напред назад Обратно към: [Горица Петрова][СЛОВОТО]



Тринадесет минути суета


И днес си откраднах няколко мига.

Няколко мига суета.

Откраднах ги от всички.

И от себе си.

Суетата трябва да се подхранва понякога.

Като всяко отроче.

Да се приласкава.

Да се погали по главицата.

В разумни граници, разбира се.

Никога не ми е било ясно това с разумните граници.

Какво пък...

И така.

Пет минути под душа.

Три минути пред огледалото.

Пет минути себедисекция.

Стига толкоз.

Мазохизмът също следва да е в разумни граници.

На финала си припомням твърдо и трикратно, че се обичам.

Затръшвам входната врата и поемам с бодра стъпка към службата.

Аха — и в събота.

Непривично топлият януарски ден изсмуква добре прикритата с маска сериозност усмивка на лицето ми.

Въздухът е някак мек. Гали.

Ласкавото слънце ме разсейва с парлива милувка през стъклото на колата.

Не разбирам защо точно в момента се сещам, че винаги се дразня, когато някой заговори за Бог.

Идва ми в повече.

Подозирам, че коренът е в онова далечно време, когато бях на шестнадесет и зорлям успяха да ме замъкнат на две-три евангелски „служби“.

Чувствах се не на място. На стола ми сякаш имаше трънчета.

Не го харесах оня Бог.

Твърде много пудра.

Никакси не се отървах от усещането за фалш в звука, носещ се в пространството, чийто източник бе екзалтираната физиономия на набедения за пастор.

Накрая просто избягах.

Сефте.

Вероятно всеки има свой Бог. Или нещо си там. Моят ще да е тихичък. Мълчалив, т. е.

Усещам го, когато по страните ми се разлива горещата вълна на срам от поредната беля и стомахът ми се свива на топка, а диафрагмата сякаш ей сега ще пробие стената, която я крепи и ще избяга колкото може по-далеч.

Вероятно го усещам и в миговете на щастие, но тогава хич никак не се замислям за него. Попивам удоволствието като изсъхнала пръст дъжда, сякаш е за последно. Разливам го по всяка клетка и нерв.

Като в момента...

И изобщо не ме интересува какво ще се случи след минута.

 


напред горе назад Обратно към: [Горица Петрова][СЛОВОТО]

 

© Горица Петрова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух