напред назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]



XIII.


Късно през пролетта Султана роди второто си дете и понеже наближаваше празникът на свети цар Константин, в неделята след раждането му го кръстиха Коста. То беше едро, със силен глас и с голяма глава, като баща си, та се чудеха жените, които идваха да го видят, как можа толкова дребна жена като Стояновата невеста да роди толкаво дете. А тя, родилката, стана от леглото още на втория ден след раждането - не можеше да изостави къщата, да търпи безредие вкъщи, нито чужди люде да се бъркат в къщния й ред; пък и нямаше близък човек да дойде да й помогне. Тя изпълни целия ред, всички адети и обичаи до третия ден, сетне пропъди бабичката, която й донесе детето и все още се навърташе около нея да я учи на едно и друго и да се храни на софрата й.

- Неми евекеза пръв път - мръщеше се Султана.

- Не ти е за пръв път, знам, ама още си млада, може да сбъркаш нещо. Казвам ти лежи, лежи, а ти още на втория ден се дигна. Слаба си, то такава жена, на твоя ред, до четирийсетия ден се повеке лежи. Не дай боже, кръвта може да ти се пусне и за малкото не е добре, може млекото да ти секне. - И като понижи глас, бабичката додаде с ококорени очи: - Не знаеш ли... докато не си вземеш молитва, зли сили се навъртат около тебе, може да ги разсърдиш, може да ти завидят... Запази ни и защити ни, Господи! - прекръсти се тя в суеверния си страх три пъти с дългите си костеливи пръсти.

Султана не се уплаши:

- Остани и днеска да обедваме, пък ако ми стане нужда, ще пратя да те повикат.

Не можеше да търпи тя старата жена, която бе свикнала да живее по чужди къщи, да се бърка в работата й, да надзърта във всеки ъгъл, да души и подушва къде какво има и сетне да я разнесе из целия град. Султана палеше всяка вечер кандилото пред иконостаса в ъгъла и си мислеше, че нема от какво да се бои, докато бледата му светлина трептеше върху старата божигробска икона на божията майка, праведната и милостивата, която вижда и познава всички човешки мисли и дела.

И тоя път Стоян Глаушев почерпи майстора и другарите си в работилницата с още по-голяма щедрост - изпиха те една ока гроздова ракия. Това мина и той не смееше да говори между другарите си за детето, за голямата си гордост, че то беше момче и толкова едро, силно дете. А умът му беше все там, около люлката на малкото. И не изтрая Стоян - не можеше да разбере защо да не говори за най-голямата си радост, да скрива усмивката си, която все напираше на устните му. Един ден той каза на майстор Кочо:

- На твоето име го кръстихме, майсторе, Коста. Кочо го кръстихме моя син.

- А, харно, харно - усмихна се старият човек. - Жив да ти е и здрав, скоро ще празнуваме ние с него имен ден. Ама де е той, малкият, де съм аз? Той идва, аз си отивам.

- Така е наредил Господ, майсторе.

- Така е наредил, милост да му е. Едни си отиват, други идват. Да не се затрива род и живот.

На другия ден стрина Кочовица отиде да навести родилката с цяло пиято питулици, пържени в елбасанско дървено масло, и Султана беше много доволна, че я почете майсторицата на Стояна. Доволна остана тя и тъкмо дойде нов случай да подхване мъжа си пак за същото:

- Стрина Кочовица каза, че майстор Кочо те хвалел. Добър си бил в занаята и много ти се надевал.

- Аха! - засмя се Стоян като на шега. Хвалбите го развеселяваха, но той си знаеше накъде ще избие, както винаги, приказката на жена му.

- Нема що да се смейш - сопна му се Султана, колкото и да беше още немощна след раждането. - Не се смей, ами ако беше ме послушал да поискаш осемстотин гроша, немаше сега да се блъскаш цела година за нищо и никакво. Било що било, но за догодина ще искаш осемстотин гроша. И може, още като дойде сгода, още отсега да кажеш на майстор Кочо.

-Но Едва-що мина Гергьовден, а до Димитровден има много време.

- Ти мене слушай. Нека майстор Кочо да си знай още отсега.

Както се бе засмял срещу нея Стоян, усмивката му изведнаж угасна, лицето му се промени, затвори се, погледът му се обърна навътре. Той си пое дъх, като да се готвеше да говори дълго, но с мъка надвиваше тежината на езика си:

- То, Султано, не е колко гроша ще вземеш. Ех, колкото да се живей! Ама като седнеш там, на тезгяха, и като направиш некоя вещ... едно саханче да направиш... Нещо те напъва в ръцете, в пръстите и колкото повеке чукаш, става ти леко ей тука е - посочи той с две ръце гърдите си.

Султана го погледна учудена - какво приказваше той? Детинщини. Толкав мъж вече, а си оставаше недозрял. Тя изкриви с досада тънките си устни:

- Леко... леко, цела година да се бориш с бакъра! - И живо додаде, завладяна от собствените си мисли: - Както и да е, пари требват за сичко... къща, деца. И секи требва да търси хака си. Живей се, ама питаш ли ме как се живей? Ти не си виждал, но има и по-добър живот. Ние, какво, едвам да се нахраним, едвам да се облечем, да се стоплим. После ти требва един ден да си отвориш свой дюкян, нема цел живот да си чужд аргатин, а как ще стане то, ако не отделяш настрана по некой грош? По-добре е да чукаш на свой тезгях.

Стоян подигна рамена. Той не бе мислил за това, дотолкова се бе вдал в работата си, а наистина беше хубаво да чука човек на свой тезгях и по своя воля. Той разбираше жена си, ясна му беше всяка нейна дума, но и той имаше какво да й каже, а тя не го разбираше, не се и опитваше да го разбере. Да го поразпита, да прозре в мислите му, нали беше толкова умна, защото и за него самия оставаше нещо неясно, недоизказано в душата му, в ума му. Като не можеше да се изкаже по-ясно, да й се противопостави, да я убеди, той избягваше тия разговори, боеше се, измъчваше се, докато хаджи Серафимовата внука го преследваше неотстъпно. Тя вървеше по определен път и към ясна цел, не бе забравила тоя им разговор и наскоро след това му каза:

- Аз не искам само за пари и с тебе да върна богатството на дедо хаджи Серафима. Разбери, аз искам човек Да станеш, секи да те знай и да те почита, в занаята да си между първите!

Султана изрече тия думи с въодушевление. Види се, бе мислила върху последния им разговор и вярваше, че се е доближила до него, че с неговия език му говори.

- Харно, харно - отговори Стоян с примирение. Тя бе намислила, че ще задоволи неговото честолюбие, суетата му на отскоро погражданчен селянин, но не улучи. Стоян и сам не можеше да й се разкрие, всичко остана, както си беше, и той пак изостави себе си, неясните си желания и пориви, полесно му беше да върви след нея, тя да го води. Волята на жена му трябваше да бъде изпълнена. Не само от покорство пред нея, но и защото искаше тя да бъде доволна, защото вярваше, че тя е по-умна от него и го учи на добро. И все пак не се предаваше, не можеше да се предаде цял в ръцете й. Когато наближи Димитровден, поиска от майстор Кочо осемстотин гроша за следващата година. Поиска тия пари с голям страх да не би старият майстор да му откаже и да го прогони от дюкяна си, да го отстрани от мястото му на тезгяха, да го отдели от наковалнята му, от чукчетата, които Стоян държеше в ръцете си като живи същества. Майстор Кочо не му отказа и Стоян се зарадва много заради жена си. За него самия беше по-важно, че оставаше на мястото си.

Същото беше и вкъщи. Детето им растеше здраво и хубаво. Младият баща му се радваше с цялото си сърце, но прикриваше радостта си. Той го обичаше не както Султана. То растеше под нейните грижи - винаги сито, винаги чисто и спретнато, винаги навреме приспано, - а Стоян все дебнеше да го вземе в ръцете си, да го държи блажен на коляното си, до гърдите си, да си поиграе с него, да го разсмее или разплаче и когато се случи на един-два пъти то да се поразболее - той изпадна в ужас и съвсем се забърка. Така беше и в целия им живот. Двамата млади съпрузи живееха сговорно, задружно. Стоян слушаше жена си и доброволно й се подчиняваше и пак всеки живееше по своему. В градината той работеше през свободното си време с наслада - за самата работа над земята, - а Султана бързаше да засажда лехи със зеленчук; той се радваше на цветята, на растежа на дръвчетата, които бяха насадили, а тя отдели само две лехички за цветя и с голямо задоволство откъсна първите плодове на дръвчетата: той пристягаше, украсяваше старата им къща такава, каквато си беше, а Султана еднаж рече: - След време ще ни требва нова, по-голема къща. Преди още второто им дете да навърши две години, роди им се трето дете. То беше също мъжко и според най-близкия празник кумът го кръсти Лазар. Вечерта срещу четиридесетия ден от раждането на малкия, когато Султана трябваше да отиде в църквата, за да й бъде прочетена очистителна молитва, Стоян донесе от дюкяна нещо завито в престилката си. Той влезе тържествуващ в стаята с огнището и с бавни движения разви престилката. В почернелите му ръце блесна току-що калайдисано кръгло медно блюдо, цяло нашарено със сложна плетеница. Дълго бе работил над това блюдо - да го дълбае и шари и през цялото време пред очите му стояха пъстрите везби, които бе виждал по дрехите на майка си, на сестра си Благуна в родното село. Майстор Кочо похвали работата му и Стоян донесе блюдото на жена си, както бе решил, преди да го почне. Султана го пое със сдържана усмивка и внимателно го разгледа.

- Хубаво е, много е хубаво! - рече тя най-сетне и добави: - Колко ли ще ти го хване на сметката майстор Кочо... Да беше направил два сахана вместо него..

Все пак тя беше доволна. И не толкова от изкуството на мъжа си, колкото от туй, че той овладяваше занаята, ставаше майстор.

Скоро след това, една неделна сутрин, хаджи Серафимовата внука накара мъжа си да седне до нея край огнището, дето току-що бе сложила да се вари ядене за обед. Тя мълчаливо разтвори шепата си пред очите на Стояна. Дванайсет жълтици тежаха в тая малка шепа и блясъкът им веднага улови очите на Стояна, който за пръв път виждаше толкова златни пари. Той дигна поглед към жена си:

- Гердан ли ще си правиш?

Султана стисна дванайсетте жълтици в малкия си юмрук и го размаха пред лицето на мъжа си:

- За дюкян, разбираш ли, за дюкян! Това е сичко, що остана от богатството на де до хаджи Серафима. Пазила съм тия алтъни, треперела съм над них, гладувала съм, кажи го, само да не ги похарча. Като туряме настрана още по две-три в годината, след неколко години ще можеш да си отвориш свой дюкян. Това е.

Стоян поклати глава и стана. Изправи се срещу нея широк, силен, с големите си ръце, по устните му трептеше лека усмивка, неговата постоянна усмивка, добродушна и понякога детински хитра, а погледът му, светъл и чист, блуждаеше някъде далеко. Султана забеляза тоя разсеян поглед, който винаги я сърдеше, и каза троснато, негли да стресне мъжа си: - Ха сега върви да донесеш още неколко дърва, да позасиля огъня!

Стоян послушно се отправи към вратата с тежките си стъпки.

 


напред горе назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух