напред назад Обратно към: [Цената на златото][Генчо Стоев][СЛОВОТО]



Пролог


Какво може да се купи с хилядо лири чисто злато? С две хиляди? А с голямата гевгирена къща сред селото? С многото казани тахан и шарлаган, с хектарите лозя и бъчвите с виното?

Хадживраневите от Перущица ги имаха. Излезли из раята, те бяха искали да спечелят пари и достойнство. Намери се малко мая, случи се здраве и късмет, провървя им. Дори Исмаил ага Сулейманоглу, първенецът на турското село Устина, взе да им идва на гости. Тои се падаше правнук на знатния спахия Сулейманоглу, прочутия султански рицар, участвувал в превземането на Будапеща, в потурчването на Родопите и дарен с чифлици в тоя край.

За чест по-голяма от тая Хадживраневите не можеха да мислят. Но тъкмо добиха желаното, през един април синовете им отказаха гостоприемство на агата, забъркаха се във въстанието...

Даскал Петър Бонев ги подмами. Нямал свой имот и злато, както думаше хаджи Враньо, имал само силен език и стара охтика, та затуй му било лесно да говори за "общо дело", за "свобода и смърт". Какво ще загуби? Чорбаджи Рангел Гичев, който водеше голямата сестра на Даскала, който бе харчил пред бога и пред хората, за да изучи своя паметлив и слабоват шурек, съжаляваше, че му е давал хляб, а не отрова.

Всичко заради Даскала стана. И защо го направи той, щом като (тъй се разправяше) и самият се колебаел?

Било през Велика събота - последния мирен ден. Рано призори към планината потеглили конници. Отивал Даскала с десетниците да огледа родопските пещери - стават ли за убежище.

Там ги заварил светликът. Сами всред здрача на планинските гънки, всред нощната тишина, изостанала там, те чули как се надпяват хилядите петли на селото и видели златните православни кръстове на новата църква да блестят над едва порозявялата далечина. Слънцето било още скрито, само кръстовете искрели - като че те излъчвали кротката розова светлина, като че те самите раждали утрото.

- Слушайте и гледайте! - рекъл Даскала, като спрял коня си и замрял. - Наслушаите се, нагледайте се! Само че защо нарекохме църквата "Архангел Михаил", а не "Свети Рогльо"?

Рогльо не бил светия. На времето, когато се извършвало потурчването на околните села, ковачът Рогльо станал хайдутин, отървал Перущица, ала и сетне продължил хайдутлука. Не прилягало да бъде наричан светия.

Даскала казал още нещо странновато, после се отбил към Борунчешма да напои кончето. Десетниците продължили бавно към пещерите. По пътя спирали, поизчаквали го тук-там, но той не идел. Когато се връщали след час, заварили все тъй изправен пред коритото. Конят го гледал учудено, а той още му свирукал занесен и от очите му капели сълзи.

Знаело се вече, че е станало предателство, че много села нямало да въстанат и още предишната нощ на север, в планините отвъд Филибелийското поле, аленеели пожарища. Те се виждали като близки овчарски огньове: да посегнеш - ръцете си ще огрееш. Сигурно със села и паланки са били стъкнати тия огньове, щом ги виждали от толкоз далече, и перущени не помнели такова нещо от кърджалийски времена насам.

Така си стоял Даскала. Спогледали се десетниците и Павльо Хадживранев рекъл:

- Е, Даскале, ако не си сигурен?

- Сигурен съм - отвърнал Даскала. - И таз добра!

- А ония пожарища там?

- Турски села горяха, Павльо, за тях ли ще жалиш?

Същата нощ от Родопите слезли трима помаци начело със старата хайта Дели Асан Баиманолу. Подминали те Власовица, сетне и крайните махали, като оглеждали всичко със светнали в мрака очи. Стигнали до Тилевото кафене на хорището. Там ги спрял въстаническият патрул. Осветили с фенер лицата им, познали ги. Попитали Дели Асана за какво е дошъл - дали пак за пъдарин да се ценява в селото. Защото той често бил идвал в Перущица: "Аз съм ви сега пъдаринът!" - казвал, опреде-лял сам какъв ще му е хакът, къде ще му носят печеното пиле за обяд, стоял седмица-две и си отивал. През това време и с мъже се посбивал, и на булки налитал, и добитък отвличал...

- Не-е-е! - отвърнал развеселен той на патрула пред Тилевото кафене. - Ха-ха-ха! Хубави са вашите пилета, ама свършиха тия времена, българинът се промени, нали тъй? - Говорел весело, отпуснал лениво ръце върху пищовите в силяха, и току извръщал едрата си меча глава през рамо - да види кои стои в тъмното зад гърба му. - Обичах аз Перущица, макар че вие дип не ме щяхте... Ама терсене ще ви е без Дели Асана, ей! Кои ще ви прави таквиз мурафети, а?

Попитали го отново за какво е дошъл. Тогава той поискал три мулета, ракия и тютюн за Мемедаа Тъмръшлията - предводителя на потурчените родопски села. Тъмръшлията им поръчал да кажат, че тръгва към Средногорието - да гони бунтовниците. Перущени щял да пази и от своите хора, и от околните турци - само мирни да стоят.

Додето се разправяли с него, наоколо се сбрал народ. Старите се връщали от богослужение, а на младите не им се лягало. През тая нощ и България щяла да възкръсне, както обещавал Даскала. Кой с радост, кои със страх - всички очаквали чудото. Та тъкмо тогава видели пред Тилевото кафене патрулните с фенера, а над тях - огромните осветени плещи на Дели Асана и огромната му осветена меча глава. Те помислили, че е пленен и доведен тук, за да изкупи греховете си, ала като приближили, чули го да изрежда какво иска... Като че възкресението се отменяло.

Някои гласели вече къде да го причакат на връщане, а хаджи Враньо си пробил път до него, ръкувал се и викнал, та всички да чуят:

- Ракията от мене ще е, Дели Асане, панта такава. Пийте, да разберете, че перущени не помнят лошото... Анасонлийка! Така кажи на Мемедаа от Тъмръш: дядо Хаджия, кажи, я праща - три товара анасонлиика, дядо хаджи Враньо...

- Ха-ха-ха - смеел се Дели Асан. - Ти, дядо Хаджи, по-рано нищо не ми даваше...

- Ти сам си го вземаше, нехранимайко - отвръщал му шеговито и мъчително Хаджията. Той за пръв път говорел с хайтата.

И се виждало отстрани как в светлия кръг на фенера двамата се тупали един друг по раменете и как секнали, когато в светлината се появил изпитият Исусов образ на Даскала. - Дядо Хаджи - рекъл кратко Даскала, - върви да спиш! А тогова - посочил той Дели Асана на хората си - вържете го!

Пищовите на хаитата блеснали в миг вън от силяха. Апапите му опрели гърбове о неговия, също с пищови в ръце.

- Даскале - изръмжал Дели Асан. - Мемедаа ни чака с хилядо чиляка зад Власовица. Ако не се върнем...

Власовица, един от хълмовете между селото и Родопите, не се виждала в тъмната безлунна нощ, но всички в миг се обърнали натам, където трябвало да се извисява нейната камениста снага. Загледали се.

- Ще се върнете, има си хас - рекъл хаджи Враньо, все още при фенера, спокоен и благ. - Даскала мисли, че пак си дошъл да крадеш... Такова е времето, та си пазим селото... Дели Асане, хайде вкъщи, гост ми бъде...

- Ха-ха-ха - засмял се пак Дели Асан. - От мене да мине!

- Павльо! - извърнал се Даскала към тъмното. В светлината се появил Павльо Хадживранев.

- Тате - рекъл чинно и боязливо той, - ако не си тръгнеш веднага, и тебе ще вържем... На същото въже...

- Хайде, вържете нощните гости! - повторило заповедта си исусовското и не съвсем исусонско лице на Даскала.

- Да видим кой ще е тоя! - изръмжал пак Дели Асан и тъмният блясък на пищовите му се заоглеждал наляво, надясно.

Патрулните не бързали.

- Аз ще съм тоя - рекъл Даскала, пристъпил към него и сложил ръце върху китките му. - Колко души си убил досега, Дели Асане?

- Нито един - отвърнал хайтата. Пищовите му опирали о слабите гърди на Даскала, било достатъчно само да го блъсне с тях, камо ли пък да стреля. - До трепане не съм стигал, даскале, хорски приказки са това.

- Трепал е! - подвикнали гласове от тъмното.

- Кого съм утрепал, бре? - викнал и тоя, все тъй, с пищовите в Даскала, без да блъска и без да стреля. - Само дето име ми е излязло. Даскале, остави ме. Не вземай грях върху себе си!

- Няма да сторя грях, Дели Асане. Помакът пошавнал малко наляво, надясно заедно с Да-скала, но не чак толкова, че това да се сметне за съпротива.

- Е, и какво, като ме вържеш? - рекъл той. - После ще ме отвържеш!

Никой неочаквал това от прочутата. непобеждавана хайта - оставил се Деля Асан да го вържат! И като че тръснал дори с псувня пищовите си в земята.

Сега фенерът осветил по-отбизо ръцете му -- наистина били вързани. И празни. После фенерът се навел надолу, там връз пепелта, наистина блестяла синкавата стомана н над нея като барутен дим след последния изстрел се виел ситният прахоляк от падането. Нежен и златист бил тоя дим.

- Даскале - подел Дели Асан, - чувал съм от стари хора, че някога сме имали една и съща вяра... Както езикът... Мене все ме влечеше към българските села... По-сладко ми беше в тях... Дали кръвта ме е теглила, Даскале?

Ала повели тримата помаци към нивите. Освен патрула и сбраните при Тилевото кафене Даскала пратил да повикат и други мъже, та да има от всяка къща по един.

Дели Асан стъпял тежко в тъмното, грамаден, неясен и покорен като вол. Поискал на два пъти да спрат до трънките край пътя и да му развържат потурите. Апапите му също клякали до него - каквото правел той, това и те.

"Тук!" - рекъл Даскала, когато стигнали до манастир-ските орехи. На всички се допушило, насядали и заговорили за сушавата пролет, за слабите жита. Чул се тогава и гласът на Дели Асана - отънял като на дете, пълен със страхове и надежди:

- Когато правех зулуми, все си виках: ако не ме утрепят тия хора, значи така им се пада... Пък сега виждам - грешил съм... затуй искам да ви оставя златото си...

- Е, братя - изправил се Даскала, - скоро ще съмне... Едно време, когато Алтънспахълъ и моллите потурчвали селата, пред Перущица запънали... Рогльо белязал на хората си кръстове по ръцете - с нажежено желязо... И цялото село тъй... Самите молли не искали да обръщат такива хора към аллаха. Направо убивали... Които загинали тогава - с чест загинали, които пък оставали - създали нас... И аз искам сега да ви бележа с един знак...

- Да пратим хабер на жената за златото - рекъл Дели Асан. - Додето съмне, чилякът да е в балкана...

- Даскале, какво ще речеш? - попитал Павльо Хадживранев.

- Първом искам да ви бележа - отвърнал Даскала. - С един такъв знак ще ви бележа, братя - извисил глас той, но хайтата се надигнал:

- Мемедаа злато ще ви иска, Даскале! Казваше вчера, че много злато се е сбрало в Перущица... Барем още един ден, Даскале...

- С такъв знак - викнал още по-силно Даскала, - който с вода се измива и пак се предава на деца и на внуци... С кръв. С кръв, братя...

Всички потръпнали и преди още да посочи помаците, преди да каже: "С тяхната" - Дели Асан изревал и се юрнал вързан, на четири крака между насядалите. Апапите му - също.

Но не стигнали далеко и както казвал на връщане Даскала, велико тайнство се извършило тая нощ на три различни места в орешака под единния купол на българското небе.

Неделята дошла тиха и радостна. Наоколо нямало и помен от Тъмръшлията - кой знае Дели Асан не ги ли само плашил с това име.

Младите мъже и момците се разхождали до хорището на коне. Разярчали ги по харманите в дворовете си и така излитали през разтворените порти. На хорището църковният хор пеел "Стани, стани, юнак балкански". Даскала размахвал отсечено ръце и също пеел. Съгледвачите, изпратени далече из къра и планината, не ги тревожели с никакви известия.

Само един друговерец бил виден да препуща към селото - препущал открито, без пушка, цял в сърма, и съгледвачите го познали: Исмаил ага Сулейманоглу - чифликчията от Устина. Досетили се, че идва според обичая си да зачете празника на своя дост хаджи Враньо. Пък и нищо лошо не бил правил той никому в Перущица.

Отстранили се, очистили пътя му и агата стигнал до големите хаджийски порти. Там младите не го посрещнали с почит, както всякога по-рано. Нито синовете, нито снахите се спуснали да поемат юздите на ата му. Като че не го и видели.

Само старият му се зарадвал, питал го любезно каква слука го води насам, какво ново носи от благословеното село Устина, живи ли са, здрави ли са всички в сарая му, нагласил го да седне на кьошка и все бъбрел и току се ослушвал. Защото заедно с обичайните мирни селски шумове долитали и звукове от десетки копита, и някаква дръзка песен, и подсвирквания, и пукане на пищови...

