|
Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО] ВлакВлак през гарата протегнат. Празник. Слънцето блести. И народа се тълпи на перона. Той от жегата ще бега там – навън, навън, навън под дърветата, където има в туй горещо лето сянка и спокоен сън.
А отпред на влака чака горделивата машина. И кълба от дим изскачат и се пръскат над комина.
Ние с тебе, мой читател, ще отидем на Владая. Там е толкова приятно! Там на воля ще играем!
И когато падне мрак над зелената гора, ние с вечерния влак ще се върнем у дома.
Влак, напред лети, лети!... Но машината сама не върви – трябва пара. Кой я кара? – Машиниста и огняра.
Машинистът бди на пост – той командва всеки лост. А огняра, в пот облен, хвърля въглища в пещта, че машината реве: Знай добре, знай добре, пара трябва ми на мен, много пара и вода.
Към Владая влак лети. Пътя стръмен е нагоре. И машината сумти и се моли и говори: – Ох, не мога, ох, не мога, оставете ме за бога дъх за малко да си взема! А огняра отговаря: – Няма време! Няма време! – Уморена си – аз зная – и отвръща машиниста. – Ще починеш на Владая, малко там ще те почистим и ще ти дадем вода. Да, да, там ще ти дадем вода.
Ето и Владая. Ето под разлистени дървета сенки в близката гора и полянки за игра. Тук ще спреме, мой читател, тук е толкова приятно! И когато падне мрак над зелената гора, ние с вечерния влак ще се върнем у дома.
II
Стига песни и игри! Над гори и канари вечерния здрач пълзи, над горите, с здрач покрити, виснат сиви, дъжделиви, буреносни зли мъгли.
Ей, читателю, ела да се върнем у дома! Не виде ли, капка дъжд падна вече. Изведнъж недалече секна огнена стрела. У дома! У дома!
Нататък, нататък са хукнали всички, нататък, нататък към гарата тичат, там влака ще чака народа уплашен, че бурята иде свирепа и страшна, да бързаме здраво, читателю драг, че гони ни буря, че гони ни мрак.
Най-после и гарата стигнахме! Ето, чиновника, спретнат стои пред гишето, народа се блъска, тълпи се отвред, а той разпорежда: – Полека! Със ред! Печат ще ударя на всеки билет!
Госпожа една си протяга ръцете: – Ах, моля, изгубих си днеска билета, за София искам сега да си взема. Ще дойде ли влака таз вечер навреме? – Разбира се, да, разбира се, да, но моля, запазвайте ред, господа!
Чиновника вече затваря гишето, печат е ударен на всички билети. А телефонът отсреща звъни: – О, ти ли си? Здрасти, колега! Вали... Пристигна ли влака?... Пусни го навреме, машината трябва вода да си вземе. Дочуване. Чу ли? Пусни го навреме!
Чуй как тръпнат и потракват релсите. Това е влака! Нека вятъра фучи, нека вън дъжда се лее! Виж, три огнени очи бързо мрака разпиляват, идетой насам и бодро колелата се въртят, като че разказват гордо за изминатия път. Чуй, той кани отдалече: „Тук при мен, при мен, човече, тука вятъра не духа, тук е топло, тук е сухо. Ще починете, а аз ще ви заведа у вас.“
А пък входния семафор своята ръка рамахва и със важен, важен жест казва: „Път свободен! Влез!“
Спира влака пред перона, спират двадесет вагона и за миг сред глъч и врява, виж, перона опустява.
III
Във купето има трима: баба, старец и младеж. И навлезли, тя подзема със приветен, тих брътвеж:
– Вън вали ли? Да вали! Време му е, нека плиска! От градо ли сте, или татък некъде от близко?
– От града сме. – А, така ли? Що не кажете тогава?! Да сте чули и срещали нейде Дино от Дъбрава?
Син ми е, та със старика му отиваме на гости. Да го видим, що се вика, пък да сложим стари кости.
В ъгъла старика дреме със луличка във устата и във такт, в размерно време, олюлява си главата.
А младежа гледа с мътни, гледа с трескави очи в коридора всеки пътник и мълчи, мълчи, мълчи.
– Ще ти мине като куче – бабата го утешава. – Във града светът е учен, сетне, всичко с кураж става.
– Ех, с кураж... но и с пари! – И парите требват, баби, огънят да ги гори! Откъм тех комай сме слаби.
Но нали си млад, ще мине, болестта от младост бега! Не е тя за млади, сине, тя на старите прилега! – Има във града, разправят, болница. Да мога там да се настаня, тогава, вярвам, ще ми мине. Знам
от село момче, което мислехме, че ще умре, влезе в нея и момчето оздраве! Оздраве!
И отново пак мълчи, пак унася се младежа. Бабата го гледа с нежни, топли, майчини очи.
Колко хубави мечти носиш в своите купета, влак, преминал през гори и през ширните полета!
Но за всичките съдби там – в вагоните закрити, кой на поста вярно бди със очи във мрака впити?
Кой във дневната омара и във вечерния мрак с равномерно темпо верно кара пътнишкия влак? – Машиниста и огняра.
Тя, машината, е също като всеки жив човек, по нагорнището пъшка, а надолу удря в бег.
И затуй, когато мина влака гарата, надолу облекчената машина машиниста взе да моли:
– Ох, пусни ме! Охлаби ти спирачките и аз ще се спусна нанадоле с триста километра в час.
Охлаби и ще се спусна, в мене сигурен бъди, ще премина аз изкусно леко всеки нов завой. С триста километра в час ще летя във мрака аз, не се бой, не се бой! Само малко охлаби. Ах, да знаеш как обичам по надолното да тичам!... Милостив към мен бъди!
Машинистът й отвръща: – А защо, проклета дъще, ти по стръмното нагоре друго молиш и говориш?
– Ех, нима така се кара влак по този хубав път?! Тук не трябва даже пара, колелата се въртят тихо, гладко, с устрем лек и помислил би човек – не вървят, а летят.
Машинистът отговаря: – Още десет километра мога да отпусна аз, но надоле с ред ще караш. Виж, отвън е дъжд и вятър, да не стягам час по час със спирачката. Разбра ли?
А машината се хвали: – Трака-трак, трака-трак, не ме плаши дъжд и мрак, имам аз отпред прожектор, той ми свети надалеко. Трака-трак, трака-трак, не ме плаши дъжд и мрак.
* Тук е топло, приятно, нали? Във вагона дъжда не вали, но навънка със дъжд и със вятър се бори човек неуморен.
Обхожда веднъж той и пак се повръща, обхожда железния път и си мисли: „Сега са заспали във вкъщи дечицата – кротичко спят.“
Той мисли за тези дечица, които отиват със влака в града, и гледа небето – пробито корито, което изсипва дъжда.
„Ще мина отново. Да бъдем на чисто. Ще падне случайно скала... И как ли ще може сега машиниста да види сред тази мъгла?“
Човека потъва сред мрака, а влака лети като бясна стрела, потиска небето със мрак дефилето, със мрак и със гъста мъгла.
„Аз съм могъща и мощна машина, аз съм с стоманни ръце, моята плът е корава и здрава, огън е мойто сърце.
Аз не познавам какво е умора, мога да мина стрела. Със дъжд и със вятър, със хали се боря и с непрогледна мъгла.“
А огняра й говори: – Как по стръмното нагоре, ако не подхвърля аз въглища във твойта пещ, ще се движиш ти тогаз? Щеш не щеш, ще запреш!
– Ах, ти жалка самохвалка – машиниста се обажда, – как във твоята глава толкоз глупости се раждат?!
И защо са тез хвалби? Ей сега, ако река да натегна с таз ръка здраво твоята спирачка, мислиш ли, че можеш ти да направиш поне крачка?
А машината отвръща: – Аз съм силна и могъща, но с спирачка всеки знае другите да обуздае.
Вий сте слаби, слаби, слаби, с жалки немощни ръце и страхливи като баби, без сърце, без сърце.
Вас ви чакат цял живот в къщи вашите деца. Щом усиля своя ход, вие бърчите лица. Срамота! Срамота!
Изведнъж в мъгла и дъжд, там неясно ту просветне, ту угасне светлина! Светлина! Стой! Отпред червен фенер! Стой! На срещния завой – кантонер!
Приближава все по-ясно, расне страшната опасност сред мъгла. Ето на: там скала, скала, скала!
Машинистът е на пост и спирачката е в ход. Той командва всеки лост, бди над нашия живот.
Бавно, бавно спира влака, а отпред стои и чака във ръката със фенер бледен, мокър кантонер.
Той не чака тук награда, виж сърдечните очи: колко скромност, колко радост и наивност в тях личи.
Тъй е скромен, мой читател, всеки истински герой. И когато чуеш вой и хвалби от свой приятел, знай, че той, знай, че той не е никакъв герой!
От вагоните изскачат дружно всичките спирачи и със общи сили те сенапъват в миг, така че виж, скалата отлете по надолнището, значи.
А началник-влака гледа: няма никаква повреда. Релсата напълно здрава, що да чакаме тогава? Чува се сигнал и пак тръгва пътнишкия влак.
.................................................
Браво, браво, Вестинг Хаус, Хардий, Божич, Кунц и Кнор, вечна слава, вечна слава – колелата пеят в хор,
че измислихте спирачки здрави, сигурни, добри – една ръчка завърти и тогава спираш, значи, точно дето искаш ти.
Браво, браво вам, другари, машинисти и огняри, що опасвате света чак от северния студ до екваторния пек и разнасяте честта и труда, и гордостта на културния човек.
Браво бодри кантонери! Със сигналните фенери в дъжд и вятър, пек и студ вие с непосилен труд бдите, пазите редът.
Браво, браво вам, безбройни, вам, безименни герои! Вам, които тук ви нема в тази мъничка поема, без които кой знай как би пътувал всеки влак.
Обратно към: [Никола Вапцаров][СЛОВОТО]
|