![]() ![]() Тринадесет минути суетаИ днес си откраднах няколко мига. Няколко мига суета. Откраднах ги от всички. И от себе си. Суетата трябва да се подхранва понякога. Като всяко отроче. Да се приласкава. Да се погали по главицата. В разумни граници, разбира се. Никога не ми е било ясно това с разумните граници. Какво пък... И така. Пет минути под душа. Три минути пред огледалото. Пет минути себедисекция. Стига толкоз. Мазохизмът също следва да е в разумни граници. На финала си припомням твърдо и трикратно, че се обичам. Затръшвам входната врата и поемам с бодра стъпка към службата. Аха и в събота. Непривично топлият януарски ден изсмуква добре прикритата с маска сериозност усмивка на лицето ми. Въздухът е някак мек. Гали. Ласкавото слънце ме разсейва с парлива милувка през стъклото на колата. Не разбирам защо точно в момента се сещам, че винаги се дразня, когато някой заговори за Бог. Идва ми в повече. Подозирам, че коренът е в онова далечно време, когато бях на шестнадесет и зорлям успяха да ме замъкнат на две-три евангелски служби. Чувствах се не на място. На стола ми сякаш имаше трънчета. Не го харесах оня Бог. Твърде много пудра. Никакси не се отървах от усещането за фалш в звука, носещ се в пространството, чийто източник бе екзалтираната физиономия на набедения за пастор. Накрая просто избягах. Сефте. Вероятно всеки има свой Бог. Или нещо си там. Моят ще да е тихичък. Мълчалив, т. е. Усещам го, когато по страните ми се разлива горещата вълна на срам от поредната беля и стомахът ми се свива на топка, а диафрагмата сякаш ей сега ще пробие стената, която я крепи и ще избяга колкото може по-далеч. Вероятно го усещам и в миговете на щастие, но тогава хич никак не се замислям за него. Попивам удоволствието като изсъхнала пръст дъжда, сякаш е за последно. Разливам го по всяка клетка и нерв. Като в момента... И изобщо не ме интересува какво ще се случи след минута.
![]() ![]() ![]()
© Горица Петрова. Всички права запазени!
|