напред назад Обратно към: [Атанас Димитров][СЛОВОТО]



Отново в музея


Вратата между световете си стоеше на същото място в нищонесъдържащото пространство, само че сега беше още по-облепена – към банерите на All.bg бяха прибавени и такива на HuLite.net. Природните духове преминаха обратно през нея в астрала и тутакси усетиха разликата в нищото.

– Ба мааму! Друго си е да можеш да говориш с глас! – възкликна радостно Саламандърът.

– Въпрос на вкус – коментира Силфидът. – Важна е комуникацията сама по себе си.

Думите им привлякоха вниманието на странния субект върху шезлонга, който беше сменил книгата на Алистър Кроули с антикварната рядкост „Приказки на Шехерезада за благородници, рицари, магистри, фантоми и хамелеони“ с нарисувано на задната корица копие на съдбата.

– Охо, конничетата на апокалипсиса се повърнаха... уффф, голям късмет извадихте, пичове – таман минахте през КПП-то и шеф-концесионерът вдигна трансферните такси заради пораженията от урагана „Р(им)оза“.

– Че нали е вилнял из долния свят? – усъмни се Гномът.

– Там де, ама и тука има резонанс – увеличаване на отрицателната психоенергия, разбираш ли, значи... Айде чао, пък при следващо телепортиране в ментала елате пак при дзвера – правим отстъпка на постоянни клиенти.

– А сега накъде? – цитира заглавието на един стар филм Ундинът, когато четиримата се отдалечиха достатъчно от дзвера, че да не му пречат на четенето.

– Към Музея на абсурдно-парадоксалните интенции – предложи Силфидът. – Изпратихме по електронната поща съдържанието на дисковете на административния модератор, но не е сигурно дали сме успели да конвертираме самата им субстанция от формат mntl в astr. Най-добре да му връчим оригиналите.

– Аха, сигурното е сигурно. Око да види и ръка да пипне – съгласи се Гномът.

– Поехали! Allons enfants! – извика Саламандърът.

Този път никой не посрещна духовете. Докато кибичеха пред портата на музея и се чудеха къде може да се е дянал уредникът, откъм покрива на сградата се чуха няколко леки щракания и иззад комина се показа младо момче с окачен на врата му, мандахерцащ се от вълнение дигитален фотоапарат марка „Батерия“.

– Извинявайте за забавянето, приятели – професионална деформация. Аз съм Папарака и не устоях на изкушението да ви снимам в непринудени пози – каза младокът, като се спусна плавно по поливиниловия олук. – Вие, разбира се, нямате търпение да разгледате нашата забележителна експонация… пардон, експозиция!?

– Ами ние всъщност идваме при административния модератор – поясни Саламандърът.

– Сори, той напусна. Ожени се и сега е на седмото небе. Аз съм новият уредник на музея.

– Дааа, tempora mutantur et nos mutamur in ilis – отбеляза философски Силфидът, а Ундинът изпя прочувствено:

„Оглянись под небом, оглянись под небом –

так и ты прошел свой путь земной.

Оглянись под небом, оглянись под небом –

ты надел кого остать за собой?“

– Явно е намерил – заяви Гномът, като визираше (в дословния смисъл) Папарака. – Само дето е изминал и астралния си път... Носим му, значи, едни компакт-дискове.

– А, значи вие сте му ги изпратили по емайла. Той спомена преди да се възнесе, че качеството на трансфера е отлично като образ и звук, но не е успял да ги получи като субстанция. Затова е презаписал файловете на някакви кучемаркови бланки.

– Май пак ще се пътува до менталния свят – пророкува Саламандърът. – Обаче щом така и така сме дошли до тук, защо наистина да не погледнем пак вътре?

– Става, нали според младия господин експозицията си заслужава – подкрепи го Силфидът.

Т.нар. „зала на изобразителното изкуство“ си беше същата, само витаещият из нея аромат на депутатски кюфтета беше станал някакси по-коалиционен. Картините обаче определено бяха други. На въпроса на Ундина относно ван Дайковите уредникът отговори, че са били заменени поради доброто представяне на балканските футболни отбори в евротурнирите.

Настоящите творби били на известна художничка, позната с псевдонима Непозната за теб, но незабравима.

– И така, първото платно на дамата е монументално-епично пресъздаване на историческия преход на Мойсей през пустинята Гоби в посока обетования връх К2, който се вижда в перспектива в левия край. Патриархът поддържа силите си, като похапва шоколад и попийва кафе „Мока“ и портокалов сок. На комсомолско разстояние го следва глутница литератори-философи, петимни да постигнат интелектуалната парадигма. За по-лесно настройване към комплицираната материя те свирят на три гайди и пеят песните „Мисис Робинсън“ и „Кондорът лети“ на Саймън и Гарфънкъл.

Втората картина се нарича „Човекът в стаята“ и с нея Непознатата незабравима внася качествено нов елемент в изобразителната стилистика...

– Че аз виждам тука само някакъв силует, седнал на стол с гръб към нас – прекъсна Папарака Саламандърът.

– Аха, тъмна Индия! – хихикна Ундинът.

– Споко, приятели, точно в енигматичността на обекта се изразява новаторството. Тук художничката предоставя на зрителя да познае кой всъщност е изографисаният. Възможните отговори са:

а/ Зен-будист, който медитира върху мандала и чрез това пробужда в себе си змиевидния огън кундалини.

б/ Шурея на вуйчото на нинамсиква, който размишлява върху плацебо-ефекта при лечението на бикове и кентаври.

в/ Хъмфри Богард, който пафка цигара в Казабланка и обмисля дали да смени името си на Богест по номерологични съображения.

г/ Анонимен пришълец от дъждовна страна на чудесата, който като на сън чете с усмивка (или може би усмивчица) списание „Spiegel“.

д/ Никой от гореизброените.

– Има ли награда за позналите верния отговор? – заинтригува се Гномът.

– Да, но аз не го знам, не знам и каква е наградата. Желаещите да се пробват трябва да намерят авторката.

– Е, ние имаме вече известен опит в намирането на хора из субкаузалните светове – отбеляза Силфидът. – А какво е изобразено на третата картина?

– На нея е отразен душевния мир на самин селянин, наблюдаващ удивен ден и нощ – в компанията на див козел – как върху божията нивица на познанието редом със стройна калина избуява саморасляк. Че процесът протича денонощно, се подразбира от наличието в горната част едновременно на едно райско слънце и една луна, около които пък пърхат ангели от всякакъв сорт.

– Изглежда мацката е запозната с творчеството на Ърскин Колдуел – констатира Саламандърът. – Интересно...

– Ох, интересно е, но предпочитам животинките, особено хипопотамчето – Ундинът проявяваше нетърпение.

– Готово, мой човек – отиваме при тях! – ухили се Папарака. – Между другото „хипопотамчето“ е около петдесетина пъти по-едро от твоя милост.

Менажерията в природо-научната зала се беше поразраснала. Заедно с хипопотама в басейна с олимпийски размери киснеше и една загадъчна амфибия. Тя явно действаше благотворно на афинитета му към оперната музика – пееше на италиански фрагменти от арии на мадам Бътерфлай и Азучена, а той блажено се полюляваше в такт с мелодията. Черната котка продължаваше да хваща тен в солариума, но при това четеше в оригинал „Соларис“. Изглежда толкова се беше впечатлила от хуманистичния дух на романа, че не обръщаше внимание на присламчилото се към нея миличко мишле. Осичката все така се рееше из простора, рецитирайки собствени стихове с доминанти clean и summer последователно на английски (с прословутия си новозеландски акцент) и български.

Ундинът се прехласна от тази симбиоза между природа и изкуство. Допря молитвено длани, после заизпраща въздушни целувки към животните. Останалите природни духове също не останаха безучастни към гледката – те заръкопляскаха безшумно, за да не нарушат звуковия фон. Накрая четиримата помахаха за довиждане и напуснаха тихо залата, последвани от уредника.

– Папарак, още ли бачка онзи уникален литературен компютър? – попита Гномът.

– Не, той биде преместен в хранилището – нещо зачезна универсалният клавиш Alt. Обаче сегашният експонат в залата на техниката е не по-малко любопитен. – Младежът отвори вратата на въпросното помещенийце и провъзгласи тържествено: – И така, представям ви квазибета версията на андроидния биоробот, наречен Императорът. (Различните посетители го оприличават ту на финансова акула, ту на понатрупала годинки рок-звезда, ту на Клавдий.) Функцията му е да генерира базисни сентенции, от които се е вдъхновявал даже председателят Мао, за да сътвори собствените си премъдрости от Червената книжка. Всеки, който застане срещу него в десен ¾ профил и го поздрави с „Ave, Caesar!“, чува един безпрецедентен интелектуален бисер и получава компакт-диск със запис на цялата процедура във формат avi. Хайде на авантата, авери!

Духовете се изредиха пред Императора в реда, съответстващ на астрологичните елементи, извършиха необходимия ритуал и чуха следните дълбокомислени максими:

„Есента е златна, а утрото – неизбежно.“

„Мелпомени е муза, а Пенчо – заек.“

„Алиса е Софиянска, а Зелда – Фицджералд.“

„Миражът е близо, а мъглявината – далече.“

Същевременно изпод тюбетейката на Императора заизлизаха едно след друго четири сидита и изпопадаха точно във прикрепената на корема му специална кутия с надпис „Made in Pravetz“.

– Дааа, ненапразно се казва, че авантата е голям гювеч – разфилософства се пак Силфидът, като взе дисковете и ги раздаде на колегите си.

– О, това не е всичко! – рече Папарака. – Спонсорът на заведението е изтъкнат филантроп, затова получавате още един диск със снимки на всички експонати, че и онези, които ви направих одеве.

– Ба мааму! – извикаха природните духове единогласно.

 

2005

 


напред горе назад Обратно към: [Атанас Димитров][СЛОВОТО]

 

© Атанас Димитров. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух