напред назад Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]



Майка


Колко всички майки си приличат в света!

И сърцата им как са еднакви!

Иди потърси на Украйна в степта

и след туй провери в Киренайка...

 

    Имала майка,

    имала син. –

    Хубав бил, млад бил

    и волен.

    Раснал.

    Над него синеел Пирин

    с мури и кмъни голи.

 

Нейде бащата погинал.

Тогаз

малък бил още

синът й

и във вековната тъмна гора

дебнел пашата хайдутин.

 

Под планините горели села.

Светел високия хребет.

И от селяшките гладни гърла

беят изтръгвал и хлеба.

 

Гледала майката свойто дете,

гледала с мъка сурова –

как очите му бягали все

на бащата в пищова.

 

    Имала майка,

    имала син. –

    Хубав бил, млад бил

    и строен.

    Но възмъжал

    и хванал Пирин,

    тъмното хванал усое.

 

Години минали

и смутни били.

Добри не дошли за раята.

Отдръпнала

свойте зелени поли

от равнините

гората.

 

Понякога нощем

мъжете дома

се връщали гузни и плахи.

Изгаряли ризите скрито в жарта

и криели свойте силяси.

 

    Пак майка.

    И нощем,

    когато звезди

    над тъмния хребет горели,

    тя

    вземала в скутите малкия син

    и тихо му пеела:

 

„Не слушай,

не гледай,

а нанкай сега.

Дано не кръвясат очите ти,

когато

след време изправиш снага

и сам си поемеш юздите.

 

Отвънка е смутно.

Отвънка снежи.

Но топло е в моите скути.

Спи ми, детенце,

спокойно ми спи,

нанкай...

Не ставай хайдутин...“

 

Добър

и послушен излязъл синът.

Не хванал с хайдутите горите.

Оженил се,

сетне зарязал домът

и... станал комита.

 

    Години на кръв.

    Години на кръв и войни.

    Пирин.

    И орлите

    в горите на мърша налитат.

    Под всяко дърво,

    с изцъклени,

    тъмни очи,

    убитите гледат как вечер изгряват звездите.

 

Отишъл си бея.

Отишъл си – значи, добре.

Но хората после запсували нещо султана.

Народ е това! –

А някой нахакан келеш

си мисли,

че може сърцето му в шепа да хване.

 

    Смълчал се народа.

    Смълчал се и само сумтел.

    И вече не виждал на робството де ще е края.

    Излезли комити,

    в горите не бродили те,

    а се разкарвали с „Щаери“.

 

А там, във гората,

израсли железни тръби.

Комини израсли в гората.

И със рапидно-стоманни зъби

заръфал снагата й

                гатер.

 

    Пак майка.

    И майката имала син.

    Залoствала всяка вечер вратите

    и пяла му:

    „Нанкай, сега сме сами,

    нанкай, не ставай комита.“

 

    Комита не станал.

    Не бил бикоглав. –

    послушен бил момъка, значи.

    Но някой разнесе в селото мълва,

    че паднал убит като стачник.

 


напред горе назад Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух