напред назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]



VI.


Снегът престана да вали още през нощта, престана и вятърът. Далече преди да се раздени, времето отеднаж се промени, омекна, понесе се навред едвам доловим влажен, топъл полъх.

Стоян рано излезе от плевнята още в зори. Дворът беше пуст, никакъв признак на живот не се забелязваше и в къщата отсреща. Снегът бе засипал през нощта и пътеката към стъпалата на чардака, та дворът и къщата изглеждаха още по-запустели. Припнал навън още щом господарят му отвори вратата на плевнята, Шаро ходеше и притичваше с дългите си пъргави нозе по двора и оставяше дълги редици синкави следи от лапите си по омекналия сняг. Погледа, погледа Стоян и пак се върна в плевнята: "Те, гражданите, спят до късно..." И остана да чака изправен сред плевнята - докато се раздени добре и дано се мерне някой на чардака. Трябваше да върне чергата, с която се бе завивал през нощта, пък искаше да попита дали ще може да нощува тук и довечера, ако не си намери друго място. Макар да се боеше от хаджи Серафимовата внука, той искаше тъкмо тя да се покаже отнякъде - тъкмо нея да попита. Ето от кумина се изви синкав дим и младият момък се премести на другия си крак нетърпеливо, ала все още никакъв шум не нарушаваше тишината в старата къща.

Развидели се добре, отвори се чисто, синьо небе и макар слънцето още да не беше изгряло, тук-там от стрехите започнаха да капят едри капки. Настъпваше хубав предпролетен ден, снегът се топеше, младият селянин не можеше да стои повече тук и да чака. Селската му кръв кипваше при такова време, а и наново бе огладнял. Той взе секирата си, дигна чергата, както я бе оставил в празните ясли, и пак излезе на двора. Полека, сякаш стъпваше на пръсти по снега, той се приближи и преметна чергата на разкованата ограда на чардака. Поспря се и тук за миг, но сетне изеднаж прекоси двора и излезе на улицата. Кучето изпръхтя с влажната си муцуна и се спусна след него. Веднага щом излезе той, на чардака се показа хаджи Серафимовата внука. Тя се спря край оградата, загледана по следите на младия момък, но като да отхвърли някаква смущаваща я мисъл, грабна бързо чергата и влезе вкъщи.

Слънцето изгря, от стрехите звънко се точеха сребърни жици, по улиците лъщяха локви и вадички. Чаршията беше необикновено оживена, за първи път след дългите зимни месеци. Стоян Глаушев шляпаше бавно с мокрите си опинци по размекналия се сняг и калните локви, спираше се тук и там, като да бе забравил накъде бе тръгнал, а и наистина не знаеше къде да иде. Секирата висеше на лявата му ръка ненужна - нямаше вече студове, нямаше дърва за цепене. Стоян се усмихваше виновно на закачките на чирачетата, които му се присмиваха или се опитваха да плашат и дразнят кучето му. Не беше пазарен ден и той, селянинът, беше като бяла врана в чаршията.

Всичко би било добре най-сетне, но да не беше толкова гладен. И тия дръзки гражданчета, които го закачаха, да бяха му показали поне къде да отиде да поработи, да се нахрани. Беше му тъжно, а се усмихваше и се чувствуваше някак виновен за глада си, за своята безпомощност тук и за тая смътна тъга, която бе стиснала сърцето му. Така, лутайки се, той се озова пред вратата на една казанджийска работилница и се спря там.

От вратата надолу се слизаше по няколко стъпала в широко помещение, изкопано в земята, а негде по средата на утъпкания пръстен под беше голямото огнище. Чирак размахваше с всички сили дебелия, дървен лост на духалото, шумеше и съскаше там буен синкав пламък. Застанал до огнището, възстар мъж с мешинена престилка и със запретнати ръкави зорко наблюдаваше огъня. Около голямата наковалня наблизу стояха десетина мъже, прихванали дългите дръжки на големи тежки чукове. Тоя при огъня дигна ръка и духалото престана да пъшка, огънят се дръпна надолу, в огнището остана куп букова жар, която чезнеше бързо в белия сяй на разтопен метал. Майсторът при огнището разчисти с дълга влажна метличка останалата жар и гребна оттам с голяма желязна лъжица. Разтопената мед се поклащаше тежко в дълбоката лъжица, покапаха няколко бели, огнени капки. Майсторът ловко изля нажежената течност в калъп и отново посегна с лъжицата към огнището. Не след дълго на пръстения под бе търкулната една яркочервена пита. Медта бе започнала да се втвърдява, майсторът я грабна с дълги клещи и я тръшна, огнена и тежка, на голямата наковалня. В това време десетмината мъже се наредиха в полукръг около наковалнята, надигали тежките чукове. И майсторът подвикна, даде знак, стисна клещите с две ръце. На другата страна на работилницата бяха насядали на широк тезгях други работници, които очукваха с малки чукчета медни гюмове, тепсии, тенджери, сахани, а в отсрещния тъмен ъгъл двама чираци калайджии, опрели ръце на стената, усърдно се въртяха и излъскваха други съдове с босите си нозе. Ала глухият съсък на пясъка в нозете им и преплитащите се звънки удари откъм тезгяха изведнаж бяха заглушени от тежките удари на десетте чука, които падаха с голяма сила върху огнената пита на наковалнята един след друг, бързо и стройно:

"Та-ка-та-ка-та-ка-так!"

И пак отново. Медната пита тъмнееше и ставаше все по-широка и по-тънка под ударите, които се сипеха върху нея.

Стоян Глаушев стоеше на вратата и наблюдаваше захласнат работата на тия мъже долу. Да можеше и той да дигне един от тия големи чукове - това беше и работа, и весела игра в същото време. Той не забеляза как се приближи към долния край на стълбата един стар човек със сини очи, цял побелял, с червено като мед лице и с тъкана престилка на черни и тъмночервени резки. Старецът махна с ръка на Стояна и викна през гърма на чуковете:

- Какво искаш, селянче? Требва ли ти нещо?

- Не ми требва... - започна Стоян, но се смути, че и сам не чуваше гласа си, та извика: - Дайте и на мене един чук! Да чукам, да чукам и аз...

Сега старият го погледна с друг поглед. Сетне, както беше попрегърбен, се обърна към работниците около голямата наковалня и пак погледна селянина.

- Слизай долу - каза той изведнаж.

Стоян се спусна по стълбата, а и кучето след него.

- Изпъди кучето вън - каза му старецът и все го разглеждаше със своя съсредоточен, но спокоен старчески поглед.

- Аха - цял потрепна, прекалено послушен, Стоян-обърна се, размаха дори секирата: - Ош бре! Вън, вън!

Шаро се уплаши в първия момент, скочи на първото стъпало и погледна оттам стопанина си с недоумение; после, по на две, по на две крачка се изкачи по останалите стъпала, прескочи и прага на вратата и остана там, види се, схванал най-сетне сериозността на положението.

Стоян остави край стената секирата, съблече си кожухчето. Дадоха му един чук и му посочиха последното Място в редицата.

- Ще гледаш другите - рече му майсторът при голямата наковалня.

Не беше много тежък за Стояна големият чук и когато удари с него за пръв път, майсторът изблещи очи и викна:

- Ехей! Полека! Ще продупчиш бакъра, полека!

И Стоян започна да удря полека, но необикновената му сила все се усещаше. Така той дълго време въртя тежкия чук, неуморим, усърден.

Работата бе привършена късно следобед. Стоян Глаушев бе премалял от глад, но не каза нищо за хляб, а попита майстора:

- Да дойда ли утре пак?

Майсторът посочи към тезгяха. Там беше старият.

Стоян пристъпи и повтори:

- Да дойда ли утре пак?

- Да дойдеш. Ама рано, по-рано да дойдеш. Вземи за хлеб - додаде старият майстор и хвърли на тезгяха една медна монета от десет пари. - Кучето - продължи той, като че ли случайно се досети, - кучето нема защо да водиш со себе си. То тука не може да ни върши никаква работа.

Като излезе от работилницата, Стоян се спря още пред първата срещната хлебарница и за тия десет пари купи цял сомун. Още там, пред хлебарницата, изяде целия сомун, като не забрави, разбира се, мълчаливия си другар. Отмина по-нататък и се спря на един ъгъл. Той чувствуваше в здравото си тяло сладостта на умората, беше сит и гледаше наоколо с радостно светнали очи. И Шаро махаше с опашка доволен, черното петно над лявото му око стоеше все тъй като накривен калпак. Стоян поклати глава:

- Въртиш сега опашка, а? А тя, опашката ти, не е толкова тежка, колкото чуковете в казанджийницата...

Едва по здрач, когато вече всички дюкяни бяха затворени и улиците из чаршията бързо пустееха, Стоян Глаушев наново почувствува страх: де ще нощува, дали ще го пуснат пак в плевнята? Тъй, в страха си, като не знаеше къде другаде да отиде, той се запъти към старите, рухнали хаджи Серафимови конаци. Влезе в широкия двор и веднага видя на оградата на чардака шарената черга, с която се бе завил предната нощ. Ала не на същото място, дето я остави той сутринта, а по-нататък. Малко преди това хаджи Серафимовата внука отново бе я изнесла. Той взе чергата и се поспря там, с очи към малките прозорчета - дано да излезе тя, да й се обади, да й каже, че бе работил, че утре пак ще иде на работа. Откъм къщата не се чуваше ни звук, ни глас и Стоян се отправи към плевнята. И като вървеше нататък, по снега, който бе останал тук-там, забеляза следи от стъпки, от нейните толкова малки стъпки. Тя, значи, бе влизала в плевнята, в неговата плевня. Стоян се усмихна и сам не знаеше защо. Прибра и кучето в плевнята, затвори вратата. Докато още светеше вън, той легна в яслите и заспа блажен сън - уморен, сит и с неясни, но хубави надежди в сърцето си.

 


напред горе назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух