напред назад Обратно към: [Константин Стоянов - Окела][СЛОВОТО]



Образът на българина, представян в американските медии


„The first rule of media is never trust the media.“
Dick Feagler- journalist and TV host

 

През последните години зачестиха посещенията на български официални лица в САЩ. Една от главните задачи на техните задокеански пътувания бе да спечелят своите американски колеги за българската кауза и да разчупят ледовете на недоверие, които съществуваха по време на Студената война. И ако те успяха до известна степен да предизвикат, в щатските държавни и правителствени среди, един положителен интерес към България, то с нищо не си личи да се е променило негативното отношение на американските медии спрямо нас. Винаги когато съм се сблъсквал с такова изопачено и дори бих казал грозно представяне на България и българите от страна на американската телевизия, кино и печат, ми е било трудно да си обясня на какво се дължи това. Аз няма да се спирам на всичките публикации и филми, в които България е представена, като център на незаконна търговия с оръжие и наркотици, и в които ние българите сме обрисувани като най-големите пирати на интелектуална собственост. Ще разгледам само някои от тези, които нямат нищо общо с действителността, и които са плод на болната фантазия на американските журналисти, сценаристи и шоумени. Със своя субективизъм и преднамереност, те засягат не само моето национално достойнство, но и това на един цял народ, който е носител на тринайсетвековна история и култура.

Ако приемем, че по време на Студената война, ни представяха грозно и тенденциозно поради нашата пословична обвързаност със Съветския Съюз и като негов най-верен сателит, то как да си обясним, че след падането на Берлинската стена, отношението към нас си остана същото. Така например, по недостоен начин ни бяха показали във филма „Тарзан в Манхатън“, последна версия на оригинала. Когато Тарзан, който беше само с една превръзка през кръста, пристигна в Манхатън, двама полицаи го спряха и го попитаха дали говори български език. Повече от очевидно е, че с това авторите на филма са имали предвид не красотата и физическите данни на героя, а неговата голота и диващина. Следващата простотия, на която бях свидетел, бе в една застрахователна компания в Ню Йорк. Докато чаках да си направя застраховка на колата, погледа ми бе привлечен от една статия, която беше грижливо изрязана и сложена в рамка на стената. Тя бе във връзка със зачестилите оплаквания на американците от новите строги мерки срещу карането в нетрезво състояние. За да покажат, че тези мерки не са толкова строги, бяха описали наказанията, които се прилагат в някои други страни. В Германия например на шофьорите употребили алкохол им се отнема книжката за шест месеца, след което може да я загубят завинаги. Руските шофьори при повторно нарушение ги пращат в ГУЛАГ, което разбира се предизвика моята усмивка. После следваше Ирак, където, ако караш пиян ти отрязват и двете ръце. Това обаче не беше нищо в сравнение с наказанието в България. Колкото и невероятно да ми прозвуча, в статията пишеше, че пияните български шофьори ги екзекутират. Прочетох тази нелепа измислица няколко пъти, тъй като не можех да повярвам на очите си.

През октомври 1998г. в София се проведе международната конференция „Жените в ХХI век“ с участието на първата дама на САЩ, Хилъри Клинтън. По този случай във вестник „Плейн Дилър“, който е с най-голям тираж в щата Охайо, поместиха една голяма снимка на Хилъри Клинтън, заобиколена от нашите циганчета. Не че имам нещо против тези наши съграждани, но ми прави впечатление, че американските журналисти и фоторепортери имат подчертана слабост към тях. Така например по време на събитията през януари 1997г., когато българският народ, начело със своите студенти, излезе на улиците и площадите да изрази своето недоволство от управление на социалистите и да иска оставката на правителството на Жан Виденов, тук отпечатаха една снимка на група разгневени роми, дрипави и с небръснати лица, под която пишеше:„Българите протестират срещу управлението на социалистите (бившите комунисти). “ Такива тенденциозни снимки и коментари се появиха в американските вестници и по време на Световното първенство по футбол САЩ ‘94. В броя си от 12 юли 1994г. „Чикаго Трибюн“ помести снимка на няколко злобни лелки, от някаква хлебарница, с обяснението, че заради победите на българския национален отбор по футбол им раздавали безплатен хляб. Тогава редакторите на българския вестник „Good Luck“ написаха протестно писмо до „Чикаго Трибюн“, което за съжаление остана без отговор. Да не говорим, че бяха объркали цветовете на националния ни флаг, че вместо България на картата показваха Албания и че направиха Стоичков нападател на Румъния. Въобще по време на Световното първенство, бяхме свидетели на всякакви бисери от подобен род. Още по-недостойно бе отразено участието на България на последните летни Олимпийски игри Сидни 2000. Всеизвестно е, че на тази Олимпиада, много спортисти от различни държави бяха хванати с допинг, но в американските средствата за масова информация най-много шум се вдигна срещу нашите щангисти. Като чета такива изопачени публикации, се питам дали хората, които ги пишат са толкова посредствени или те просто целят да омаловажат нашите постижения и да насадят в съзнанието на американското общество една погрешна и изпълнена с черни краски представа за българите.

За да подобрим нашия имидж в чужбина, мисля, че първо българските медии трябва да оставят на заден план политическата партизанщина и да спрат с националния си нихилизъм и себеотричане. Много важно е и нашите държавници да не се подават на синдрома на нископоклоничеството пред по-силния, а по достоен начин да защитават българските национални интереси. Пример за това беше постъпката на президента д-р Желю Желев, при откриването на Музея на холокоста във Вашингтон. В знак на протест, той напусна тържеството, тъй като в приветственото си слово президентът Клинтън, забрави да спомене, че България е спасила своите евреи по време на Втората световна война. Също така ние българите, които живеем извън пределите на родината и които се чувстваме такива, трябва да отстояваме националното си достойнство, така както това правят другите национални общности тук в Америка. Добро начало постави вестникът „Good Luck“ с протестното си писмо до „Чикаго Трибюн“. Като защитник на българщината е и нюйорският вестник „Неделник“. Публикуваната статия, в брой 25, на г-жа Албена Страшимирова „Време е да покажем, че сме на достатъчно ниво“, разбуни българските духове. В нея тя изказва възмущението си от шоуто на Джей Лено, в което той, не веднъж и двапъти, си прави плоски шеги с българите. Отклика, който тази статия имаше сред читателите на в. “Неделник“ показва, че българското самосъзнание и национално достойнство е будно и готово да се противопостави на недоброжелателните и целенасочени нападки по наш адрес. Навярно и други българи и организации, отреагират по подобен начин, когато ни третират недостойно и обидно.

Това че имахме злата участ, да живеем петдесет години зад желязната завеса, не дава право на никой да се държи с нас подигравателно, и не ни прави по-малко достойни за уважение от другите народи. Нека да не забравят американските шоумени и драскачи по наш адрес, че българите, които са избрали Америка за втора родина, със своето тродолюбие, творчески умения и способности също са допринесли, малко или много, за нейния икономически, технически и културен просперитет. И че българите са биле от „врящото котле“ на Америка, в което се претопяват различните етноси и култури, за да се роди уникалната отвара на американската цивилизация.

Накрая по някаква ирония на съдбата, докато дописвах тези редове, по телевизията даваха филма „Plaуing God“ с Дейвид Духовни. Авторите и на този филм бяха пуснали в употреба готовото клише за лошите и тъпи българи, отново бяхме жертва на шегаджийските напъни на Холивуд. Явно, за да престанат да ни използват за нарицателно всеки път, когато се изчерпят творческите им идеи, освен така необходимото лоби в политическите и управленчески кръгове във Вашингтон, ние имаме нужда и от лоби в Холивуд- двигателят на американската пропагандна машина.

 

1991 г. - 2001 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Константин Стоянов - Окела][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух