напред назад Обратно към: [Мартин Дамянов][СЛОВОТО]



Образование в България


Има три типа студенти. Първите влизат в университета заради самото учене и удоволствието, зависимостта която то (ученето) им създава. За тях в пълна сила важи максимата – „дълго употребяваната неприятност се превръща в необходимост“. Наричат се „усвоители“. Те влагат цялото си старание, умствени възможности (ако ще и да не са толкова големи) за да помнят. Да впечатляват. Със знания, много от които изобщо не са им нужни. За съжаление малцина от тях успяват да постигнат лелеяната си цел – доцентура или професура в университета, в който са погребали младостта си. Малцина успяват да достигнат дори и до асистентско място, но не защото не знаят достатъчно, напротив много от тях биха били чудесни преподаватели. Или поне сносни. Университетите изпитват остър недостиг от такива кадри, толкова остър, че никой не го забелязва. Е, почти никой. Вместо тях се назначават разни недоучени, често дори глупави хора, които незаслужено са получавали високи оценки по време на следването си по една или друга причина. Или поради пари. Или поради връзки. Те са надменни и еснафи по природа, и често това е най-силното им оръжие. Използват го винаги, когато е нужно. И винаги печелят. Защото те просто не са свикнали да губят. Наричат се „употребители“.

Усвоителите се познават много лесно – те не ходят по купони и сутрин по време на лекция са много свежи. Ако случайно попаднат на някой купон (по-често това са деца на бедни родители, които нямат пари за квартира, но не са имали щастието да случат и на съквартирант) обикновено са облечени в дебел вълнен пуловер с толкова характерния за България родопски мотив, държат пластмасовата чаша с две ръце и в нея почти сигурно е, че има безалкохолно (познава се по мехурчетата). Често пъти от учене не им остава време за обикновените битови дейности като бръснене, къпане, ресане, чистене, гладене и други. А за жените това включва още – епилиране, изрусяване, гримиране, беседване с колежки по сексуални въпроси и други. Обикновено, всяка минута, която усвоителите не прекарват в учене ги изпълва с меланхолия, оживяват се единствено, ако бъдат въвлечени в някои академични теми на разговор, като например: „какви въпроси задава на изпит професор Х, когато е ядосан“, „защо доцент Y е закъснял с пет минути за лекцията в четвъртък“, „какви корекции са въведени в конспекта по Z тази година и защо“ и т.н.

Втората група студенти, това са тези, които обратно на първите се записват да учат за да си поживеят. Правят го колкото може по-дълго, докато се изчерпят възможностите за условно записване на семестъра или парите на така наречените „родители“ (хората, които неблагоразумно са ги създали и бремето от това им деяние после тегне за цял живот). Тези студенти лесно влизат в конфликт с преподавателите и лесно излизат от него. Това става по два начина –

а) като прекъснат

б) като платят.

Тези студенти, в чиято мащабна група влизат и по-голямата част от употребителите се наричат „неусвоители“. Основна цел на употребителите-неусвоители е да станат преподаватели и да мачкат усвоителите. Те винаги го правят. Нищо не им доставя по-голямо удоволствие от това. Правят го безнаказано, защото проявяват садизмът си под най-чудесното прикритие, което човечеството е измислило – университетите. Само този, който никога не е записвал не може да знае какви нещица се вършат в така наречените „храмове на знанието“.

За неусвоителите е написано следното стихотворение:

 

Жив е той, жив е! Там под юргана,

потънал в мисли лежи и пъшка.

Студент със поглед забит в тавана,

студент от лекции свикнал да кръшка.

 

Лежи студентът, а в механата

нещо го сиилно, страстно влече,

хлебарка скърца нейде в кревата,

а му се вече яйцето пече.

 

Сесия е сега! Пейте робини

тез тъжни песни! От института

ще да замине и този студент.

Но замълчи сърце!

 

Тоз, който мързел е по природа,

той не умира. Него жалеят

баща и майка - цялата рода.

и т.н.

 

За неусвоителите могат да се кажат и много други неща, но това е дълга и обширна тема, която би придобила по-скоро досаден характер, отколкото развлекателен, а умният човек знае, че може да научи нещо ново само ако му е интересно. Нещо, което университетите упорито отказват да признаят.

Третата група е почти на изчезване. Това са студентите, които записват, за да научат нещо, но поради написаните по-горе обстоятелства така или иначе не успяват. Към средата на първия семестър се чувстват объркани и разочаровани, но вече забъркани във водовъртежа на така наречения академичен живот не могат да му се изплъзнат и продължават да се люшкат във вихъра му като самотни есенни листа докато... завършат. Те влизат с ясна и добре определена цел – да станат добри специалисти. Тях не ги интересува преподавателска кариера, а планирано развитие на уменията, които те „се надяват“ да получат в университета. Но това много рядко може да се получи. Малцина от тях напускат рано, за да потърсят друго поприще, където да се развиват. Повечето остават. За себе си те казват: „влязох в университета убеден оптимист, а излязох непоправим циник“. И това е абсолютно вярно, както и повечето неща, които казват. Някои от тези хора по време на следването си се отдават на други дейности, които биха им донесли някакво развитие като например – игра на бридж, баскетбол, литература, геймване в нет, музика и др. Обикновено постигат успехи, защото цялата неусвоена енергия те прехвърлят с огромно настървение в друга посока. Получава се един вид интелектуално прехвърляне или „И-зхвърляне“. Ще ги познаете по това, че много пият (в пластмасовата им чаша няма никакви мехурчета).

Те се наричат „будали“.

Има и четвърти тип студенти – тези, които не знаят защо са влезли в университета, нито пък защо ще излязат. Но го правят. И от това не изпитват никакво удоволствие, защото като цяло те са емоционални инвалиди. За тях изобщо не е необходимо да се пише. Те са толкова неинтересни, че дори в университетите е по-интересно. Една секта би претърпяла пълен провал в привличането на подобни субекти. За това и не го правят.

Може би сектите са най-разумните институции в България.

 


напред горе назад Обратно към: [Мартин Дамянов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух