Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]

Женитбата на хаджи Серафимовата внука и Стоян Глаушев от село Гранче беше голямо събитие в живота на града. От дълги години животът на преспанци течеше като тиха вода по определено, открай време издълбано корито и не се помнеше вече водата да е прииждала буйно, да е надхвърляла високите брегове. Далечното минало беше приказка или песен за било и небило, за мъртъв и погребан вече живот, мъгляв спомен, потиснати копнежи и безнадеждна тъга. Минали бяха векове и всеки нов ден приличаше на отминалия, тоя малък свят беше заключен здраво в начупения кръг на околните планини, рядко се случваше да потрепне по гладката повърхност на тихата вода бледо отражение на далечен пожар, да я раздвижи внезапен, долетял отдалеко вихър или някоя дръзка ръка да счупи с камък сивото й огледало.

Тоя път хаджи Серафимовата внука хвърли камък в тихата вода. Смелата постъпка на Султана предизвикваше безсилната злоба на всички, които отдавна бяха загубили всякаква смелост. нейната самонадеяност предизвикваше неподозирана ярост в тия, които никога не са имали своя свободна воля. пренебрежението към установения от векове непокътнат ред в отношения, обичаи и нрави, в наготово приетите схващания за морал и чест хвърляха в тревога тия, които се бояха от всяка промяна; и най-сетне, храбростта й да защити открито своето право на живот, на лична свобода предизвикваше жестокостта на всички лицемери, които се задушаваха под тежестта на оковите, що сами си бяха надянали. Всички тия люде нямаха друго оръжие освен злия език и злия присмех.

Рано на другия ден след венчавката й Султана забеляза, че край полусрутената стена, която отделяше съседната градина, се навърташе съседката Николица и назърташе отсам, дебнеше нетърпеливо. Султана виждаше, че Николица търсеше нея, и си стоеше вкъщи. Но съседката, загубила търпение, почна да вика:

- Султано, Султано мори, излез де, излез да те видя! Султана излезе на чардака.

- Какво чувам, Султано, сватба сте имали, невеста си станала - продължи Николица. - Казват ми, пък аз не вервам. Как може сватба, пък ние, дето сме, кажи го, в един двор и стари съседи, нищо да не видим, нищо да не чуем, ни свирка, ни песни, ни хоро, както му е ред. тя, казвам, Султана, първо венчило, мома, ех, минали са повечко годинки, но не е парясница или вдовица, или пристанала, та да се крие и срамува, такъв й бил късметът, не беше тя за тоя човек, гледам, върти се из двора селянин, а тя, каквато е, Султана, казвам...

Лееше се поток от думи през порутената стена, думи бодливи, зли, всяка като удар, да засегне, да заболи, Султана слушаше мълчаливо и като дочака една малка пауза, докато Николица си поемаше дъх, каза с твърд глас:

- Това ли искаш да ми кажеш, Николице? Хайде, друг път ще си поприказваме повеке. Бързам. Много ти здраве.

Вратата на чардака хлопна и заглуши отново извилия се глас на съседката.

Обичай беше да се отива у младоженците в понеделника след сватбата на "блага ракия". А се говореше из града, че хаджи Серафимовата внука живеела със съпруга си още преди да се венчеят. Скоро-скоро следобед в двора се проточи редица от жени, предвождани от една далечна роднина на Султана. И започнаха те още от вратата, засмени до уши, сякаш от съчувствие в радостта на младата невеста:

- Хайде хаирлия! Да сте живи! Де ти емладоженикът, да го видиме? Ти не ни покани на сватбата си, а ние сами идваме! Хаирлия! Хаирлия! Да се затрият лоши люде, какво ли не приказват...

Насядаха свати, една до друга на миндера, като чавки на стряха, засмени, а очите им шарят, оглеждат, и започнаха отдалеч, умилквайки се, разнежени от доброжелателство, но като се надпреварваха една през друга, бързо стигнаха до истинската си цел:

- Дойдохме да ни почерпиш с блага ракия, Султано.

- Да ти видим лицето.

Султана стоеше права срещу тях, чакаше да свършат и да си вървят. Те не искаха да спрат - злоради, доволни, че бе успял планът им, че бяха я заварили неподготвена.

- Човек за една чест живей.

- Честта на жената, това е...

- Благата ракия.

- И да си пази скута... хи-хи!

- И да покаже чисто чело, когато му дойде времето.

- Хайде, Султано, давай ракията. Много ли е блага, а?

- Ама и зетят требваше да бъде тука. Де е избегал, де се е скрил, боже...

- Гледам го оня ден, вратът му, ей такъв дебел и червен, червен. Ти, Султано, доста почака, но барем дочака.

- Здраво нещо, големо, селско... хи-хи!

Султана стоеше срещу тях и все повече бледнееше. Сетне отеднаж лицето й пламна в ярка червенина. И тъкмо понечи да заговори, всичките свати зяпнаха, ококориха очи срещу нея, нетърпеливи да чуят какво ще им отговори.

- Аз се срамувам от това, което ми говорите - рече тя. - Вие не се ли срамувате?

Настъпи късо мълчание. Една-две от жените страхливо се размърдаха на местата си. Султана продължи, а по челото й избиха ситни капчици пот:

- Дошли сте да ми искате блага ракия. Немам блага ракия. Немаше кой да ми я приготви. Аз ли требваше, та сега да ви наливам в големи чаши? Ето баба ми, нели я виждате. Нема кой да ме отсрами пред такива като вас. Дошли сте да ми се порадвате, а? Чакайте, сега ще ви зарадвам. Чакайте, сега ще се върна.

Султана излезе. Сватите останаха сами, започнаха да се пулят една в друга, да кривят вратове, да клатят глави една срещу друга, а една в ъгъла започна да под-смърча разтъжена. Султана се върна в стаята, преди да успеят сватите да се съвземат. Тя бързо раздипли пред очите им брачната си риза - бяла, с копринени кенари, със ситни дантелки по краищата - и както беше бяла като сняг и чиста, ясно личеше на единия й край аленото цвете на девствеността.

- Тъй, тъй - започна една от сватите, - нели казах аз, Султана...

- Доста - прекъсна я хаджи Серафимовата внука. - Видехме се и се чухме. Сега станете и си вървете. Вървете сега и разправяйте из града какво сте чули и видели.

Тя отново бе побледняла, ръцете й трепереха и накрая не можа да се въздържи:

- И пазете добре своите си щерки!

На другата сутрин пък дойде общинският слуга.

- Ще дойдете - каза той на Султана, - ще дойдете ти и... и... твоят човек в общината днеска следобед, преди клепало.

- Пак ли? Сега пък защо? И после, моят човек е на работа. Ще се върне късно.

- Ще му пратиш хабер да си дойде по-рано.

- Е, защо ни викат?

- Реши се да платите десет гроша джеза.

- Това ли? Ами да ти дам десет гроша да им ги занесеш ти.

- Аз ли! Ти какво си мислиш... Ще дойдете вие двамата, ще си платите джезата и ще ви се говори нещо. Ама да не ме караш да идвам пак, чу ли?

До обед Султана ходи все замислена из къщи. Около час време преди да бие църковното клепало, тя извика от махалата едно момченце, обясни му как да намери Стояна в чаршията и го изпрати да му каже веднага да си дойде вкъщи. Докато чакаше мъжа си, тя извади от сандъка зетьовското му облекло - потурите, джамадана, салтамарката, пояса, новия му фес, донесе и новите му кондури. Стоян дотича запъхтян, уплашен. Като видя, че невестата му е жива и здрава, че нищо не се бе случило, той въздъхна:

- Уф, аман веке... Измъчиха ме. Какви люде!

Граждани уж...

Султана не се спря да го разпитва - знаеше какво ще чуе, пък и нямаше време.

- Ела да ти полея, да се умиеш - каза тя.

Сетне му подаде да облече новите дрехи, помогна му да навие новия пояс, сложи му и феса на главата. Изгледа го, премери го от глава до пети, влезе бързо в съседната стая и се върна с пълна шепа медни и сребърни пари.

- Де ти е кесията? Нели ти дадох вчера една кесия, да я имаш за пари.

- В другите, старите ми бечви - отвърна Стоян и се спусна да вземе кесията.

- Ето Тука - продължи Султана, - между тия бакърени и сребърни пари има и една жълтица. Прибери ги сичките в кесията, вържи я и сложи я в пояса. Така. Сега слушай и помни добре какво ще ти кажа: викат ни и двамата в общината. Ти ще отидеш сега, ти си мъж, а пък аз немам никаква работа там. Общината е близу до църквата, ще попиташ, ще ти кажат. Там е наместникът и некои от чорбаджиите, може да са и сичките общинари там. Ще влезеш при них и нема да се боиш. Ще целунеш ръка на наместника; той е най-главният и е наместник на владиката. Слушай добре по-нататък: преди да ти кажат те нещо, ти ще побързаш, ще извадиш кесията и ще я пораздрънкаш, да се види, че в нея има повечко пари. Ще извадиш жълтицата, ще я подадеш на наместника и ще кажеш: ето, отче, давам тая жълтица от сърце; ожених се и я давам за църквата. После каквото и да ти кажат, може и да ти се карат, ти си мълчи и накрая кажи: прощавайте, сбогом. Ще слушаш и ще си мълчиш, че може да сбъркаш нещо. Хайде сега, върви и не бой се от нищо.

Стоян я слушаше учуден, сетне тя му заприлича на майка му и на сестра му Благуна, които често му се караха и го поучаваха, когато беше малък, и това му се видя смешно. Той се ухили. Султана сега му се виждаше смешна и по-мила със строгите си очи и тъй малка, нежна, хубава с белия си тюлбен на главата, с блестящи пулейки по краищата му. Стоян й се усмихваше разнежен и несъзнателно протегна ръце към нея.

- Не чуваш ли какво ти приказвам? - перна го по ръцете тя.

- Чувам, чувам...

- Запомни ли добре какво ти казах?

- Чувам... Запомних, запомних добре. Само че... мене хич не ми се ходи там при... владиката, но... щом казваш... Отивам, отивам, не се сърди.

Колебанието му скоро премина и Стоян тръгна към общината с лекомислието на нищо неподозиращ наивник. Едва пред самата сграда, дето се помещаваше канцеларията на църковната община, той се посепна и на лицето му се изписа смешна детинска радост.

В широката стая, с миндери край трите й стени и с прозорци един до друг, го въведе общинският слуга и като че ли той пръв започваше да го съди, каза надуто:

- Ето го новия преспански зет.

- Да, аз съм - усмихна се тъй, в пространството, Стоян Глаушев и веднага бръкна в пояса си, да извади кесията.

Той забеляза на миндера насреща един не много стар свещеник с бледо, сухо лице, с рядка брадица, а пред него беше сложена ниска масичка. Това беше сигурно наместникът, а Стоян си бе мислил, че е стар, с бели коси и дълга до пояса бяла брада. В стаята плаваха и се люлееха кълба тютюнев пушек и през тях -Стоян видя по миндерите десетмина, повечето стари люде, насядали прилично, с чибуци и броеници, с различни лица, но всички го гледаха еднакво чужди, намусени, строго, отдалече. Общината беше в пълния си състав - може би поради важността на въпроса, или пък от преголямо любопитство към дръзката хаджи Серафимова внука. Неочаквано Стоян забеляза познато лице: встрани, близу до вратата, седеше вуйко Тасе - по-намусен, по-недостъпен от всички насядали тук люде. Стоян се зарадва, като го видя - свой между чуждите: нали беше вуйко на Султана, - и дружелюбно го поздрави.

- Как си, вуйко Тасе?

Вуйко Тасе смръщи още повече вежди и презрително наведе глава. Той не беше член на общината, но бе дошъл като близък на подсъдимите и с чувство на засегнат, на пострадал и на обвинител. Стоян се смути и се заозърта - нямаше ли тук никой, който да го подкрепи? На другата му страна, пак близу до вратата, седеше млад, дълъг и сух човек, цял извит, от петите на дългите му нозе до провисналия отпред на феса му пискюл, над ниска маса; дългите му лакти стърчаха далеко навън и пишеше, пишеше, като че ли беше осъден вечно и безспирно да пише. Стоян дигна от него отчаяния си поглед и тогава видя съвсем близу дядо поп Данаил, седнал на ниско столче до масата на общинския писар. Стоян се втурна към стария свещеник и понечи да целуне ръката му, зарадван, развълнуван.

- Не, не - отклони го кротко, услужливо дядо поп Данаил. - Първо там, целуни първо ръка на наместника. И полека, полека, не се плаши, нема нищо.

Стоян целуна доста непохватно ръка на владишкия наместник и се изправи до масичката пред него. Така: първото нещо, да целуне ръка на наместника, значи, свърши; сега - второто. Стоян извади кесията, развърза я, но забрави да я раздрънка, извади жълтицата и я сложи на масата:

- Ожених се и ето, тая жълтица за църквата.

- Бре! - чу се глас в широката стая.

За една минутка в стаята се чуваше само острото скърцане на писаревото перо. На масичката пред наместника кротко сияеше златната пара, като случайно попаднало там слънчево петно. Стоян веднага забеляза как един дребен старец, седнал цял като малка купчина на миндера до наместника и само едрата му глава тежеше нанапред под нисък тъмноморав фес, му направи знак, с дългата си броеница в ръка, да се дръпне по-назад и се чу неочаквано дебелият му кънтящ глас:

- Застани там, към вратата. Сички да те виждаме. Стоян се поогледа плахо и се дръпна чак до вратата.

- Де е жена ти? - попита го наместникът и не сваляше очи от него. - Ние ви повикахме и двамата.

- Тя нема никаква работа тука - отговори Стоян с думите на Султана. Сетне си спомни, че тя му каза нищо да не говори, и стисна устни, като се закле вече да не проговаря.

- Как нема никаква работа тука! - продължи наместникът. - Вие сте и двамата виновни пред църквата и общината. Общината се грижи за всички благочестиви християни да изпълняват закона и да живеят честно. Вие, безумни, се отлъчвате от стадото. Венчали сте се без позволение от общината, от църквата. Преди да се венчеете, ти дълго си живеял в дома на младоженката. Кажи, верно ли е това? Стоян мълчеше.

- Кажи де, или не ти се приказва по тая работа - обади се друг от общинарите и продължи: - Тука сичко ще си кажеш. Нищо нема да криеш. Ние знаем, че си живеял там. Ами вие срещахте ли се, такова... тя идваше ли при тебе, или ти... тъй де, нели се сещаш...

Стоян продължаваше да мълчи. Но той смътно чувствуваше, че тия люде искаха да го обидят, да го унижат, да натиснат главата му в земята, да го принудят да говори за неща, за които не се говори пред други, пред чужди люде. По врата, по лицето му започна да пълзи червенина, в очите му напираха сълзи.

- Ти мълчиш, значи, чувствуваш се виновен - каза наместникът и се изправи, като че ли се готвеше да стане. - Ти и жена ти сте извършили голем грех и сте показали непослушание.

- Аз живеех в плевнята - сякаш изведнаж се досети да се защити Стоян.

- Така - кимна му наместникът. - А после?

- После... нищо.

- А, нищо, значи.

- Нищо.

Чу се тих, сподавен смях.

- Не можеш да се оправдаеш, момко - поклати глава наместникът. - А който стори грех, ще си получи наказанието. За това, че сте се венчали без позволение, общината ви налага десет гроша джеза.

- Ама това ли било? - зарадва се Стоян на тая бърза развръзка и дори се усмихна, извади наново кесията и започна да рови в нея. Освен парите, които му даде Султана, в кесията той имаше и двайсетина гроша свои пари. - Ето, ето... Щом е за десет гроша...

Той сложи на масата парите и пак се отдръпна към вратата. Наместникът погледна купчинката пари, като да ги провери с очи, и отново дигна строго лице към Стояна:

- Това, с джезата, едно. Сега друго: ние научихме, а и ти сам призна с мълчанието си, че преди да се венчеете, ти и сегашната ти жена незаконно сте...

- Преподобни отче, и вие, почтени старци и чорбаджии - чу до себе си Стоян гласа на дядо поп Данаила, - защо мъчите тоя невинен като овчица млад човек, той е чист като агнец, аз знам добре това. Ако има некой виновен в тая работа, това съм само аз и мене ще съдите вие.

- Ти после, дедо попе - направи му знак с ръка наместникът и додаде сърдито: - Потърпи, ще дойде и твоят ред.

Настана мълчание. Тогава Стоян тихо повтори думите, които сякаш му подсказа старият свещеник като най-точен отговор:

- Защо ме мъчите вие, стари люде?

И пак настана мълчание. Дребният старец, който седеше до наместника, размаха към Стояна броеницата си и рече с кънтящия си глас:

- Ха си върви, върви си, момко. Стоян понечи да си тръгне, но се сети за поръките на Султана, обърна се пак към старците и каза:

- Прощавайте. Сбогом.

Като излезе вън, пред него се изправи общинският слуга. Едва сега избухна Стоян, огорчен, разтъжен:

- Ама какви люде сте вие гражданите бре, какви люде сте! Уф!

Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]