напред назад Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]



Пушкин


Русия – мрак.

Русия – гнет.

Неразорана целина.

Вертеп. –

свирепа тишина.

На север – тундри, ветрове,

на юг – безкрайни диви степи.

А времето не бърза, крета

като бездомно

старо

псе.

Тогава простия народ

не знаеше за твойте песни.

Ти беше чужд и неизвестен.

 

Но ето днес –

            трудът задружен,

задружният човешки ход

и тази обща светлина

роди един щастлив живот.

 

Сега е друго. Ето на:

един работник,

млад стругар,

през обедната си почивка

чете във книгата усмихнат

и чувства те като другар.

Разбира те, защото може

да гледа чудните звезди

как гаснат във небето ясно,

как сутрин слънцето блести

над оросената с искри

просторна степ.

Той има хлеб,

и гордостта,

че там – във фабричния грохот

мазолестата му ръка

твори една епоха.

И нетревожен той разбира

отде извира

          песента.

Разбира на Мазепа мрачен

                       гневът,

на Ленски пролетта

преминала, преди цветята

на песните да разцъфтят.

Разбира твойта смърт жестока

и тази гнила суета,

забила някъде дълбоко

отровните си пипала,

изсмукала със старшна злоба

живота на един поет,

но неуспяла в своя пробив –

живота тръгнал пак напред,

живота сринал тези тесни

стени и простия народ

се влюбил в чудните ти песни

и в своя нов живот. –

 

едно момиче от колхоза

обича млад матрос.

И тъй – неволно, без да ще,

напява твои стихове.

И после спира. –

Златна шир

наоколо. И класове.

Усмихва се и разцъфтява

на устните й ален мак: –

„Ах, с колко радост се живее,

мой млад, любим моряк!“

 

Това е там.

Но ето днес –

защо? – не знам

но аз се уча

да пиша всеки свой протест

тъй искрено

и толкоз звучно.

 


напред горе назад Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух