напред назад Обратно към: [Горица Петрова][СЛОВОТО]



Цветно


Не знам дали има по-цветен сезон от зимата в периода, в който като същи маестро Караян развихря палка във финалните акорди, влага всичко от себе си — да засияе с целия си блясък и за последно да вземе ума на аудиторията.

Цветно.

Не в смисъл на разнообразие от цветове — там безусловна кралица е есента.

По-скоро... контрасти.

Пътувах.

В планината снегът блъскаше прозорците с удивителен ентусиазъм, сякаш ей сега ще влети и ще ме обвие в бяла паяжина като пашкул. Едри, красиви снежинки, като прелестни балерини танцуваха полудели, но танцът бързо завършваше в смъртоносна целувка с топлото стъкло. Превърнали се в прозрачни струйки, бавно продължаваха да умират в милувката, стичайки се като капки от душ по жадна кожа...

Но планината свърши.

Долу — в равното, ме чакаше слънце.

И равно.

Толкова равно, че чак очите ме заболяха.

Зелена мекота, в която ти се дощява да се овъргаляш (или пък да попасеш, в зависимост от интереса).

Едва ли има нещо по-живо, жилаво и същевременно — крехко, от пробуждащата се зеленост...

Зад завоя — разоран къс земя, с цвят на кафе.. Зад следващия — изсъхнала ланшна трева, полегнала като склонена кротко глава на уморена старица...

И черно, разбира се. От обгорелите стърнища. Че по-лесно.

Небето.

Нееднородна сплав в сиво, бяло и синьо. Там — в ниското, където докосва земята, е синьо, синьо... като чиста, студена морска вода.

За асортимент — тук-там облачета — бели, сиви... като паяжина, като топка захарен памук... Жалко, че няма толкова дълга клечка.

Попивах цветовете и почти против волята си, разбрах какво ми липсва — онова оловно в сиво-синьото, от което въздухът трепти в средата на лятото, на времето, на пространството.

Когато капките се стичат точно където трябва — солени, по пламтяща кожа...

Не по стъклото.

Студени.

 


напред горе назад Обратно към: [Горица Петрова][СЛОВОТО]

 

© Горица Петрова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух