напред назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]



XIV.


Днес беше някакъв малък празник, в чаршията нямаше да се работи и Стоян Глаушев не бързаше да излезе. Той седна на стъпалата на чардака да похапне няколко залъка хлебец за утринна закуска. Слънцето още не беше изгряло, но септемврийското небе светеше над града като огромен зеленикав стъклен купол и високо там горе пламтяха няколко розови облачета. Стоян дъвчеше замислен и машинално глътваше сухите залъци. Решено беше вече, но не беше лесно да се изпълни - да! Снощи беше по-лесно да обещае на жена си, че ще каже днес на майстор Кочо, че иска да излезе майстор на своя глава, да отвори свой дюкян. Не можеше да устоява повече срещу упоритостта на Султана, да я залъгва с обещания, които нямаше сили да изпълни. Враг жена! Бие като чук все на едно и също място - години, години наред. И всяка приказка ти знае, всяка сметка, държи те, не те пуща да мръднеш. Снощи вече нямаше как и накъде. Виждаш, умно приказва, на място всяка дума, но ето, човек няма смелост и като речеш да го направиш, не изглежда така лесно. Тъжно гледаше пред себе си Стоян.

Малките облачета по небето горе прегоряха и остана там бяла опушена пепел, но пламнаха върховете на двете тополи отсреща. Слънцето бе изгряло. Откъм вътрешността на къщата се чу детски плач. Султана будеше децата - не ги оставяше да се излежават след изгрев слънце. Такава си беше тя. Стоян се поизмести на стъпалото и сложи в устата си последния залък.

Отсреща през двора се зададе Шаро, като се клатушкаше бавно, сякаш на всеки крак, с приведена глава и увиснала опашка. Приближи се кучето, приподипа муцуна към стопанина си.

- Е, какво да ти правя - подигна рамена Стоян, - късно идваш.

Кучето проследи с очи как Стоян сдъвчи и глътна залъка, сетне се пообърна и се отпусна на земята с въздишка.

- Остаре ти, Шаро! - поклати глава Стоян.

Кучето подигна пак към него верните си очи. Ушите му висяха оголени и закоравели, черното калпаче над лявото му око беше проскубано и прошарено с побелели косми. Стоян чувствуваше върху себе си умния поглед на кучето и тъкмо намери сега с кого да си поприказва свободно, без всякакъв страх, просто, от сърце и по своему. Шаро можеше да го разбере най-добре и не чакаше Стоян никакъв отговор.

- Остаре ти, остарехме ние с тебе, Шаро - продължи Стоян ту гласно, ту наум, - много време мина, откакто напуснахме нашето село. Как се изплашихме ние с тебе тогава и нито еднаж не каза да отидем да видим какво става там. Камък хвърлихме. Граждани станахме. Добре ни беше тука... то, селото - огън да го гори. Ама поне еднаж да бехме отишли. Махмуд бег умре от ракия, нема го веке. Осман пък, и той се пръждоса некъде. Немаше кой да ни спре. Тука ни беше по-добре, това е. Граждани станахме. И ти като мене, проклетнико. Свикна градски хлеб да ядеш. И те там ни забравиха. Мама умре, бог да я прости. Само Благуна си спомня за нас понекога. Но като идва и ни носи кокошка или млади кочани, или... ние я караме да си изува цървулите вън, ето тука, на стълбата, за да не ни зацапва с кал дъските и чергите...

Кучето сложи глава на предните си нозе и притвори очи.

- Какво, и ти ли се разтъжи...

Тихо едвам-едвам течеше водата между високите брегове, неподвижна сянка лежеше върху нея, едвам ще прошуми и глухо ще плисне вълна или ще потрепне далечен огблясък и ще угасне бързо за дълги години. Минаваха годините, едната досъщ като другата, колело, което се върти равномерно и безспирно движи ли се, или стои все на едно място? Така живееха тия люде в Преспа забравени и заличени като престарялата слава на тоя град, под чужда власт, живееха по милост, мъките им бяха скрити, радостите им - потулени, смехът им - сподавен, да не се чува надалеко - нищо не се чуваше и не се виждаше над мрачната сянка над тихата вода. Живот по милост и все пак те бяха живи люде и сърце човешко биеше в гърдите.

Минаваха годините и в живота на Султана, хаджи Серафимовата внука, и на Стояна Глаушев от Гранче, Родили им се бяха осем деца през това време. Пет от децата им бяха живи - двама синове и три щерки. Като роди осмото дете, Султана заболя, не можеше вече да ражда и започна бързо да старее. Отслабна, тялото й се присъбра, още повече намаля, лицето й повехна, по косите й се виждаха бели жички и само очите й още горяха от винаги будна мисъл и от душевна сила. Стоян и сега нямаше ни бял косъм по главата, ни бръчка по лицето, ни един паднал зъб, пък и млад беше още, ала някак понатежа и наедря, проточи дълги руси мустаки. При снощния им разговор той каза на жена си:

- Ти си като камшик зад гърба ми. Остен с дълга боцка и само ме ръгаш в хълбоците.

Тя го преследваше неотстъпно и го тласкаше напред към поставената цел... Остен зад гърба му. И сега той седеше на стълбите в последни колебания, нерешителен, плах, разтъжен. Вратата се отвори, по старите прогнили дъски на чардака се чуха стъпките на Султана. Тя нищо не му каза, но Стоян бързо се изправи, поогледа се - заседял се бе много тук на стълбата. Шаро дигна глава и проследи стопанина си с поглед чак до портата.

Чаршията беше полузатворена. Тихо беше, чуваше се само глуха врява по улиците. Людете се въртяха нагоре-надолу в безделие или се събираха тук и там на купчина да си приказват. Ръцете, които бяха свикнали от сутрин до вечер да блъскат с чукове, да мерят и премерват, да режат, да стържат и дълбаят с ножове, ножици и длета, да шият и лепят, сега висяха празни или биваха стеснително скривани по джебове и пояси, да не се виждат, че са без работа посред бял ден. Людете на майстор Кочо през целия ден се бяха навъртали в работилницата, чистиха, носиха пясък от реката и едва късно следобед майсторът ги разпусна. Отидоха си всички, остана само Стоян и майстор Кочо позна, че той искаше да му говори нещо, та сам го подкани:

- Какво има, Стояне...

- Какво има, майсторе... - започна с пресекнал дъх Стоян и ситни капчици пот избиха по широкото му чело - ето, Димитровден наближава... месец, два, но, аз нема да остана при тебе тая година.

- Какво си намислил? - попита старият човек и не беше изненадан той от думите на първия си калфа и помощник.

- Дюкян съм намислил да отворя, свой дюкян, майсторе - отговори му изеднаж Стоян със зачервено лице и току разтърка небръснатата си отскоро брада, без да го сърби, не знаеше къде да погледне от смущение.

Настана мълчание. Всяко косъмче по главата на майстор Кочо беше бяло като сняг - и веждите, и мустаките му; лицето му, загоряло и червено като бакър, беше цяло набръчкано, стар човек беше той, ала сините като метличина очи гледаха весело и бодро. Загледан пред себе си, майстор Кочо рече:

- Премислил ли си сичко добре, Стояне?

Стоян не знаеше какво да отговори, запъна се, но ето, прозвучаха в паметта му често повтаряни думи на Султана и той ги изрече като свои:

- Петнайсет години работя в занаята, ще започна да старея, а човек, докато е по-млад, може да направи нещо за себе си... Иначе, като навикне да върви по един и същ път, колкото повеке време минава, толкова по-мъчно се отбива от него.

Стоян искаше да бъде убедителен, но му се струваше, че не му се удава, и си мислеше за Султана - би било по-добре тя да е сега тук, пред стария майстор, тя знае какво да каже. Той продължи и му се стори, че усеща по-здрава почва под нозете си:

- Имам четирийсет алтъна, майсторе. За дюкян да наема, за алат, за стока и за сичко. Нема ли да ми стигнат?

- Четирийсет алтъна не са много - отвърна майстор Кочо замислен. - Ама не са и малко. Некога аз започнах с по-малко, ама тогава беше друго, сега сме трийсет и две казанджийници в града. Това как да е, Стояне; ще започнеш с по-малко. Има друго нещо, по-важно. Ти си Добър майстор, изкусен, научи занаята добре. Ама и това не е сичко - подигна очи към него старият човек, сините му зеници се къпеха във влага. - Еснафът ще ти се опре, нема да ти даде лесно да отвориш нов дюкян, много сме, а който завардил место, не дава друг да посегне. То не че нема место и работа и за тебе, но нема да ти дадат от завист повеке, от лошотия. Това с еснафа едно на ръка. Второ: ти ще изработиш добра стока, ама требва да дойдат купувачи. Да ги привлечеш, да ги накараш да купят от стоката ти и пак да дойдат. Уста требва, език меден.

Трето: свой дюкян... ще имаш калфи, чираци, надничари, все чужди люде, но ако немаш здрава ръка здраво да ги държиш, ще те раздърпат, секи на своя страна тегли.

- Ти знайш, майсторе, имам аз здрава ръка - побърза да отговори Стоян и размаха юмрук разпалено. - Ще бия, ако не ме слушат!

Старият човек се усмихна, а Стоян прихна да се смее с глас.

- Знам, знам, Стояне. И това помага, но...

- Ще изработвам и хубава стока - прибърза отново Стоян. - Купувачите ще гледат и, после, ще продавам по-евтино от другите, макар и с две пари.

- А, по-евтино! - дигна строго лице към него майстор Кочо. - Така не може. Цените ли ще подбиваш? Ами еснафът? Ти не можеш да излезеш сам срещу целия еснаф. И не е право.

Отново настъпи мълчание. Сетне Стоян каза с леко разтреперан глас, в който имаше и молба, и благодарност, и надежда, и смелост:

- Ами ти, майстор Кочо, нели нема да ме оставиш сам... Ти си ме учил, ти си ме направил майстор, сега пак ти ще ме подкрепяш во сичко, майсторе.. Както бе седнал на триногото столче, старият майстор стана полека и какъвто си беше прегърбен, протегна към Стояна разтрепераната си ръка:

- Нема да те оставя. Ти си ми като син и бог да ти помага.

Стоян сграбчи с две ръце студената и твърда старческа ръка, поривисто я целуна. Бяха се просълзили и двамата, а Стоян едва-що не се разхлипа.

Разчу се из казанджийската чаршия, че хаджи Серафимовият зет търси да наеме дюкян, готви се свой дюкян да отваря. И веднага около Стояна се надигна голяма вражда, толкова голяма, че и майстор Кочо се уплаши. Ала колкото се уплаши старият човек, толкова по-силно притисна към себе си младия майстор, взе го под свое крило.

По това време казанджийският еснаф, както и всички други еснафи в Преспа, не вървеше дружно; всеки първо-майстор уреждаше работата си, както сам намереше за добре, и само когато се появяваше някаква обща опасност, всички се сдружаваха да се бранят с общи сили.

Така и сега, сякаш Стоян Глаушев беше някакъв опасен враг за целия еснаф. Най-напред се изредиха почти всички стари майстори, които имаха свои работилници, да се оплакват и сърдят в дюкяна на майстор Кочо.

- Не може - викаха те, - трийсет и два дюкяна сме, нема хлеб и за нас, а сега ти, Стоян Глауш, вчера си дошъл от село и - майстор, нов дюкян ще отваряш! Затова ли те прибрахме в еснафа! Колко майстори по-големи от тебе има и не са тръгнали дюкян да отварят. Не може, не даваме, свивай си опашката!

Стоян мълчеше упорито и се усмихваше със своята си усмивка, но вместо него отговаряше майстор Кочо, дето можеше да мине приказката му.

- Аз съм го учил. Златни ръце има, грехота от бога е да го спираме. Дето има хлеб за нас, ще има и за него. А що да си кривим душата: работа и хлеб има за сички. Да не сърдим бога с неблагодарност. Пък и не можем да спрем тоя млад човек, като е надарен от бога и държи занаята в ръцете си.

Против бяха не само старите майстори и първомайстори, но и калфите, и чираците, и надничарите - подсторвани и насъсквани от старите, пък и от робско покорство предтех и от завист. Те идваха и се спираха пред дюкяна на майстор Кочо по двама, по трима и повече, пресрещаха и преследваха Стояна по улиците, присмиваха му се, ругаеха го и го заплашваха. Стоян мълчеше пред тях, макар понякога да го засърбяваха големите му ръце. Майстор Кочо все го поучаваше да бъде търпелив и му помагаше да реди работата си.

В първия понеделник след Димитровден Стоян отвори своя дюкян. Не беше голям дюкян - с три кепенка, дълъг, но тесен. Намери си Стоян двама помощници - две по-големи момчета от занаята, - а доведе и най-голямото си дете, Кочо, за духалото. Отвориха дюкяна рано сутринта, по тъмно, прекръстиха се, запалиха огнището и започнаха работа. Щом се раздени, дойде майстор Кочо да го поздрави и си отиде. Стоян забеляза, че мнозина от занаята минаваха по един път и по два пъти да гледат дукяна му, а той се преструваше, че нищо не вижда. Сетне забеляза, че тия люде започнаха да се събират на горния край на улицата, но пак се престори, че нищо не вижда. Само каза на помощниците си, като видя, че се уплашиха:

- Гледайте си вие работата спокойно.

Ала ето надигна се врява и като изневиделица се изсипа пред дюкяна цяла тълпа калфи, чираци, надничари. Помощниците на Стояна се измъкнаха и той остана сам в дюкяна с преплашеното си дете. А отвън се чуваше страшен вик и крясък:

- Затваряй! Кой ти е позволил! Селендур! Я го гледай ти него - майстор, чорбаджия! У-у! Върви си на село, там ти е местото, върви да ореш, да копаш! Ти, бишка, торлак, затваряй дюкяна!

Един младеж от тълпата дръзко се приближи и уж случайно бутна с тояжката дървената кука, на която беше закачен един от кепенците; откачи се кепенкът и се затвори с трясък сред общия вик и смях. Стоян бе застанал сред дюкяна и не знаеше що да стори, уплашен, забъркан. До него се притискаше детето му. Тогава влезе в дюкяна майстор Кочо и тихо му каза:

- Ти затвори сега, нема какво, пък ще видим после. Затвори, затвори, сине, докато поутихне тая буна.

Стоян го послуша. Угаси огнището, затвори дюкяна при тържествуващия вик и смях на тълпата и се отправи към къщи съкрушен, следван от детето си.

Щом влезе в двора си, и Султана изтича срещу него на чардака:

- Какво има? Що стана? Защо се връщате? Стоян започна да й разправя, задавен от сълзи, а тя нито го изслуша докрай и викна:

- Назад! Не ти е местото тука посред ден, работен ден, на дюкяна ти е местото тебе! Какво си се разплакал, ти мъж ли си! Дигни едно дърво, па да видим кой ще дойде да ти затвори дюкяна. Връщай се, връщай се, ти казвам!

Стоян я гледаше онемял: застанала на чардака гневна, в очите й, станали още по-тъмни, черни, се кръстосваха сини мълнии. Потеклите сълзи по лицето му бързо изсъхнаха, гореща кръв зашумя в ушите му. Той мълчаливо се обърна към портата.

- Върви и ти с баща си бре! - чу се пак гласът на Султана.

Кочо, малкият, се почеса без нужда под мишницата и припна след баща си.

В чаршията като че ли нищо не бе се случило, като че ли всеки беше зает с работата си, ала от всички дюкяни наблюдаваха Стояна и чакаха да видят какво ще стане. С блъскащо се от ярост сърце в гърдите му Стоян отвори наново дюкяна си, бутна вътре малкия Кочо, взе дървото, с което се залостваха кепенците, и се изправи разкрачен пред вратата. Наоколо се чуваше шум и тропот от безброй чукове, работата по всички работилници негли се засилваше. Стоян чакаше пред дюкяна си, но му се стори, че чака вече много дълго. Тогава той размаха дървото и викна:

- Елате де! Елате да ми затворите дюкяна!

Шумът по работилниците не спираше. Не се помръдна някой от мястото си. А стотици очи бяха вперени в Стояна. Дървото в ръцете му беше дебело, тежко и пет аршина дълго.

Почака още някое време Стоян Глаушев, сетне сложи дървото на мястото му, влезе си в дюкяна. Въздъхна да отпуши издулите се от страшна сила гърди, обърса с шамия потта, бликнала на вади по лицето му. Запали наново огнището и Кочо му помагаше с духалото. Не дойде никой да го безпокои. Върнаха се скоро и двамата му помощници. Запретнаха всички ръкави, прекръсти се Стоян за втори път тоя ден и каза:

- Хайде на работа, момчета, и бог да ни помага!

 


напред горе назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух