим композитора Бородин...“

„Същият.„

„Вие ли сте?“ — сащиса се повторно Саламандърът. — „Защо тогава не откликнахте при споменаването на името Ви? Пък и нямате брада...“

„Нарочно бях превключил менталното си I seek you на режим „невидим“, за да си чета необезпокоявано книжката. „Сестра Кери“ ми харесва и смятам да напиша рок-опера по романа. А брада нямам, понеже искам да се измъкна от стереотипа, налаган ми от фамилното име. И така, с какво мога да ви бъда полезен?“

Природните духове разказаха на композитора за ангажимента, който бяха поели към княза-принц.

„Няма проблем! Само кажете с кой певец в главната роля предпочитате — Орлин Горанов или Петко Петков?“

„Аз съм фен на Петко Трамвая“ — изрази предпочитанието си Ундинът.

„Да, ама уредникът може да има различен вкус“ — възрази Гномът. — „Най-добре да се подсигурим и с двете версии.“

„Пак няма проблем!“ — Бородин измъкна отнякъде два компакт-диска с фирмения знак на „Балкантон“, написа върху всеки от тях „На Принц Игор — „Княз Игор““, подписа се отдолу и ги връчи на астралните същества. Те му благодариха, пожелаха му творческо вдъхновение при композирането на рок-операта и започнаха да визуализират медитативно компютър с читав интернет и сиди-ром драйв, от който да изпратят по електронната поща дисковете на административния модератор.

 

2004

 


напред горе назад Обратно към: [Атанас Димитров][СЛОВОТО]

 

© Атанас Димитров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух