напред назад Обратно към: [Бележник][Стефан Гечев][СЛОВОТО]



Прадеди


Вечерната планина няма

да ни погълне.

Всичко се заковава на място.

Само тревите потичват още малко.

На челцата им - капчици пот

с по един кремав залез.

 

Ограждат ни ята от усмивки.

Зад пърхането на крилете им -

къщите.

 

Тези къщи са направени от

тухлите на нашите най-

червени мечти.

И звездите са избягали като

уплашени врабчета

от блестящите глави на лампите

и са накацали по улея на огромната

мелница,

която мели материя за нови съзвездия.

 

Около нас ята от усмивки,

кацат по ръцете и по очите ни,

по раменете ни.

 

Простете ни, селяни с връзки,

с габардинени костюми и

доверчиви ръце,

нашите пуловери и измачкани

панталони,

нашите сърца, изсушени

между страниците на самотните

ни мисли за вас.

 

Песента ви отваря портите на

миналото,

както трудът ви - пристанищата

на бъдещето.

 

Краката ви са скачащи корени,

потънали в пръстта на прадедите.

 

Село - вододел на води,

и ери,

пъп на света,

на който се срещат

черния ангел на тора

и черния ангел на нефта,

за да се полюлеят на трептящата

жица на времето

и да помечтаят със детска тъга

за белия ангел на атома.

 

Пихме черночервено вино като

кръв на хайдутин

и пихме жълто вино като летен

панаир.

 

Дарихте ни.

Преметнахте ни през рамо

пъстра кърпа - живота ви,

синя кърпа като водите,

които ще ви дойдат на

гости от планината,

чиста като очите ви,

когато гледат пролетно време

детската зеленине на полето.

 

В съня ни ята от усмивки.

Кацат по сърцата ни и те

затрептяват

завинаги.

 


напред горе назад Обратно към: [Бележник][Стефан Гечев][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух