|
Обратно към: [Мартин Дамянов][СЛОВОТО] ВрататаКазвам се Силвиум и съм роден на Вендъж - планетата на Свободния Разум. Никога не съм твърдял, че притежавам дарба на писател и не си мислете, че пиша това доброволно. Ной ме накара. Ако питате мен то си е пълна загуба на време, но поне е последното, което ще направя преди да прекрача вратата. Отначало никой не повярва. Сигурно, защото вратата бе открита първо от Голтън, а той е голяма откачалка. После обаче дойдоха и звуците. Чували ли сте как се дере млад Багот по време на размножителния период? Това няма нищо общо. Освен, че страшно те изкарва от нерви. Сигурно затова баготите вече са на изчезване. Като ги чуеш ти се приисква да се покатериш на най-високата скала и да се покриеш с блатни крейгове. Голтън е един дебел Тринки, който непрекъснато се кисне в Голямото Тресящо Се Езеро. Ной беше казал веднъж (истинско събитие е когато Ной проговори ) че в езерото има много Тийа. После обясни, че Тийата ни е необходима за да живеем. Най-важното от Нещата в езерото, които произвеждат Тийа се казва Ураниум- (наистина странно име за нещо сравнимо с живота). Ной казва, че по цялата планета има Ураниум, но в езерото е най-много. Ной е умен, но много странен Тринки. Казва, че скоро ще умре - това е когато изведнъж преставаш да съществуваш. Всеки знае, че на Вендъж умират само баготите, но те не се хранят с Тийа, а с вонящи остатъци от блатни разлагащи се растения. Освен това са огромни. Ако някой успее да разгадае по какъв начин такива огромни тела се крепят върху толкова тънки крачка, сигурно ще узнае половината неща за вселената. Ной казва, че когато един Тринки узрее, той се посвещава на космоса. Ето защо никой Тринки не остарява на Вендъж,... освен може би Ной. Узрелият Тринки напуска Вендъж и става отшелник. Ной твърди, че Ураниума скоро ще свърши. Ето защо трябва да преминем през вратата и да потърсим друго убежище. Ако един Тринки премине през вратата, той ще може да прокара енергийна нишка до Вендъж. А това вече е сигурен транспорт. Сега разбирате, защо вратата е единственият ни шанс. Ние знаем, че тя вече се е отваряла и през нея са дошли баготите (макар че сигурно е било страхотно бедствие). Изведнъж става много светло, сякаш изригва вулкан. Сини и червени светлини се смесват в треперещ космически блясък, който те разтърсва подобно на скакалец върху тресящ се ураниев папрат. Силвиум се стряска и поглежда нагоре. Късно. Светлината е станала ярко зелена, което означава, че Космическият нашественик вече е прекалено далече - прекосява йоносферата. Той дръзко нарушава атмосферната стабилност, разсейвайки облаци прах и слънчева светлина. Силвиум трепери от завист макар да знае, че това е необходимо, защото разсеяния прах поглъща и връща обратно енергията, която се излъчва от Вендъж. Той хапе устни и гледа нагоре докато светлината се превърне в малка белезникава точица обвита от сребриста мъгла. "Щастливец"- мисли си Силвиум и мечтае за деня, когато ще яхне космическия вятър и ще се слее с вселената. # В онзи ден Ной стоеше на скалата с поглед впит в небитието. Който обаче кажеше, че Ной стои, щеше да светотатства. Известно е, че Тринките нямат религия. Затова пък имат Ной. Ето защо Ной не стои- той медитира. Ной не просто говори- той ръководи. Но най- много обича да мълчи. Затова и го слушаха. -Хм! -каза той. Вълна на одобрение премина през множеството. Ной не се престаравше много във встъпителното си слово. - Ммда. -сякаш кимна той в потвърждение. -Виждам, че всички сте тук. - той направи плах опит да се усмихне. Очите на Ной бяха по- дълбоки от артезиански кладенец и в тях можеше да потъне метеор. Освен това имаха непостоянен опалов отблясък. Наметалото му блестеше в кървавочервения цвят на залеза. Ной познаваше всички и всички знаеха Ной. - Пет дена. - каза той на напрягащото се до слухова изнемога множество (Освен всичко останало Ной говореше тихо и никога не повтаряше). - Вратата ще се отвори скоро и един от нас трябва мине през нея! - отсече той. - Кой? - попитаха от първите редове. Тогава Ной се освободи от бомбата. - Този, който пръв откри вратата. - извитият пръст застина сочейки непоколебимо в тълпата. # Ако питате мен това беше най- кошмарният период в живота на Голтън. Ной по цял ден тъпчеше в главата му всякакви щуротии въпреки, че всичко което знаем за отвъдното е надраскано върху пет папирусови страници. Казано на прост език - почти нищо. (Някакъв идиот преброил около 9000 знака). Трудно е да се работи с Голтън. Дори и за Ной. Не е тайна, че цялата ни информация за отвъдното се основава върху знанията ни за баготите. Можете да яздите багот... ако успеете да се покатерите върху него, без да ви стъпчат. И ако сте достатъчно луд за това. Голтън е. Освен това има невреоятен нюх към Ураниума. (Без съмнение Голтън ще бъде последното Тринки, което ще се затрие от глад). Баготите не ни виждат, но Ной каза, че не са слепи. Аз пък си мисля, че са прекалено високомерни за да го сторят. Ной каза, че щом баготите са се приспособили за живот към нашите условия, би трябвало и ние да успеем да се приспособим към техния. Ной работеше. Той похаби цялата си настойчивост и умения да установи контакт с багот. Приложи всичко на което беше способен - от мозъчна индукция до физически въздушни вибрации (беше адски смешно да наблюдаваш Ной възседнал багот и надуващ ураниев папрат). Досега никой не бе успял да научи езикът на баготите. Те просто отказваха да признаят за съществуването ни. Ной беше твърдо решен да изпрати заедно с Голтън и един багот. Той смяташе, че взаимната им адаптация към новите условия би била по- успешна. Баготите имаха огромни тела и въпреки, че не се хранеха с Ураниум те бяха попили достатъчно Тийа, която да поддържа живота на едно тринки поне седмица (та дори и то да се казва Голтън). Три дни преди отварянето на вратата ние още не бяхме намерили начин да накараме багота да се замъкне до нея. Накрая Ной побесня и реши да заложи капан. Щяхме да натикаме багота в силова примка докато вратата не се отвори. След това щяхме да затегнем примката и да изтласкаме багота и Голтън в отвъдното. Ако в последствие Голтън откриеше Ураниум той щеше да има достатъчно енергия да изгради нишката. Така щяхме да се прехвърлим. Планът беше изключително прост, но съдържаше една голяма въпросителна. Как ще закараме баготът до вратата? А после дойде и това за което всички имахме неразумността да забравим - Размножителния Период! # - Хайде по-живо! - крещеше Ной сякаш някой чоплеше окото му с ръждясала карфица. - Мога да нося повече трева от трима ви мързеливци такива! Камарата бавно растеше. Ной сновеше между отделните купчини с някакви стъкларии в ръце и бръщолевеше сурови заклинания. Непрекъснато сгъстяващият се дим заприлича на огромно клатещо се желе, което почти успяваше да прикрие бушуващата светлина от другото измерение. В средата на желето върху синия огън, Ной беше поставил някакъв огромен съд в който бълбукаше субстанция, за която бълвоч бе слаба дума. Едва сега разбрах колко различни от нас са баготите. А, Ной очакваше тази воня да ги привлече! Когато часовият обяви за първият приближаващ багот, Ной приличаше на странна смес между блатно чудовище и побъркана чародейка. Разбира се, той веднага се омота в чудното си наметало и се просна в калта. Побеснял, Ной изблея някакво заклинание, от което ушите му избухнаха в оранжеви пламъци. Земята се затресе от тежестта на приближаващата стихия, а Ной размаха някаква пръчка, която се разпадна в ръцете му. Ной се покатери върху скалата с бързината на буйстващ тайфун. (Ако преди два дни някой ми кажеше, че Ной може да тича, щях да му се изхиля в лицето.) - Баготът влезе в мъглата! - изкрещя часовият. - Сега отделя огромни сфери органична материя. - продължаваше неуморно да се дере той. - Калли Нобура ссвВЖЖ! - изграчи Ной като се придържаше с едната ръка за стръмният зъбер, а с другата замяташе зелената си брада. Очите му заискриха в непостоянният опалов отбласък на колабиращ квазар. Силовата примка се затегна и опърли задницата на багота. Последва смутен и накъсан рев. Звуковата вълна едва не прекатури Ной. - Баготът е в примката!- изврещя часовият. - Нима? - озъби се Ной с презрението на ранена чапла. - Карайте Голтън! - Ъхъ. - ухили се часовият. В плетеница от размахани крайници Голтън се бореше за живота си. И се справяше доста добре. Ной се подразни. - Голтън... - гласът му увисна безпомощно във въздуха. - Ти си... герой! - изпуфтя. - Дръж се подобаващо! - Заври си героизма аггХ. - опули се Голтън. - Ще ти го върна блатоядец такъв! - Голтън улучи едно око. - СПРЕТЕ! - каза Ной и се свлече от скалата. - Добре, все още действа- прошепна. Отдавна не беше използвал Гласът. Той бавно пристъпи към Голтън. - КАЧЕТЕ ГО НА ПЛАТФОРМАТА! Очите на Голтън не бяха безизразни. В тях имаше нещо друго освен лудост и Ной го знаеше. Това бе натежало в полза на избора му. - ВДИГАЙТЕ! - платформата бавно се заклати покрай огромният гръб на багота. Подухна лек ветрец, който разнесе миризма на опърлено. - ДОСТАТЪЧНО. ГОЛТЪН, ВЪРВИ! Баготът равнодушно прие допълнителния товар. Вратата искреше все по- ослепително. Ной направи движение с ръка и кръгът започна да се затваря. Баготът тъпо потрепна с уши. - Хайде де! - изнервничи Ной. Той затегна примката. Баготът премигна и раздруса огромното си туловище. Миризмата на опърлено се засили. - Мъглявите ме взели! - изруга Ной. Той почувства, че му се повдига. - Покривката на багота гори. - каза някой. Ной го изгледа кръвнишки. Вратата стана полупрозрачна и това сякаш развесели багота. Той изрева и изпусна огромно количество газове. Ной взе да дъвчи брадата си. - Моля те върви! - каза Ной. Баготът не помръдна. Вратата започна да помътнява и образите от другата страна се размиха. Ной прибели очи. - Ха! - извика някой. - Багот! Видяхте ли? Ной се втренчи във вратата. Макар и блед образът си беше там. Огромно тяло върху тънки крачка. Онзи багот обаче нямаше издатини върху темето си. Той беше различен. Накъде съвсем отблизо се чу мощно хриптене. Баготът изчезна. # Марвин преброи овцете отново. Нямаше грешка- една липсваше. Той тръгна покрай телената ограда като по навик внимаваше да не се опира до нея. През деня военните не пускаха ток. - Шийла! - извика той. - Къде си? Шийлаа! Стори му се, че дочу звън. Той се спусна надолу по хълма и я видя. До нея се навърташе някакъв овен. Беше доста едър. За тридесет години овчарят бе загубил само две животни, но никога не му се беше случвало да намери овен. При това охранен. - Ела тук Шийла. Ще ме запознаеш ли с новия си приятел? Овцата послушно се заклатушка към стопанина си. Овенът я последва. - Ще те нарека Лъки. Ти си моят късмет. Хе, хе -ухили се Марвин. - Хайде да тръгваме, че пистолетковците скоро ще пуснат тока. Той поведе овцете по стръмния хълм като внимателно се подпираше на сопата си. Полюшквайки се върху косматия гръб на Лъки, Голтън излезе от унеса си. Още не отворил очи почувства как ароматът на Ураниум се заби в ноздрите му. Беше много силен. Някъде наоколо имаше Ураниум в голямо количество. Беше дълбоко, но Голтън щеше да го достигне. Той просто бе гладен.
= 2 = Слънцето изгря над планината с уморена въздишка и хвърли няколко лъча напосоки. Скука беше налегнала слънцето и нищо не можеше да прогони дълбоката му депресия. Тя не беше породена отведнъж, беше ескалирала в последните някоко века, но трябваше да минат много повече за да се зароди и оформи като патогенетичен комплекс. Малко оставаше на слънцето да се пукне от досада. Наистина малко. Бяха изминали повече от петнадесет милиона години от изчезването на хората. Слънцето беше видяло много, беше почуствало доста повече и беше абсолютно сигурно по един въпрос - нямаше по-интересни създания от хората. Като дълъг сън, бяха преминали годините на зараждане, осъзнаване могъщата им пророда, невиждан прогрес и могъщество. Слънцето беше следило с жив интерес всеки техен етап на развитие и се беше увличало все повече по интересната игра наречена живот. Хората правеха всичко възможно да превърнат съществуването си в най-интересното събитие във вселената, а слънцето виждаше надалече... Дълбока печал беше набраздила страните на слънцето. То дори би заплакало, ако това беше възможно. Лъчите му падаха върху изпепелената пустош, бродеха из пясъците и потъваха в каменистата пустиня. Високата планина се беше напукала и се рушеше с всеки изминал ден. И този ден щеше да бъде скучен като предишния. А, следващия? Е, имаше надежда слънцето да разсее мъката си и да върне спомените си по изминалите дни. Тя лежеше забулена в мистерия в една пещера, попила влагата на вековете, преживяла ужаса на последните живи същества и запечатала техният зов за помощ. Но, за да се покаже на бял свят щеше да мине още много време. Ако преди това слънцето не пукнеше от досада... В тихия мрак, пропит с отчаяние лежеше каменен обелиск. Беше голям колкото детски нокът, ала носеше познание неизмеримо по стойност. Той беше прашен и носеше странно заглавие. Обелискът гласеше приблизително следното:
Истината за баготите от Силвиум Брахам, син на Вендъж и космически пътешественик... Мнозина биха ме упрекнали, че заглавието не е достатъчно патетично, имайки предвид огромното значение, което изиграха баготите за спасяването на нашата раса. Няма да крия, че аз също се бях подвел в началото: "Благородните спасители от Земята", как ви звучи, а? Или пък "Моята малка прицелна благодарност" ? Хм, това май не го разбрахте (то кой ли може да разбере баготите). Всеки от вас има право да ме упрекне, попаднал в капана на собственото си невежество, но аз ви прощавам. Прощавам ви както Себула е простил на Кен за унищожаването на Свещенния Град (най-вероятно защото не подозирал, че вътре е имало около двеста първокачествени робини). Обаче никой, мои безценни читатели, абсолютно никой не може да твърди, че познава баготите. Дори и Ной. Тъй като имам неговото пълномощие си позволявам да го цитирам: ""Агггх! Баготите ме взели..."" И понеже се разкриха някои твърде интересни факти, около баготите, и Вселената аз се нагърбих със задачата да ги документирам. Въпреки че, все пак, хм, аз не съм писател, нали разбирате? Добре, де! Ной ме накара. А сега чуйте суровата истина. И не ме молете да спра! Защото и да искам, не мога. # Земята се оказа не чак такъв рай, какъвто очаквахме да бъде, но въпреки това сметнахме, че близките два билиона години бихме могли да поостанем тук. През това време Ной реши да изучава баготите (доста сложна задача за един смъртен, не мислите ли). Аз не бих си позволил да критикувам по-възрастни и по-разумни от мен, особено когато става въпрос за такъв уважаван и ценен тринки, какъвто е Ной. Не и ако фактите говореха друго. Този път обаче Ной полудя. Наистина. И това ни спаси. - Уф! Пристигнахме. - извика Ной и изтупа наметалото си. - Ама тук вони на Ураниум. Той се начумери.- Хм. Има нещо странно в тази МИРИЗМА! Силвиум, какво ще кажеш? Проточих деликатния си нос и опитах от аромата на блаженството. - Мммдаа. Прав си Ной. - казах аз с най-мазния тон на света.- Като, че ли тук ТЯ е по-силна от Вендъж. Може би Голтън би могъл... А?! Къде е той? - Добре, че си нося апаратурата. Ще направя анализ. Ной взе да изтръсква стъкларии и други Неща от наметалото си. Аз вдигнах смирено рамене и тръгнах по посока на МИРИЗМАТА. Разговорът с Ной щеше да бъде безпредметен, тъй като Ушите На Ной вече бяха ангажирани с други Гласове. Не бих искал да отида на Мястото, където тези гласове се зараждат. Та кой би искал, Да-Си-Изпържи-Мозъка? Вървях бавно по студената и мрачна повърхност, и се удивлявах, колко различна е Земята от Вендъж. Възхищавах й се. Донякъде. Все пак това беше родината на баготите. Какви правилни форми! Всичко бе толкова съвършено, че не би могло да се опише по какъвто и да е начин1. Навсякъде около мен в нажежения от статичното електричество въздух, изникваха тринкита, които излизаха от тъмното като празнични фойерверки. Виждах жаждата за живот в очите им. Мощта в тези погледи беше взривяваща и можеше да се сравни единствено с тази на уранощъркела, когато съзре окуцяла ураножаба. Или с тази на Ной. Беше умопомрачаващо. Ураниум имаше за всички. Всички бяхме тук заради ураниума. Крайно време беше за празненство. Май забравих да спомена, че Тринкитата могат да метаболизират ураниума до други биохимични субстанции, като някои силни питиета например. Аз лично предпочитам Сини Огньове по Стелулрски. Нямаше какво повече да се чака. # Честър се спря за миг и провери отново листа. Цифрите бяха изписани съвсем прилежно. Нямаше грешка. Той обърса потта от челото си с ръкава от безупречно изгладената риза. Погледна тавана. Почеса се. А, как му се искаше да има грешка. Погледна обувките си, които блестяха като сребърна табакера от щанд за употребявани стоки и отново се почеса. Не, нямаше грешка. Оправи очилата си, прекръсти се и тръгна. Твърдите му подметки се огъваха така, сякаш подът беше от лава. А не е ли- възпротиви се измъченото му съзнание и Честър стъпи с огромната си тежка обувка точно там, където Ной обвит в синкав дим се суетеше около една доста-ТЪЧНО потрошена колба. За миг въздухът се наелектризира. Честър бръкна с кутре в ухото си за да прогони слабото пукане. Нищо повече не се случи. Когато Честър почука по вратата, на която пишеше "Началник база - Б. Б. Улф", все още не знаеше, че следващите няколко седмици ще прекара в търсене на работа в градче, което никога не бе чувал и което бе отдалечено на 1000 мили от тук. Но дори и да знаеше, косата му пак щеше да бъде изправена, а ръцете треперещи. Прилежно изпиленият нокът на лявото му кутре се беше счупил от непрестанното чесане. - Ау! - излая вълкът отвътре. - Командир Улф, сър! Сержант Уилкокс докладва, сър! - Сержант? - сбърчи вежди вълкът. Как е баба ти нещастнико, носи ли си противоядрените гащички, които й подарих миналата Коледа? Ау! Уилкокс прокара грижливо изрязаните си нокти (без този на кутрето) зад безупречно гладкия си врат и изненадан преоткри недодялаността на този жест. Беше се подготвил за дълъг и обстоен доклад. Беше рабтил десет години в базата. Знаеше как да го направи. Той пое дълбоко въздух... - Сър... плутония се разпада, сър! -...и шумно го изпусна. Улф счупи клечката за зъби, която в неговата уста бе заприличала на изгризано японско ветрило. Изглеждаше смаян. И беше. Уилкокс в този момент много приличаше на малкото червено дяволче, което играе комар пред господните порти. - Я, повтори... сержант! - Сър, - сухо преглътна Уилкокс. - плутоният търпи ядрен разпад, сър. Вълкът се засмя. Той също е човек, за бога. - помисли си Уилкокс и инстинктивно опипа шията си. Стори му се прекалено нежна. - Сержант, да вярвам ли на ушите си? Правилно ли чух, че Плутоният се разпада? Или греша. А? - Тъй вярно, сър. Правилно чух-ХЪХ-те. - изкашля се Улкокс, просто защото почувства, че трябваше да направи нещо. - Защо тогава, ммммм, сме Живи? А? - Не знам. Сър! Ето разпечатката. - каза Уилкокс с твърдата убеденост, че скоро ще се събуди. Вълкът погледна набързо листа и го захвърли небрежно назад. Уилкокс потърка изумено очи - агнето се завъртя няколко пъти във въздуха, разпери крачка и падна тихо на пода, където отново се превърна в бял лист. Той се ощипа силно, в резултат на което едва не остана с къс прясно месо в ръката си. Улф вдигна телефона и натисна червеното копче. После каза нещо, което сложи завинаги край на военната му кариера. # Пуф! И стадото се разбяга. Синята светлина продължи да блести още няколко секунди. Ной разтърка изненадано очи и премигна. - Я, какви сте ми зелени! - измуча той и бавно се изправи, държейки се за едно огромно тревисто стъбло. Намираше се в гора от зелени стъбла. Малко приличаха на ураниеви папрати. - Как, всъщност се озовах тук? - зададе неизбежния въпрос той. И после си спомни. Зелената му брада посърна. Двойка овни се приближиха първи. Душеха синята миризма, сякаш беше нов вид сено. Приличаха на два много любопитни подноса с храна. - Я, баготи! - изрева Ной. - Гъци, гъци. Дали не мога да се покатеря отгоре Ви? Ной се опита да ги заобиколи, което бе доста глупаво, защото и те се завъртяха с него. Цялата сцена погледната отгоре и с добро око приличаше на измъчена одисея за един много счупен компас. Ной се ядоса. Опита се да каже нещо, но от устата му излетяха единствено дузина объркани неутрони. Въздухът слабо потрепери. Тогава Ной го видя. Или по-точно го усети. Той беше с новата си приятелка, онази която Ной бе видял през вратата. Миризма на пърлена козина се надигна невъздържано в гърлото му. Ной изхрачи още няколко неутрона. Баготът също го беше усетил. - Ела тук, баготе. - извика напевно Ной. - Бъги, бъги... Баготът му се изхили. Ной си припомни, колко трудно качиха Голтън върху гърба му. Тогава трябваше да използват платформа и да държат здраво багота в силова примка. А сега трябваше да се качи сам. Сам?! Аз полудявам. - помисли си Ной и се ухили като чеширският котарак от "Алиса". Той вече беше луд. Знаеше го. Само такъв можеше да се качи върху Багот. # - Господи! -изрева президента. - Я, повтори. - Става въпрос за ядрен разпад, господин президент. Ядрото на плутония се разцепва на две приблизително равни части и се освобождава... - Знам, какво е ядрен разпад - говедо, продължи мислено президента. - И това става в наша военна база? И ние не можем да го контролираме? - Точно така, господин президент. Изпратихме технически екип да потвърди данните, които ни бяха изпратени. - И какво може да означава това? - Там има тридесет тона плутоний... - прошепна тихо генералът. - Мили боже! - Има две разрешения. - премигна генерала. - Да изкопаем ядрен гроб или да натоварим плутония на борда на космическа совалка. - и плахо добави. - Ако ни стигне времето... - И какво представлява този ядрен гроб? - попита президента. # Марвин извика овцете и ги поведе към кошарата, в края на селото. Баготът се отдръпна от горящият пръст на Ной и го стъпка невъзмутимо, което докара като страничен ефект една смачкана магьосническа шапка, един много сърдит магьосник, препълнена с пръст и много *@#$%!& (проклятия) уста. Ной едва се сдържа да не взриви планетата. Вместо това се уригна шумно и това му напомни, че ураниумът който опита сутринта бе някак не съвсем годен за консумация - сякаш изгаряше стомаха му. Тревата под Ной посърна и изгоря. Вятърът се намръщи и си запуши носа, след което хукна на север да предупреди Другите. - Проклет да съм ако отново хапна от онова ^&$@^%#$%! - ...Лъки, Майк и Шийла. 'Сички сте тук. - усмихна се беззъбо Марвин. - Хей! - изкрещя Ной. - Къде отиваш? Баготе? Баготът махна подигравателно с израстъка на задницата си и тръгна след останалите баготи. Ной се разгневи още повече. Той се прицели в едно дърво и то избухна. Марвин спря. Стадото спря. Освен странното двукрако същество имаше още един неБагот, който не спираше да се мъргази и да подскача като че ли той единствен олицетворяваше лудостта като понятие. Той непрекъснато крещеше нещо на Баготите, а те непрекъснато се правеха, че не го чуват. Ной се прицели и в него... # Честър се взираше непрекъснато в монитора, където числата се сменяха като тези на бензинова колонка в Сибир. Радиацията растеше и на него му беше доста неудобно в проклетия противорадиационен костюм и със стомах, който прави салто мортале около задника му. Не издържаше вече. Когато надникна през илюминатора, видя бледото сияние около контейнерите. "Ето как изглеждала смъртта" - помисли си. - "Като неоновата светлина в някакава тъпа дискотека" - не сдържа огорчението си той. Когато очите му посвикнаха със светлината, Честър видя странно раздвижване в нея. Те подскачаха, биеха се и се премятаха. А, ако не бяха скафандърът и бученето в ушите му сигурно щеше да чуе пиянските Одьойфски песни. Така или иначе Честър припадна, и когато се съвзе, бедствието беше изчезнало, а умът му беше пълен с идеи за това как се усвояват космически лъчи, и за това как се ловуват Замати в езеро с помощта на малки късчета Уран. Ако не беше втората част, Честър сигурно щеше да стане най-богатият човек на Земята. Вместо това обаче той даде и последните си спестявания на психоаналитик, от което научи че иска да убие жена си и да спи със сестра си. Когато след време си спомнеше за дните в базата, една песничка неизбежно разпорваше мозъкът му и го караше да танцува посред нощ. Тя звучеше долу-горе така: - Виждаш ли? Или си сляп? Тринките похапват ураниум в бледосинкава мъгла... О, Хрун. О, Хра... # - Господи, Джим! - изфъфли Марвин и погали кучето си, което беше застанало в интересна поза показваща нагледно как възрастната чапла лови жаби, т.е. на три крака, с потънала до земята задница и очи които питаха: "Сега как ще ти сръфам глезена?" или просто "Проклети овце, дано ви изгние козината и да се подпалите като сухо сено!"" - Ха, така ти се пада! - изкряка злорадо Ной. Овободени от своя дразнител баготите заковаха на едно място. Двукракия също беше елиминиран за известно време. Учуден от услужливостта на своята памет Ной си затананика една песничка от времето на отдавна отминалото си детство, когато все още играеше на Прескочи долината. Уменията от детсвото сега щяха да бъдат безкрайно полезни в преодоляванеето на последното препятствие - покачването върху багота. - Фасулска работа. - каза Ной и се засили. Пробяга няколко метра и извика - Още ме бива! Я, как тичам... Сега заклинание за безтегловност... Ной полетя! В този ден се случиха и други невероятни неща - един самолет падна в близкото езеро с пробито крило, а няколко деца видяха падаща звезда и си пожелаха да не ходят на училище. Ной гледаше как бързо се отдалечава Земята с тревога, която се четеше по оредялата му брада и се чудеше къде е сбъркал. Беше го правил хиляди пъти... Чак когато кашлицата му промени траекторията на няколко астероида ( с което пък спаси от гибел няколко мегаполиса на Марс ), разбра че виновна за всичко бе храната. Енергията, която се освобождаваше при нейното усвояване беше стократно по-голяма от тази при усвояването на Ураниума и което Ной смяташе за тревожно - тя беше неконтролируема. Означаваше ли това, че тази енергия може да разруши планетата? Ной знаеше, че е така. Трябваше да се махат. Незабавно. В яда си той прокле няколко звезди и те паднаха. Време беше да се връща. # - Хм, дяволска работа Джо. Хлъц. Бих се заклел, хлъц, че тук имаше училище. Вчера. Хлъц. Онзи ден и... всъщност не помня още кога. По-малко пияният Джо, онзи който предпочиташе топлата бира пред вкиснатото вино, добави: - Мммм, хъ, хъ. - ти си едно пияно говедо Джо, ако ще и каруца да ме гази. Хъ, хъъ. Когато слънцето си обра крушите зад хълма и останаха само няколко любопитни слънчеви лъча, двамата Джо за пръв път постигнаха единомислие и си плюха на петите. Ной излезе от горящата сграда с тлееща брада и хвърлящи оранжеви мълнии очи. Въздухът беше нажежен от огромното усилие да не експлоадира, дърветата припряно шумяха, а Джо падна в близката канавка. Тогава в небето се появи първата вълна, признакът, който показваше силата на бъдещата експлозия. В рамките на милионни от секундата Ной наруши дузина правила от Магьосническата харта за предпазване от темпорални катаклизми и влезе в разрез с някои етични принципи, които всъщност правеха професията му толкова солидна и за които в настоящия момент му пукаше колкото на затворник за тава топла баница. Ной върна времето! Слънцето не спираше да ругае, усещайки силата, с която залезът се стопяваше и която го дърпаше толкова силно назад, че караше безброй лъчи да се разпилеят надлъж и нашир като подгонено стадо овце. Имаше нещо обаче, което правеше слънцето да обезумява от яд и то бе пропускането на следобедното надяждане с живи хлебарки в затвора Синг - Синг. Подобна мерзост не се беше случвала преди повече от 37 години, по времето на последното слънчево затъмнение - тогава слънцето се закани да изпепели луната (и малко остана да го направи). - Игъб, игъб! - бръщолевеше Ной объркано, кръстосвайки крака в поредица от невъзможни пози и увереност, която би му донесла медал от олимпийските игри за подрастващи мравояди. - Етогаб, кут але. - допълни той нелепо, усещайки присмехулните погледи на дозина баготи. - Уффф! Той заметна достолепно брадата си и се втурна напред. - Тсонволгетзеб аз яигаМ! - каза той и тръсна глава. - Още пет и съм там. Ухааа... Ной беше преценил правилно ускорението и силата, както и възможните усложнения от една случайна промяна на вятъра. Той скочи с твърдото намерение да се добере жив до гърба на багота, ако не и върху опашката. Магията бе стигнала само дотук и дори в славните за него години, Ной не можеше да се справи по-добре - манипулирането с времето освен, че беше рисковано, костваше и много усилия, а понякога пробиваше доста неприятни отвори във време-пространствения континуум. Но за това по-късно. Решителност бе изписана върху каменното лице на Ной, тънки струйки дим се завихряха около тлеещата му шапка. Тогава се случи ненадейна промяна в плана, защото срещу ума на Ной се бе устремил един не по-малко разстроен такъв, под искрите на който се движеха два чифта яки нозе и две дузини достаТЪЧНО остри зъби. Ной изпищя. - Махни се от пътя ми, вмирисано псе такова. Черна пелерина падна пред очите му. Ако допреди секунди Ной имаше сили колкото да се тръшне върху първия стол, който се изпречи пред очите му (бил той и електрически ), то сега кръвта закипя във вените му, че за малко не ги изгори. Псето явно не разбираше от дума и Ной го посочи. Върху окосената трева изтракаха чифт обгорели челюсти. Ной изчезна. Баготът изчезна. # - Дийй! Дийй! Баготе. Ной беше отправил взор по посока на залеза и се усмихваше пренебрежително срещу гневното слънце, което му махаше заплашително с огнения си пръст. - Това е! Разбрах. - непрекъснато повтаряше той. - Разбрах. Разбрах Истината за баготите. Намали! Хей! Не ме ли чу? Намали малко, ще си изгубя бъбреците на някой завой. Е, не чак цялата истина... Още щом Ной тупна върху меката козина на Багота помежду им припламна искра. Както и да го погледнеш това си беше част от уравнението за вселенската поносимост. Вселената не търпи безполезни форми на живот. В това число и баготите не представляваха изключение. Както подозираше Ной, не силата на ума беше тяхното предимство в борбата за оцеляване. Те имаха друго предназначение. Много важно при това. И той го откри. - Спри или... - тук Ной се сепна. - Май ще трябва да измисля нещо. Все пак Ной обиколи около стотина пъти Земята и разора няколко пшенични ниви преди това да се случи. Той откри мястото за спиране съвсем случайно - докато отчаяно се опитваше да откърти единия рог на багота. Представляваше малка издатина зад лявото ухо. Нямаше грешка - баготите бяха онези космически кръстосвачи, за които толкова много се говореше в пра- пра- старите лориански легенди:
Коалла баллура овен! Ной паркира багота в подножието на хълма, който представляваше базата и разчеса остатъците от брадата си. Беше настъпил часът на истината - кръстосвачите можеха да преминават през плътни препятствия, метеоритни дъждове и фотонни бури. Те разпорваха реалността като се обвиваха в непроницаема обивка от античастици. За щастие, не бяха способни да се справят с такова голямо предизвикателство като мисълта. А пък не им и трябваше. Ной шумно се уригна - част от оградата пред него се разтопи и дузина искри се нагърчиха в празнината, наелектризирайки въздуха. - Хм. - каза Ной - Ди... Приблизително по това време (какво значи времето за един кръстосвач? ) в базата цареше истинско оживление. Няколко мъже в скафандри станаха свидетели на нещо, което години наред щяха да описват като "Препускаща мъгла в синьо", но никой никога нямаше да обели и дума, дори в най-компроментирани състояния на духа за флуоресциращия овен. А той наистина светеше. - ...иий. - Мисълта на Ной препускаше бясно и потъваше директно там, където свършваха пръстите му и започваше необятното пространство, което представляваше най-великия мост между галактиките, който някога е бил създаван3. Той въвеждаше координати и съпоставяше многосъставни уравнения, които потъваха в меката козина, пробиваха тънките костни структури (каква удивителна регресия) и се сблъскаваха с комплицирани баготски мисли от рода на "Дай си ми бучката захар" или "Ъщо ми крещиш? Мога и сам да го изпия". Ной закова Багота и го потупа. Миризмата го връхлетя изневиделица. Приличаше донякъде на своята родственица, която издава овехтелият мухлясал мелничарски чувал. Трудно беше да се определи дали Ной помириса нея или тя докопа Ной. Така или иначе резултатът беше еднозначен - едно на нула за миризмата. - Modus vivendi!4 - извиках аз окъпан в блаженство. - Ной, къде беше? Не ми се сърди, но видът ти не е за пред публика. - Силвиум! Престани! - изграчи Ной. - Тръгваме веднага. - Разбира се, Ной. Все пак и тук не гъмжи от досада, не мислиш ли? - Кажи на останалите да се приготвят. Аз имам да свърша една работа. - Ной, може ли един малък въпрос? Баготът нямаше ли малко по- различен вид на Вендъж? Струва ми се като че ли си го обърнал наопаки. # Макар способностите на Ной като велик магьосник никога да не са били подлагани под съмнение, то имаше някои истини във вселената, които живуркаха с тайничката мисъл да докопат нахалника, който се противопостави на техните устои и като резултат да му го върнат тъпкано. Като такива истините са били създадени от някой, който се предполага, че е бил достаТЪЧНО умен, но "Дори и боговете си имат почивен ден, нали"?5 Прекалено замаяни ние не чувахме как се приближава трясъка на времето побутвано насърчително по гърба от онези дружелюбни истини, а този който се предполагаше, че ги е предизвикал... просто не можеше да ги чуе. Както вече казах едва ли има живинка, която има желание да разбере с какво са ангажирани ушите на Ной. Ной се извърна троснато, с някаква стъклария в ръка, която съдържаше странно бълбукаща бледоморава субстанция. - Ей на. Виждаш ли? - изграчи той и стъкларията избухна моментално в лицето му. Някой се разхили и млъкна. - Ной не мислиш ли... - А това какво, е? - извика Ной. Всички се опулихме по посока на димящия Ноев пръст. Баготът изчезваше. Не се шегувам. Беше станал полупрозрачен и заплашваше да се изпари съвсем. Чак тогава усетих ужасната тежест на пиянското си въображение. - Ной, какво прави този багот тук? - зададох неизбежния въпрос на човек, който се пробужда изгладнял след сто години непробуден сън и вместо дузина печени уранопилета съзира чаша кална вода. - Ама сте ми едни... Ной забърка някаква влага в една по-голяма стъклария, която странно защо не се счупи от погнуса и ни накара да я изпием. След като погълнах моя дял си дадох вечен обет против пиянство. Светът моментално стана сив и изпълнен с отвращение. Тъкмо си мислех за една по-дълга дрямка, когато Ной ме завлече до багота и ме хвърли отгоре му. Тогава все още не си давах сметка откъде Ной беше толкова силен. Той чевръсто подскочи и се изтърси до мен. После светът се разклати. # - Що за шеги, Ной? Не ми се иска да си диря червата по обратния път. - Млъкни, Силвиум. - додаде Ной и за пръв път си дадох сметка, че неговите думи се изсипваха направо в ушите ми. Бях в положение, когато всеки звук се превръщаше във възторжен маршов акорд, чиято единствена цел бе да се подиграе с тъпанчевата ми мембрана, а после брутално да я сгази. Вятърът озадачено се озърна, когато го задминахме. Ной намали скоростта и въведе спирала за приземяване. Всички манипулации той подкрепяше с обяснения. Така аз станах първият курсист по яздене на Баготи в историята. Тупнахме точно в средата на стадото. - Това е! Сега ще яздиш сам. - Ама как така? Аз съм пил. - опитах се деликатно да отклоня въпроса. Ной подскочи, направи двойно салто във въздуха и се приземи върху задницата на друг багот и изчезна. Не успях да премигна, когато Ной се появи отново с дузина мигащи тринкита зад гърба си. - Какво чакаш? - озъби се той. - Трябва да се махаме оттук. Този ураниум е развален. - Ъ...? -започнах интелигентно аз. - Хайде, тръгвай след мен. Нещо засия в замътения ми мозък и продължи да тлее докато кръвта на моите деди не закипя възторжено във вените ми. Силвиум, син на десетки поколения знатни тринкита беше всичко друго, но не и страхливец. Гордо забих пети в хълбока на багота и се втурнах напред. Вятърът развя за миг косите ми и изостана. Беше въпрос на минути да пренесем всички тринкита на поляната. Обучихме най-добрите от тях и разпределихме останалите по групи. Ной показваше на останалите как да се покачат върху багота и накрая така се усъвършенства, че всеки който претендира за капка спортна кръв във вените си, не би се усъмнил и на йота в успешното му представяне на предстоящите интергалактически игри. Като че ли това започна да се харесва и на Ной. Чак след като се увери, че няма тринки, което да не може да се покатери върху гърба на багот с двойно салто и винт той би отбой. Време беше да тръгваме. Чувах как дърветата си тананикат някаква приятна тиха мелодия и сърцето ми се изпълни с копнеж. Планетата, за която преди броени дни не бях и подозирал, че съществува сега ми се струваше по-хубава, от която и да било друга във вселената. Тъгата ми се изля в искреността на една сълза, която полетя надолу, разпръсна се доколкото можеше и се сля с росата завинаги. Ной се провикна високо и ние полетяхме. Всичко беше решено. Край.
Марвин се пробуди от дрямката си и се загледа в стадото. Тази сутрин беше доста странна. Беше открил зад малката борова горичка най-хубавата поляна с най-ТУЧНАта трева в околността. Беше ожулил нозете си в най големите къпинови храсти, които някога беше виждал. И слънцето му се струваше някак различно. Само тази мъгла... като че ли беше жива. Така преливаше около него, сякаш лудееше и се веселеше. Овцете пасяха кротко и само подрънкването на някое медно звънче огласяше за миг простора, все едно искаше нарочно да покаже, че всичко това не е сън. Марвин въздъхна. Когато отново се извърна с препълнена шепа едри къпини и измацани устни, видя как във въздуха се стопи и последната овца. Поляната остана самотна и мъглата лениво започна да се разсейва. Само кучето стоеше на задните си крака и мълчаливо се взираше в хоризонта. Сякаш никога нищо не е имало. # Баготите направиха широк завой около слънцето и се понесоха към близката червена мъглявина. Ной водеше стадото с вещина и умение, които рядко се срещаха - сякаш цял живот се беше подготвял за мига. Прекосявайки една космическа буря, той пропусна да забележи пукнатината, която се извиваше недалеч в ореол от искри. Връщането на времето, което Ной предизвика беше свило реалността около Земята, и беше разкъсало нежната космическа тъкан. Обвивката, която създаваха баготите около тях пречеше на Ной да чуе тътена и рева, които се провираха през пукнатината. Той пропусна да види сиянието, което изведнъж заструи, когато пукнатината се загърчи и разкъса. Ной вече беше далече. - Там! - посочи чудовището покрито изцяло в космически прах. Очите му блестяха и хвърляха мълнии, а жезълът му беше застинал в мрака и само тънка струйка светлина се процеждаше през него, осветявайки стъклото на един прозорец в Непал. Ордата се раздвижи и се втурна напред. Чудовищата се плезеха и крещяха, неспирайки да се провират през цепнатината, а под нозете им се поклащаха потните тела на едни доста кръвожадни баготи...
30/11/2000г.
1 Естествено и дума не може да става за Зоргите от съзвездие Голям Пирон, които умаляват природните форми около тях и ги консервират в платинени бурканчета. Един учен от Филския Междугалактически Университет прогнозирал, че до 17 билиона години във вселената няма да остане нищо за консервиране. Но така или иначе Зоргите не могат да четат. Това обяснява защо на входа на тяхната планета има огромен платинен надпис: "Вие бихте ли им обяснили моля?" и още "До известна степен, разбира се..." бел. Силв. 2 Тук лорианският бард леко преувеличава, имайки предвид многобройните притчи, които са завряни във второстепенната му глава ( основната си глава той използва за други важни дейности като свирене с уста, мърморене и т.н.). В случая бардът неумишлено смесва притчата за космическите кръстосвачи с тази за певците от Трирея, които по време на баня изпълнявали сложна хронология от звуци. Съобразявайки се с големия ръст и апетита на Трирейците, достаТЪЧНО разумни същества признали тази принципиалност за мелодия (след което често ходели да се изповядат). бел. Силв. 3 Въпросът за това, кой е създал кръстосвачите е изследван надълго и нашироко от две философски течения - практиците и перфекционистите. Резултатите от тези изследвания били окончателно погребани в последвалата война между теченията, повод за която било едно запитване на практиците към перфекционистите: "Възможна ли е тъждественост между понятията перфектен и ахмак? " бел. Силв. 4 Начин на живот. клат. 5 Цитат от знаменитият трактат на философа Стучевиус, който за последен път е бил видян в подножието на мъглявината Три Стъпки, където бил влачен от стадо Космоконе и крещял нещо от рода на: "Може ли гумичка, моля?"
Обратно към: [Мартин Дамянов][СЛОВОТО]
|