Нищо не рекъл гостът, чакал старият да започне, а старият викнал отгоре да донесат печеното агне и виното. От двете вина - бялото и черното. Но вече не му вървяла приказката. Настъпило мълчание на кьошка и тревожните шумове сега долитали още по-ясно. Най-сетне Хаджията въздъхнал:

- Стана тя една, Исмаил ага, не знам как ще я оправим...

- Кажи, дядо Хаджи.

- Младите - рекъл Хаджията.

- Е?

Но не продължил по-нататък старият.

- Е? - повторил агата.

- Делят се...

- Как се делят? От кого?

- От кого ли? - замислил се старият. - От мене...

- От тебе? За какво?

Как да е, оправил се старият, усукал я, че всеки иска сам да търгува и сам да си брои алтъните... За Даскала не обадил. Нито за Дели Асана. Хапнали още двамата достове от печеното агне, поприказвали още за туй-онуй и Исмаил ага си тръгнал. Бил като втресен.

А селото продължавало да празнува свободата и през нощта. Чак до утрото, когато осъмнало обкръжено от помаци и турци.

На всеки рид край него се веел по един червен байрак с полумесец. Исмаил ага нямал пръст в тая работа, то се очаквало да стане. Още от полунощ съгледвачи по къра и планината взели да пращат тревожни вести до Даскала и той им заповядал да се приберат по укрепените позиции, без да смущават радостта на селото, която и без това щяла да е кратка.

После вече, когато всички годни за бой мъже били изпра-тени по местата си край селото, и улиците и хорището изведнъж опустели. Дори усърдният Гуджо, гърбавият наемател на Тилевото кафене, не отворил тая сутрин, не напръскал ситно с вода плочите пред кафенето, не премел. Чак когато хаджи Враньо дошъл да си пие утринното кафе и почукал сърдито на прозореца с божигробския си бастун, той излязъл и сторил всичко това пред очите му.

Хаджи Враньо го чакал прав да свърши, а през туй време дошли един по един и другите общински стареи, които не били заминали за Филибе. Като че се били уговорили...

- Христос воскресе - поздравявали го те.

- Воскресе той, воскресе - отвръщал им Хаджията. - Да можеше и Дели Асан да възкръсне с нехранимайковците си... Троица щяха да бъдат - също както в Свещенното писание... Че да ги пратим позлатени на Тъмръшлията... Сядайте де, трябва да спасим някак селото!

Никоя не ги обезпокоил, додето гласели тая работа. Всички мъже били по табиите. Намерили трима столетници, насите-ни вече на живот, готови да идат при Тъмръшлията. Трябвало да му кажат, ако стигнат живи до него, че Дели Асан и апапите насилили една булка, че затуй младите кипнали... И да го питат още: колко злато ще иска, ако прости на селото - ако сам го пощади и ако го уварди от другите. Поръчали им да обещаят отначало хилядо лири, но да стигнат и до три хиляди, ако Тъмръшлията не се склони на толкова. Вятърът издувал неговата шатра горе на Власовица. Вързали по една бяла кърпа на тояжките им и се условили: когато напущат шатрата, да вдигнат тояжките си към селото толкова пъти, колкото хиляди са обещали.

На излизане от селото столетниците излъгали стражата, че Даскала ги праща при Тъмръшлията, и запъплили нагоре по каменистата пътека към шатрата. От селото се виждало как белите кърпи по тояжките им подскачат над редкия зелен треволяк, как бозовите петна на абите и потурите им приближават червения байрак и жълтата шатра.

Никой не им пушнал оттам. Пресрещнали ги, спрели ги и се виждало как тояжките на старците посочвали ту към селото, ту към шатрата. Един от потурчените изтичал горе и след малко дал знак да продължат.

От сутринта до обеда хаджи Враньо и стареите седели на масите пред Тилевото кафене, отдето се виждала цялата Власовица, сърбали мълчаливо и гледали непрекъснато на-горе. Чакали столетниците да излязат от шатрата. А през това време все прииждали и прииждали турци откъм полските селища, все наваляли и наваляли откъм балкана гладните тумби на помаците. И нивите по равното, и голите баири наоколо - и Власовица, и Вълковище - обрасвали гьсто от мълчаливите тъмни фигури на башибозука.

Даскала и десетниците чакали с боиците си по табиите. Стареите сърбали горчивото кафе под напръсканите и преметени сенки на кафенето, гледали жълтата шатра и гадаели какво става вътре - две хиляди ли ще трябва да броят, или три? Хаджи Враньо предлагал вече общината да заеме тия жълтици от тях, чорбаджиите - да ги даде на Тъмръшлията, а сетне да разхвърли дълга върху всички къщи; по две, по три, по пет жълтици според имота, за да бъдат върнати на собствениците им. Общината - това били стареите - приела начаса предложението. Само пазарлъкът да станел, да се покажели веднъж горе пратениците...

Най-сетне прегърбените бозави фигури излезли от шатрата. Но не дигнали веднага тояжките, както било уговорено. А когато почнали - не спрели на три... Седем пъти се дигнали към небето и се спуснали към земята тояжките с белите знаци.

Спогледали се стареите и заизваждали кърпи да бършат челата си. Тежко и гласно въздъхнал хаджи Враньо. Седем хиляди жълтици все щели да сберат помежду си, но как ще им ги върне селото? Кога? И за дваисет години не ще може... Равни щели да бъдат от утре с другите перущени. Фукари като тях. Спасени, но и затрити завинаги.

- Не давам! - викнал изведнъж хаджи Враньо и станал да си ходи. - Която иска, нека даде, аз не давам!

- Чакай, Враньо, чакай да помислим - простенали другите, като не откъсвали очи от настръхналите баири. Старците пъплели лека-полека надолу. - Чакай да чуем какво ще ни кажат... Както рекъл оня: три пъти мери, веднъж режи...

- "Седем хиляди" ще кажат, какво друго? - отвърнал хаджи Враньо. - Не да-вам!

- Чорбаджи - помолил се плахо гьрбавият Гуджо, който се навъртал непрекъснато около стареите. - Кой друг ще помогне, ако не първите хора на селото? Във вас и в бога ни е надеждата...

- Така - отвърнал хаджи Враньо, - в нас ти е надежда-та... Ами след това ще ми викаш ли пак "чорбаджи"? Навръх Великден ще ми премиташ ли пред кафенето си? Ще ми вариш ли тънко кафе?

- Додето си жив, дядо Хаджия.

- А на синовете ми?

- А? - не разбрал кафеджията.

- На синовете ми ще вариш ли кафе, питам? Ще ги чакаш ли да излязат от църква в неделя, ще ги чакаш ли тук, на напръскано и на преметено?

- Също както тебе съм чакал, чорбаджи...

- Ами ако нямат пари?

- И да нямат...

- Лъжеш, маскара! - викнал хаджи Враньо и замахнал, като да го удари. - Лъже-еш!

Гуджо се скрил в кафенето. По пътеките на Власовица столетниците продължавали да куцукат към селото. Башибозуците им стрували път.

- Враньо - рекли другите стареи. - Все ще ни остане по нещо. Ти ще си имаш лозята, яхната и бъчвите...

- А за сусама с какво ще платя? А на копачите какво ще дам? Ще спрат да се въртят колелата, казвам ви, и моето, и вашите... И тогава таквиз някои като тоз гърбавия, вижте, че извадил петдесет лири, защото все на бедни се правят, не са спасявали селото... Ей, ще извадят, казвам ви, ще ни купят с имота и с парцалите заедно... Общината от тях най-много по пет да поиска за дълга, а те и по петдесет, и по сто може да имат.

- Гуджо няма - рекли стареите.

- Тоя може и да няма, ама все се намират някои, чието злато не се знае като нашето... защото са нейде по средата - нито с бедните бедни, нито с богатите богати...

- Намират се, не ще и дума.

- Знаете ли ги кои са? Ако не знаете, ще ги научите, защото на тях ще измекяруват децата ви!

Стареите млъкнали, а Гуджо пак се престрашил и, види се, бил слушал всичко, защото рекъл:

- Не бой се, дядо Хаджи! Нали с четири голи ръце почнахте навремето - ти и баба хаджиика. Сега и имотът ви много, и ръце бол вкъщи си имате - ще натрупате още повече. Всички ще се молим за вас - цялото село...

- Пс-с-ст, куче - отпъдил го Хаджията, видял му гърба и веднага го спрял: - Чакай... Чакай... Аз ще дам петстотин и няма да си ги искам назад, ако ти дадеш твоите петдесет...

- Да дам, ама нямам - оттеглил се назал Гуджо.

- Закълни ми се в детето си, че нямаш!

Само едно дете било останало на кафеджията - другите му измирали, щом станели на десет. Живото било осемгодишно. Гуджо пребледнял.

- Закълни ми се - настоял Хаджията.

- Да не си господ или поп, че да ти се кълна - озъбил се за пръв път Гуджо на един чорбаджия, прибрал се и повече не излязъл.

- Видяхте ли? - рекъл Хаджията. - Някой от нас ще измекярува на тогова...! Че и кафенета не можем си отвори - две ще са много за селото.

- Стига, Враньо - казали другите. - Все трябва да решим нещо.

- Решавайте си - отвърнал хаджията. - Аз реших. Не давам.

- Значи, да умреш искаш? И ти, и синовете, и внуките?...

Не отговорил веднага Хаджията. Глйдал той как бавничко се приближават пратениците по извивестата пътека, как подскачат тояжките им с белите знаци, как намалява пътят подобно на пясъка в пясъчния сахатник в църквата. Подскачащите надолу бели знаци били зрънцата на пътя и на времето, които се сипели, сипели.

- Не знам какъв срок е дал Тъмръшлията - рекъл накрая той. - И какво е сторил чорбаджи Рангел Гичев във Филибе, не знам... Ами ако Азис паша прати царски аскер? Пашата може наведнъж и от Даскала, и от Тъмръшлията да ни избави... И откуп няма да иска... само една благодарност до султана, от цялото село подписана...

И пак млъкнал. И всички вперили отново погледи към белите знаци, които се сипели, сипели. Никои не вярвал, че Азис паша или Решид паша, или някои друг от пашите ще завтаса да ги спаси, защото през тия дни те имали много работа из вилаета си и на много места трябвало да водят аскер, но и никой не знаел кое е за предпочитане: изравняването с другите в смъртта или изравняването в бедността...

И както гледали, зърнали първом някакви бели пушечета иззад едни канари край пътеката. После едновременно се чул залп и се видяло как двамина от пратениците се люшват напред, как падат върху постната трева. Третият размахал тояжката със знак, сочел нагоре към жълтата шатра. Сам Мемедаа Тъмръшлията се показал навън - огромен, обезпокоен - и полетели неговите хора надолу. Но залпът се повторил, третият пратеник рипнал на бяга към селото, препънал се, паднал, не станал вече и хаджи Враньо пак въздъхнал гласно, като че изревал.

Странно било това убийство на пратениците. Не можело Тъмръшлията да се е отказал от седемте хиляди жълтици, не можело бунтовниците да са извършили това - стреляло се от самата Власовица. Необяснимото било по-зловещо от тройната смърт.

- Господа разгневихме - рекъл най-старият измежду стареите. - Не биваше така...

- Ами сега? - запитали другите.

Тих, мек звук се изсипал на метените плочки под масите, жълти кехлибарени зърна заподскачали с чаткане надалеч. Нечия скъпа броеница се скъсала, но никои не скочил да сбира зърната й.

- Та-а-ка-а-а... - въздъхнал хаджи Враньо, станал и си тръгнал.

Той имал още една надежда - в Исмаил ага, първенеца на Устина. Но смътна и несигурна била тая надежда, защото минало времето, когато трябвало да му покаже преданост и да поиска закрила. Сега нямало как да се стигне до него - тайно да се измъкнеш, все някой ще стреля - я въстаник. я башибозук. С бяла кърпа да поемеш - синовете ще орезилиш. И кой знае ще го намериш ли. Не обичал Исмаил ага военните работи и надали бил наоколо. Все пак може и да е заръчал агата някому да се погрижи за стария дост, но на кого ли ще попадне човек, когато хиляди настървени хора се втурнат в селото и започнат клането?

Толкова смътна била надеждата, че тя и не занимавала дълго хаджи Враньо. Главното си оставало друго: той още не можел да реши кое изравняване е по-добро - в смъртта или в бедността; какво би сторил, ако някакво чудо го изправи отново пред такъв избор...

А баирите наоколо наежвали гриви все повече и повече. Издутините им потрепвали като мускули - големите космати тела сякаш се запримъквали по корем напред, към селото - мълчаливите тайфи се спущали вече надолу.

...В последните часове на боя, когато изстрелите оредявали, била оредяла и голямата Хадживраневата челяд. Ала въпреки всички горести богатството съществувало...

 


напред горе назад Обратно към: [Цената на златото][Генчо Стоев][СЛОВОТО]

 

© Генчо Стоев. Всички права запазени!


© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух