напред назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]



VII.


Неделен ден беше, а бяха минали две седмици, откакто младият селянин нощуваше в плевнята на пустеещите хаджи Серафимови сараи. Не се случи нищо особено през тия две седмици. Стоян излизаше рано сутрин и се прибираше привечер. През първите няколко дни голяма грижа за Стояна беше Шаро. Не можеше да го върне в родното си село, пък и жал му беше да се раздели с него. Не можеше да го води и в казанджийницата, дето работеше, а се боеше, че хаджи Серафимовата внука не харесваше много четириногия му другар. Върза го с въже в плевнята, носеше му храна, наливаше му вода в една изоставена каменна копанка и само нощно време го пущаше из двора. И пак му беше жално за кучето - да стои по цял ден вързано в плевнята, но какво би могъл да стори - Султана можеше и двамата да изпъди някой ден. А тя го извика една вечер от чардака и го попита строго:

- Ти това куче не можеш ли да го изпратиш на село?

- Не мога... как да го изпратя - изплаши се не на шега Стоян Глаушев и все пак от жал, от привързаност към кучето намери какво да отговори: - Не ме пущат от дюкяна, все работа, ама аз и не искам да срещам наши люде от село, когато идват на пазар, не искам да ме знаят де съм, що съм, че може и бегът, и Осман ага-може да научи...

Тя не знаеше за бягството му от село и тоя отговор не й беше съвсем ясен, но разбра смисъла му и каза:

- Тогава, като не можеш да го върнеш, защо го държиш вързано в плевнята и по цял ден да квичи и лай! Кучета аз не обичам, но пусни го да ходи по двора.

Младото шарено куче посъживи малко широкия и тих двор и не пропущаше чужда котка или кокошка да прескочи почти изпопадалите кирпичени стени, които го ограждаха.

"И сега - мислеше си Стоян, - щом като тя кучето не изпъди, и мене нема да изпъди от плевнята, барем за още некой и друг ден." А минаха цели седмици. Сутрин той оставяше шарената вълнена черга на оградата на чардака и вечер я намираше пак там - хаджи Серафимовата внука нито еднаж не забрави да я изнесе. Те двамата рядко се срещаха за една-две минутки, още по-рядко разменяха по някоя дума, но да беше селянинът по-схватлив, би забелязал, че Султана не го изпущаше от очите си. Той виждаше нейните следи из двора и в плевнята, дори ги търсеше, и се радваше, когато забележеше нещо, както се радваше всяка вечер, като видеше на чардака шарената черга - с плахо доволство, че не го пъдят. На два пъти той видя, че плевнята беше разчиствана, а една сутрин, тъкмо излизаше да иде на работа, току изскочи на чардака Султана и му каза:

- Що не намериш негде малко слама да си постелеш, ти се така ли ще лежиш в яслите, на голи дъски?

Докато да й отговори, тя си влезе вкъщи, но вечерта той намери с чергата и една малка, овехтяла, но здрава тъкана възглавница. Нареди си той по-удобно легло, работа намираше всеки ден и бе успял вече да върже в един възел няколко гроша. Поосвободи се Стоян Глаушев в новия си живот, неспокойната мисъл за родното село не го глождеше така често, не го плашеше вече и градът, който в същото време го привличаше с толкова голяма сила. Той все още се боеше от своята покровителка, понякога му се виждаше чудна, но му се струваше, че всички добрини му идеха от нея. Искаше Стоян да я вижда по-често, но тя го избягваше, стоеше все далеко. Това беше всичко, на пръв поглед. Младият простодушен момък с наивния си ум нито се опитваше да отгатне, да прозре какво мислеше тя, какво кроеше, какво ставаше с нея през тия дни и седмици, нито пък се заглеждаше и в собствените си чувства. Що се отнасяше до него поне - всичко въ<рвеше само по себе си и той дори не се досещаше, че беше подхванат и повлечен от едно засилващо се течение с определена посока, че всички малки случки с него в хаджи Серафимовия двор бяха свързани помежду си и бяха с една определена цел, която не можеше да долови.

Още рано тая сутрин той излезе в двора - празник беше, нямаше къде да отиде, та търсеше да се залови с нещо тук. Искаше да помогне с нещо, да услужи, да се отблагодари някак. Имаше много работа в тоя широк двор, в градината, около разрушената част на къщата, но той не се решаваше да започне и мушнал ръце в червения си пояс, навърташе се около плевнята или се поспираше тук-там на слънце. Пролетното утро грееше в сини и златни блясъци по високото ведро небе. Последните няколко дни бяха все слънчеви, земята бе позасъхнала, на някои места из двора и градината бе подкарала млада тревичка или подранило цвете. "Какво хубаво време!... Да взема да прекопая градината" - мислеше си Стоян, загледан нататък, и после се обърна към къщата. Не би могъл нищо да предприеме без хаджи Серафимовата внука и той я чакаше вън търпеливо, с ръце в широкия си пояс.

Тя излезе на чардака да изтърси някаква дреха и нито го погледна.

- Да взема да прекопая градината - каза Стоян.

Сякаш отдавна бе решила тоя въпрос, тя отговори:

- Следобед.

Откъм портата се зададе възрастен мъж, висок, сух, дългият му овехтял кюрк висеше като окачен на прът. Той пристъпваше надменно с вехти, но лачени калеври и тънкият му врат изглеждаше още по-дълъг, с изпъкнала ръбеста адамова ябълка. Султана се спря на чардака да го посрещне:

- Повели, вуйко Тасе.

Но вуйко Тасе нито се обърна към нея, а отиде и се спря срещу селянина, изгледа го намръщен от глава до пети и едва след това сви към стъпалата на чардака. Хаджи Серафимовата внука гледаше стария човек с потъмнял поглед, лицето й беше леко побледняло. Стоян чу как той й каза горе на чардака:

- Тоя ли е?

- Кой? - попита Султана.

- Целият град говори! - чу отново Стоян сърдит, но сподавен глас.

Тогава хаджи Серафимовата внука изеднаж каза и повтори:

- Да, тоя е. Тоя е, вуйко Тасе!

Те влязоха вътре и Стоян чуваше как се надигаха там гласове, припрени, гневни. "Карат се - мислеше си той, - за мене се карат, искат да ме изгонят, тоя, старият, иска да ме прогони." Той не чуваше думи, само на няколко пъти долови гласа на хаджи Серафимовата внука и за пръв път почувствува, че не беше само за изгонването му, а имаше и нещо друго, както в целия му живот, откакто се прибра тук - нещо смътно, неясно за него, ала по-важно и по-силно и което изхождаше пак от нея, от тая млада дребна жена, чийто глас се чуваше навътре в къщата.

Не мина много време и горделивият вуйко Тасе излезе, последван от бабата хаджиика, а след тях излезе и Султана. Старият се спря горе, на горното стъпало, и викна към Стояна:

- Ти, слушай! Ха да си вървиш, откъдето си дошъл! Стоян втренчи уплашени очи в Султана, чакаше да чуе какво тя ще каже, а тя каза с тих, твърд глас:

- Не, вуйко Тасе, той тука ще остане.

Старият слезе бавно по стъпалата, сетне отеднаж шумно се изплю и се спусна към портата колкото можеше по-бързо. А хаджи Серафимовата внука сякаш бързаше, докато старият още не беше излязъл, пристъпи към оградата на чардака и викна смела, упорита, тържествуваща:

- Ей, ти, селянино! - Стоян я гледаше с очи, пълни със страх и надежда, с нямо възхищение и преданост, и тя продължи: - Качи се веднага на тавана над плевнята, там има мотики, копачки, свали ги, днеска ще прекопаем градината!

Стоян Глаушев навлезе в градината по риза, дигнал сечивата на рамо. Докато оглеждаше широката изоставена градина, дойде при него с бързи стъпки и Султана. Тя му посочи откъде да започне, докъде да прекопае и колкото и да беше все тъй сдържана, строга, виждаше се, че е развълнувана - тъмните й очи блестяха, по бледите й страни се преливаше лека руменина.

- Като прекопаеш добре - каза тя, - ще разбиеш буците, ще разчистиш от коренища, от камъни и после ще направим лехи.

В гласа й се долавяха меки, дружелюбни звуци, тя на няколко пъти обгърна младия селянин с бързи погледи и не бързаше да си отиде. Стоян размахваше копачката с голяма сила и с въодушевление; острият мирис, който се дигаше от разкопаната влажна пръст, го замайваше, вълнуваше го, възбуждаше тялото и душата му. Познат му беше тоя мирис и пробуждаше в душата му драгост, умиление и стара, вкоренена там, но сега далечна тъга. Сладостна топлина се разлива по младото му тяло, той копаеше усърдно, леко, с опитни ръце и сякаш нямаше да спре никога. Бързо и широко се разтваряше под ударите на копачката му черната тучна пръст. Потеклата по челото му пот хладнееше приятно като милувка, но той и цял се чувствуваше разнежен, радостен, щастлив в безспирната си работа, упоен от полъхващия мирис на разкопаната земя и с тая жива топлина по тялото му, вътре в него, в душата му. Откъде идеше тя и всичко туй - дали от работата или от земята, или от пролетното слънце и от това синьо небе, високо горе или пък от другаде? Младият селянин не се питаше, той не знаеше и нищо не му идваше наум да пита, да знае - беше млад, здрав, силен, роден беше на същата тая земя и под същото туй небе израсъл.

Негде наблизу гукаха гугутки, а звънката, припряна глъчка на какви ли не птички по дървесата из дворищата в градините наоколо все тъй не спираше, както бе започнала още преди изгревслънце. Шаро ту изчезваше някъде из двора, ту се втурваше в градината с накривеното си калпаче, моташе дългите си нозе по влажните буци пръст, въртеше опашка, въртеше се цял като бяло валмо по разкопаната черна земя, повилнял от радост, от слънцето и пролетта.

- Хайде, стига веке - чу по едно време Стоян Глаушев познат глас и се изправи.

Насреща бе застанала хаджи Серафимовата внука. Изправен сред разкопаната широко наоколо земя, разгърден, със зачервено лице, с влажни, разрошени коси, в бялата си риза, която сам изпра за празника, та пъстрите й везби сияеха в блясъка на младото пролетно слънце, той й се усмихваше с двете си редици бели, здрави зъби.

А тя бе облякла леки празнични дрехи, превързала бе главата си с шарена липисканска шамия и за пръв път виждаше той в тъмните й очи мекота и дори покорство.

- Стига - продължи тя, - следобед ще довършиш, колкото ти е останало, а сега върви да обядваме.

Султана се отправи със ситните си стъпки към къщи, той я последва и така го въведе тя за пръв път в старите хаджи Серафимови сараи.

 


напред горе назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух