напред назад Обратно към: [Диляна Спасова][СЛОВОТО]



Нашето "Днес"


Когато гледам популярния български филм „Вчера“, се замислям какъв би бил нашият филм „Днес“. Как би изглеждал? Какви биха били героите? Безспорно ще е добре оформен технически, но какъв ще бъде сюжетът?

Поглеждам към неотдавнашното минало през разказите, които съм слушала за него и разбирам колко всъщност различно е нашето поколение. Ние нямаме срещу какво да се борим, защото сме свободни (поне относително). Ние можем да пием, пушим и правим секс, но това не ни вълнува особено, защото е позволено. За нас няма забранени книги, затова и много не четем. Ние не сме задължени да носим униформи, но пък го правим — черни палта за момичетата, маратонки „Найк“ за момчетата. Ние имаме свободата, но не знаем какво да я правим, не знаем как точно да я употребяваме. Ние можем да казваме всичко, но сякаш нямаме силно желание да говорим, можем да крещим, но предпочи- таме да шепнем. А ако перифразирам Брехт бих казала: „Никой няма да пита какво е било времето, а защо са мълчали младежите му“.

Нашият филм „Днес“ сигурно ще разказва за мотаенето по кръчми или „кисненето“ вкъщи пред телевизора, за пробването на дрога или за отчаяните опити да се намери работа. Надали ще се споменава за истинското приятелство, защото ги няма бариерите, през които то да мине, няма как да бъде изпитано. Няма го и това бурно студентство, за което толкова много са ни говорили, ние сме едни уморени, претръпнали и примирени студенти. Вероятно не можем дори да се бунтуваме и вероятно няма да променим световния ред. Не че изобщо го искаме... Та ние не въставаме вече дори и срещу собствените си родители — а пък и няма за какво. Добре знаем, че и те са минали по същия път и намираме за по-разумно да използваме опита им, вместо да трупаме свой собствен.

Нашият филм „Днес“ ще е филм за самотата. Защото ние сме изначално сами, чувстваме се най-добре сами или сами с компютъра. Може би единственото нещо, което е оцеляло (защото винаги оцелява), е любовта. А нашата любов е моногамна повече от всякога. В търсене на другия ние се насочваме към един-единствен човек и оставаме „сами“ двама по двама. Другият е и островът, на който се приютяваме, и морето, в което се хвърляме, и най-добрият ни приятел, и любовникът ни. Но някак като че ли ни липсват бурните страсти — неее, ние сме големи хора, знаем кое е добро и кое — лошо и нямаме време за такива неща. Страдаме ли? — Не и за „глупости“. Смеем ли се? — О, да — когато ходим на кино. А за какво всъщност си говорим?... Не си спомням. Явно не е било важно. Най-важното за нас е, че сме заедно... И това е прекрасно...

Това е може би нашият филм: двойки самотници, които някак прекарват времето и разколебани търсят своето място.

 

 

Есето е спечелило втора награда през 2001 г. в конкурс за радиоесе, органзиран от фондация "Увалиеви" и радио Би Би Си.

 


напред горе назад Обратно към: [Диляна Спасова][СЛОВОТО]

 

© Диляна Спасова. Всички права запазени!

 


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух