напред назад Обратно към: [Стефан Стамболов][СЛОВОТО]



Последна въздишка


Изгрявала светливата зорница,

на запад месеца гаснял.

Ранен покрай зелената горица

в кръвта си млад юнак лежал.

     Събудено славейчето запяло,

     и тихо вятъра повял,

     в гората пресен хайдушка се чула,

     за миг юнака оживял...

Подигнал той главата си,

на месца погледнал,

подпрял се на ръката си

и от душа въздъхнал.

     И много казвала тая въздишка,

     що плаши нашето сърце:

     надежди, планове и несполука,

     последно на света "прости".

Подпрян той, месеца как гасне гледал

и с него наедно гаснял.

Изгряло слънцето, месеца залязъл,

юнака завинаги заспал.

     Скостила се ръката му,

     що ножа е държал,

     угаснали очите му,

     где мъжество блещяло...

 


напред горе назад Обратно към: [Стефан Стамболов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух