напред назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]



II.


До града имаше около три часа път през полето, а зимната нощ беше дълга. Стоян наближи крайните градски махали далеко преди да се раздени. Той беше уморен, студената нощна влага пронизваше дебелите му селски дрехи, кожухчето му, в което цял се бе сгушил. Беше и гладен. От голяма уплаха майка му не бе се сетила да му даде хляб; ни тя, ни Благуна, ни пък той самият се сети да поиска. Да можеше негде да полегне - главата му тежеше, клепачите му лепнеха за сън. Да се скрие неиде, да заспи, да забрави всичко. Сега вкъщи всички спят, топло е там под сламения покрив и Стоян се унасяше, едва-що не заспиваше, влачейки нозе по пътя. Ала там, в село, беше беят, кехаите. Тънкият лед по локвите тук и там по пътя хрущеше под излизаните опинци на пътника, той се стрясваше и се озърташе в тъмнината. Там бяха беят и кехаите, а какво ли го чака в града? Страхът от господаря турчин нарастваше в още по-голяма тревога пред неизвестното, което го очакваше в новия му живот, но Стоян вървеше напред, макар да угасваха една след друга всичките му надежди, вървеше напред, нямаше вече къде да се върне. Едничко живо същество край него в тая тъмна нощ беше кучето му, което куцукаше по петите му. Стоян дочуваше шума на лапите му и тоя шум в глухата нощ го успокояваше.

Стоян не се реши да влезе в града. Де ще отиде, на чия врата ще почука? Мислеше да отиде в хана, дето спираха людете от неговото село, но не знаеше дали ще го намери в тъмнината. Досега други го бяха водили в тоя град, колкото пъти бе идвал, и му се струваше, че сам не би знаял накъде да се отправи. Нямаше ни една аспра у себе си - не се сети да поиска поне един-два онлука от майка си, пък и тя де ли би ги намерила? Парите, доколкото бе виждал пари, стояха у дядо му и той кой знае де ги криеше. Стоян приседна на една полуразрушена ограда край пътя и широко се прозина. Високо горе безучастно трептяха звездите по тъмното небе. Той чакаше - чакаше да се раздени. Сгуши се още повече в кожухчето си, мушна още по-навътре в ръкавите му премръзналите си ръце. И както беше притиснат от мъката си, уплашен, разколебан, отчаян, усети едвам доловима топлина - топлината от малкото потреперващо тяло на Шаро, който бе се присвил в нозете му.

Мина кой знае колко време, а нощта беше все така тъмна, студена и страшна, отникъде не идваше никакъв признак на живот, дори куче не се чуваше да залае или петел да пропее. Наблизо едвам се белееше някаква стена, забелязваха се едвам очертанията на ниска прихлупена сграда, малко по-нататък се издигаха и други такива сгради - оттук започваше една от градските улици. Стоян седеше и чакаше. Няколко пъти се полюшна задрямал, но скоро се стрясваше, разтреперан от студ. Седеше и чакаше в тъмнината. Чакаше да се съмне. Друго какво? Нищо. Стоян беше гладен, беше премръзнал, беше уплашен, ледената грудка в гърдите му беше нараснала и тежеше още повече. Пред очите му премина дядо му, баща му. Той беше тук, в тъмното, но беше и там, у тях, вкъщи. Ето и майка му, и Благуна... Къде си тръгнал, Стояне? - Гони ме Осман, кехаята, иска да ме убие, дедо... - Какво ти е, сине? - Нищо, майко. Нищо не ми е... Стоян подигна рамена, той дори се усмихна. Дядо му, баща му, майка му и Благуна изчезват в някакъв облак, сетне става съвсем тъмно, Стоян се полюшва, едва-що не пада от оградата и потреперва, дългата дръжка на секирата му, надяната на ръката, тихо се чуква в някой камък. Наоколо е все същата, все тая тъмна, глуха нощ. Той се присвива още повече - да може някак цял да се свие в кожухчето...

Надолу негде по улицата се дочува тропот и човешки глас. Стоян подига глава и се пули нататък в тъмнината. Там светва и бързо угасва бледа светлина - отвори се и се затвори врата. Сетне пак едвам доловим тропот. Стоян става, надига се и кучето му. Сега Стоян нищо не мисли - той търси само да срещне, да чуе живи люде, да се постопли негде и да намери залък хляб. Той навлезе в улицата и се спря пред нисък, прихлупен дюкян. През цепнатините на дървените кепенци се процеждаше светлина, отвътре се чуваха гласове.

- Върти, върти! По-бавно, ама не спирай.

- Ето, въртя - отвърна задъхан, млад глас. Стоян почука - тъй, без да мисли. Вратата се отвори, отвътре полъхна топъл, влажен въздух и смрад на мърша.

- Кой си ти? Какво искаш?

- Да влеза малко... пътник съм.

Вратата остана отворена и Стоян влезе в тесен сапунджийски дюкян с редица дървени рафтове, а светлината беше зад тях. Той премина по тясна пътечка и се намери в малка работилница. На огнището клокочеше голям казан недоварен сапун, а едно дванайсет-тринайсет-годишно момче, със запретнати ръкави, бъркаше с голяма дървена лъжица сгъстяващата се каша; много тежка беше за слабичките му ръце напоената с лоище дървена лъжица. Насред работилницата, върху мангал с разгорени въглища, беше сложена голяма медна тенджера, пълна с разтопена лой. На столчето до мангала седна възрастен мъж - същият, който отвори вратата на Стояна. На друго, дълго столче до него бяха наслагани кичури памучни фитили за свещи - на стената отсреща бяха окачени редица снопчета вече готови лоени свещи.

- Немате ли врати у ваше село? - сопна се майсторът, готвейки се да продължи прекъснатата си работа.

- Имаме - отговори Стоян и едва след това се сети, че бе забравил да затвори вратата. Върна се назад и видя там, пред вратата, кучето, което протягаше муцуна към топлата струя задушлив въздух, напоен с апетитна за него миризма, но не се решаваше да влезе. Стоян се поколеба за миг дали да пусне кучето си вътре, но сетне затвори вратата.

Стоян се изправи край стената, по-близо до огнището. И тримата дълго мълчаха. Сапунената каша в големия казан глухо клокочеше, момчето въртеше уморено дървената лъжица, която стържеше дъното на казана, в тенджерата на мангала шоркаше стичащата се от фитилите лой. Майсторът на няколко пъти изви глава към казана, погледна и неканения гостенин. Сетне каза:

- Ти можеш ли да въртиш там? Ей там, нели виждаш...

- Па - усмихна се Стоян, откачи секирата от ръката си и я сложи до стената, - да се опитам.

- Ильо, дай му лъжицата, пък ти ела да ми помагаш.

Момчето веднага остави лъжицата с облекчение, а Стоян бързо я взе и започна да върти с пресилено усърдие. Пък и ръцете му бяха много силни за тая работа, за тая дървена лъжица. Майсторът извика:

- Е, е! Полека, ще събориш казана! Полека, бавно. А така, полека. Ами съблечи си кожуха, ще се изпотиш.

- Нищо.

Стоян работи тук, докато се раздени. Огънят под казана постепенно загасна, сапунената каша се сгъсти добре.

- Хайде, стига толкова - рече майсторът и взе лъжицата от ръцете на Стоян. - И много ти здраве.

Той се наведе над казана, разгледа внимателно кашата и току се обърна към Стояна, който тъкмо бе стигнал до вратата.

- Чакай. Малко сапун ли искаш да ти дам - пристъпи той - или два мангъра. Работи тук, помогна.

- Е, па - обърса Стоян потното си чело с опакото на ръката си, - каквото кажеш. То и сапун може да потребва, но... аз съм малко нещо гладен.

Майсторът се наведе над едно малко сандъче в ъгъла на дюкяна и му подхвърли оттам две медни петачета.

- Да дойда ли пак некой ден, да помагам? - реши се да попита Стоян.

- Не, не... - отвърна неохотно сапунджията, като посочи с брада към момчето. - Малко е немощлив тая сутрин, та... иначе...

Малко по-надолу, по същата улица, имаше фурна. Стоян, следван от кучето си, се спря там. По широкия тезгях бяха наредени топли, бели сомуни.

- Отрежи ми за тая пара - хвърли той на фурнаджията едно от петачетата.

Фурнаджията отряза половин сомун и го плъзна по тезгяха към него. Стоян веднага откъсна огромен залък и го натъпка в устата си. Кучето бе дигнало глава към него, гледаше го втренчено и на два пъти се облиза с дългия си език. Стоян изръмжа, дъвчейки:

- Хм... Яде ти се... Ето - и той откъсна втори такъв залък, подхвърли го на кучето.

- Хап!- улови Шаро залъка във въздуха, тракна два пъти със зъби и го глътна.

- Е-е - засмя се Стоян, - услади ти се! Де си видело ти градски сомун!

Той напълни отново устата си с хляб и подхвърли второ късче на кучето. Топлата мека половинка бързо изчезна в ръката му. А в другата си ръка стискаше второто петаче. Отвори широката си длан и погледна петачето. Погледна кучето си, което следеше движенията му, погледна пак петачето и пак кучето. Усмихна се весело:

- Я ние с тебе да се налапаме, пък...

Той купи и за второто петаче половин сомун и го раздели с безсловесния си другар. Дъвчейки с наслада последния залък, Стоян се огледа наоколо с весели очи. И днес денят беше слънчев. Утринната хладина пощипваше носа на селянина, но слънцето бе се измъкнало вече от сивкавото валмо на мъглата по хоризонта и в топлия му блясък бързо се топеше тънкият ледец по локвите долу, по улицата и сребристобялата слана по ниските потъмнели покриви. Стоян наблюдаваше дружелюбно редките минувачи, сякаш търсеше да види между тях свои стари познайници, готов беше да им заговори. Не спа цяла нощ, но беше бодър, стоплен и сит. Махна на кучето си и тръгна надолу по улицата към вътрешността на града между другите минувачи, с весело доволство, че и той беше като всички тия люде.

 


напред горе назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]
© 1999-2023, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух