напред назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]



IV.


Когато Стоян Глаушев отвори свой дюкян, взе в дюкяна и по-голямото си момче Кочо. Време беше момчето да помага на баща си и да учи занаят. Преди това Кочо ходи две зими да се учи на четмо и писмо при даскал Божин, но не научи много, едва да срича Светчето. Не го теглеше сърце към писмо и наука. В игрите и после в дюкяна на баща си показваше по-голямо усърдие - беше здраво, силно момче. Стоян започна да се заглежда и в по-малкия Лазар. Работата в дюкяна се разрастваше, Стоян имаше нужда от повече помощници.

- Какво ще прибирам в дюкяна си чужди синове - каза той на жена си. - Ето Кочо веке оставя духалото и се залавя за чуковете с другите калфи. Нужно ми е по-малко момче, да го замести на духалото. Какво ще търся чуждо, нека дойде Лазе.

- Не - отсече Султана. - Лазе наука ще учи.

- Ами стига му, ето и той две зими ходи при даскал Божина. Научи повеке от Кочо, чете като поп, стига му.

- Не. Той ще учи още. Наумила съм аз да влезе в елинското училище. Там по-голема наука се учи. Има време за дюкяна. Ти намери си друго момче за духалото.

Лазар беше по-слабичък, не беше много склонен към игри и лудории, нито към занаята на баща си, а Светчето и Апостолът бяха все в ръцете му. Някога дядо хаджи Серафим бе минавал и за учен човек, учил бе книга и бащата на Султана. Като си мислеше тя за дядо си, когото помнеше, и за това, което бе узнала за баща си, когото не можа и да запомни, във внушителния образ на единия и в скръбния образ на другия, както се бяха създали в душата й, легендата за тяхната ученост беше някакво сияние и то поддържаше нейната гордост повече от всичко друго, което знаеше и бе чувала за двамата покойници.

- Лазе ще учи - каза тя и при друг случай. -

Като излезе от даскал Божина, ще го дадем в елинското училище. Сичко ще изучи докрай!

- Поп ли ще го правим, какво? - отвърна Стоян. - Златен е занаятът ми, нели виждаш. И за децата ни ще има хлеб.

Той не настояваше за Лазара, колкото и да се възхищаваше от занаята си. И той, по своему, бе почувствувал тайнствената сила на науката, на книгата и писмото, когато Лазар сядаше да чете или пише: седнеш и говориш с книгата или тя ти говори и какви чудни, мъдри думи, какво изкуство да видиш името си, всяка своя мисъл сложена завинаги върху бялата хартия с красиво извити и завити чертички, да напишеш точно каквато и да е сметка и вече да не се боиш, че ще сбъркаш или забравиш! Но все пак не беше ли достатъчно това и какво друго имаше още след книгите на Лазара?

- Е, татко, науката нема край, за сичко има наука.

- Брей, брей! - чудеше се Стоян. - Е, харно. Правете с майка ти каквото знайте. Но ти, Лазе, не забравяй и дюкяна. Идвай да помагаш. Дюкянът ни храни, сине. А и там има наука, макар да не е като твоята.

Лазар отиваше и в дюкяна, когато нямаше училище - не бива да се губи време в празни игри и безделие. Даскал Божин отваряше училището си късно през есента и разпущаше учениците си към Гергьовден, когато те и сами започваха да го напущат, спирани от бащите си било по Дюкяните им, било за полска работа. В Преспа почти всеки стопанин имаше по една или няколко ниви или лозе в околностите на града. А в школото на даскал Божина се събираха повече деца на занаятчии, средна ръка люде или по-бедни. Чорбаджийските синове и внуци отиваха в елинското училище - то беше по-друго, друг ред имаше там. Хаджи Серафимовата внука и за това искаше нейният син да се учи в елинското школо: Лазар беше син на Стояна Глаушев, но той беше и правнук на хаджи Серафима.

В желанието на Султана да посвети по-малкия си син на науката, както тя я разбираше, имаше суета, но и почит, и възхищение - повече, отколкото в простодушието страхопочитание на Стояна към книгата и писмото. Имаше и много майчинска любов в това желание на Султана - любов прозорлива и грижовна: по-малкият й син беше по-слаб телесно и бащиният му занаят би бил тежък за него, пък и всеки друг занаят, дето беше нужна телесна сила. Лазар, от друга страна, беше надарен с по-голям ум, с повече душевни качества и Султана искаше да го изтръгне от средата на баща му и по-големия му брат, да го издигне по-високо. Тя нямаше определена цел - какво би могъл да стане Лазар, ако свършеше и гръцкото училище в Преспа? В най-добрия случай - свещеник или учител. Султана нищо повече не знаеше. Чувала бе, че имало училища и по други места, но не знаеше какви бяха те - сигурно като тия в Преспа. Най-важното беше Лазар да свърши гръцкото училище, а после - после той и сам ще знае как да си помогне, пък и в занаят да влезе, такъв учен, все ще му бъде по-добре.

Новият владишки наместник по едно време поиска да види училищата в Преспа. И, кой знай защо, не тръгна сам, а поведе и стария наместник, и други двама от чорбаджиите общинари: може би за салтанат или с други някакви намерения - никога не можеше да се знае какво мислеше всъщност - такъв човек беше той. Елинското училище се помещаваше в две стаи на долния кат на една частна къща - на горния кат живееха стопаните й. Четиримата гости влязоха в тясно, тъмно ходниче между двете стаи и веднага от едната стая излезе учителят да ги посрещне. Той беше дребен човек, сух и бледен, с глух глас и беше много изненадан, дори уплашен от това неочаквано посещение. никога преди не бе идвал в училището наместник или кой да е от общинарите. Колегата му в съседната стая, без да подозира нещо, продължаваше работата си: викаше с остър, писклив глас, а учениците му повтаряха в хор.

- Дойдохме - каза наместникът - да ви видим. Аз винаги съм се интересувал от училището. Вие тукашен ли сте, господин учителю?

- Заповядайте, заповядайте, ваше високо преподобие - отговори учителят също на гръцки, покланяйки се раболепно. - Не, не съм тукашен. Аз съм от Корча.

- Елин ли сте, или...

- Да... тоест... но, да, елин съм, ваше високо преподобие. Учил съм в Янина.

- Как сте попаднали тук?

- Ами сам дойдох... нали знаете... учител. Ходих по много места и като дойдох тук преди три години, попитах дали имат нужда от учител и ме назначиха чорбаджиите от общината.

- Но да влезем да видим, да послушаме как работите. Учителят даде път на архимандрита и влезе след него, плах и свит. Влязоха и останалите гости. Стаята беше мрачна, тясна, с нисък таван, четири или пет чина, дълги почти от едната до другата стена, запълваха стаята и едвам оставаше малко място за учителя отпред, към вратата. Гостите запълниха и това свободно място, та двама от тях трябваше да останат на вратата. По чиновете седяха притиснати едно до друго около двайсетина деца, които гледаха мълчаливи и слисани нечаканите гости. Учителят не знаеше де да покани гостите си, нямаше и стол да предложи на архимандрита.

- Не се бе зпокойте, господин учителю. Продължавайте работата си, а ние ще послушаме.

Тъкмо учителят се бореше със смущението си и се канеше да продължи работата си, отвори се вратата на съседната стая и се показа там другият учител - нисичък, тантурест мъж, с червендалесто, весело лице.

- А, дошли са чорбаджиите да ни видят - каза той на преспански и продължи свойски: - Аз пък се чудя, като чух... Харно, харно, да ни видите как се мъчим.

Архимандритът се обърна към него с леко приподигнати вежди и му каза тихо, с вледеняваща учтивост:

- Влезте си, господин учителю, ще дойдем и при вас, влезте си. И после - не се сдържа той, но без да повиши тон - в едно елинско училище трябва да се говори само на елински, нали? Бъдете така любезен, влезте си, ще дойдем и при вас.

Учителят не се смути никак - лицето му остана все тъй червендалесто и весело.

- Заповядайте - обърна той на гръцки, - добре дошли! Тия почтени люде са тукашни и не разбират гръцки, ваше високопреподобие.

Той влезе в стаята си.

Още като влязоха в тясното, тъмно ходниче, върху бялото лице на владишкия наместник се спусна сянка. Сега, като слушаше той глухия глас на дребничкия учител и отговорите на учениците му, тая сянка все повече се сгъстяваше. И въздухът в стаята беше задушлив, напоен с тежка смрад, та наместникът, колкото и да беше търпелив, не можа да се задържи по-дълго тук. Той поразпита няколко от децата за уроците им и каза на учителя:

- Вие продължавайте. Ние ще минем в другата стая. Съседната стая беше още по-мрачна, в нея беше още по-претрупано с ученици и чинове, въздухът - още по-тежък и смрадлив. И тук гостите не се задържаха много. Двамата учители излязоха след тях да ги изпратят. Наместникът се спря в малкото ходниче, близу до външната врата, за да го облъхне студеният и свеж въздух отвън. Той се задушаваше и от гняв, който едвам-едвам сдържаше.

- А вие откъде сте? - попита той червендалестия учител. - Къде сте се учили?

- Тукашен съм, ваше високопреподобие. Аз съм влах. Преселени сме тук от Москополе. Учих в Битоля и от дванайсет години съм учител.

Наместникът едвам го изслуша и се обърна към двамата учители нервно, нетърпеливо:

- Не ми харесва училището ви! Училище ли е това мръсно подземие? И сигурно никой не е идвал да види как работите. Вие сте останали много назад. Това аз няма да оставя така. Сбогом, господа.

- Ние не сме виновни - започна след него червендалестият учител, изпращайки го през двора до портата. - Ние се трудим, колкото можем. Аз съм учил при даскал Панайотис. За училището, вярно, същинска пещера, но за него се грижат чорбаджиите, общината, ние нищо не можем да сторим, не зависи от нас.

- Сбогом, сбогом - прекъсна го архимандритът и излезе на улицата, следван от другарите си.

Запътиха се към училището на даскал Божин, към една от крайните махали на града.

- Ето тук - каза старият наместник и побутна една притворена порта. Дочуваше се напевна, многогласа врява.

Училището беше до самата порта, ниска, приземна постройка; преди, види се, е служила за плевня или нещо подобно. Нататък се виждаше дълъг тесен двор и в дъното му - стара, прихлупена къщурка. Вратата на училището беше затворена и пред нея се навъртаха няколко кокошки. До вратата зееше малко прозорче с дървен капак, отворен до стената, и там стоеше един петел, горд и умислен. Беше доста късно следобед, дворът тънеше в сянка, късият зимен ден вървеше към своя край, та кокошките чакаха да се освободи жилището им, за да се приберат за през нощта. Петелът се разкудкудяка тревожно, хвръкна с неистов крясък през главите на четиримата гости, разбягаха се из двора и кокошките му. Бялото лице на архимандрита се разведри от весела, малко учудена усмивка. Той бутна вратата. Облъхна го топъл нечист въздух, той присви устни и прекрачи високия праг. Последваха го и другарите му. Напевните детски гласове се засилиха още повече. Край стената срещу прозорчето седеше кръстато на ниско миндерче даскал Божин. Той беше толкова изненадан от неочакваното посещение, че гледаше изпод вежди гостите си и не се сещаше да стане, да ги посрещне. Между пръстите на дясната му ръка, както я бе дигнал във въздуха, проблясваше игла и едър, кръгъл, излъскан напръстник, а в скута му, свита под коляното, се виждаше недовършена шаячна дреха, която учителят шиеше.

- Добър ден, кир даскале - поздрави наместникът на гръцки.

Учителят нищо не отговори, а забоде иглата и остави дрехата встрани на миндерчето.

- Гости ти идем, даскал Божине - каза старият наместник.

- Добре дошли - отвърна неохотно даскал Божин, провеси нозе с дебели вълнени чорапи, надяна изпомачкани калеври и стана.

- Не се безпокойте - усмихна се наместникът. - Ние само така, да погледаме.

Даскал Божин го гледаше мълчаливо, с уморени очи изпод побелели, рунтави вежди и едрата му глава с голо теме беше леко наклонена над дясното му рамо - както бе свикнал от дълги години да следи бодовете на шивашката си игла. Сетне той проследи погледа на архимандрита и сам огледа школото си. Затъмнило се бе още повече под ниския покрив в късния следобеден час. от друго едно съвсем мъничко прозорче в дъното на помещението се струеше мътна, загаснала светлина. Ниско долу, върху малки триножни столчета или пънчета и дъски, дори и направо на пръстения прашен под, седяха около тридесетина момчета по на десет до петнайсет години, разделени на няколко групи, и сега, пред гостите още по-усърдно учеха и повтаряха уроците си с тихи, напевни гласове, които се сливаха по групи, преплитаха се и час по час някой прозвучаваше през другите, за да се покаже:

- Яко-яко-же... Бог наш... Ма-ма-матер Бо-Божия...

- А-а-Андон - Ба-ба-Баде - Ви-ви-викаше - Ги-ги-Глигура - Да-да-даскало - Е-ела - Жи-жи-ти - Здраве...

Сричаха и пееха учениците и току поглеждаха изпод око крадешком гостите. Почти край всеки ученик се виждаше дъно на счупена стомна или бардуче с пепел и загаснали вече въглени - всеки ученик сам се грижеше за отоплението си. На дървени колчета по стените висяха торбите на учениците за книгите и храната им - те стояха тук от ранна сутрин до късно следобед и заедно обядваха. Всеки ученик плащаше на учителя си по шестдесет пари на месец, а му отделяше по нещо и от храната си, и от топливото си. Той им показваше как да се учат, какво да четат и пишат и те се учеха, четяха, пишеха, а той в същото време шиеше някой гайтанлия джамадан или потури. На стената до одърчето му стоеше изправена дълга черничева пръчка, с която учителят стигаше ленивеца или немирника и в най-отдалечения ъгъл на школото. Там имаше и други, няколко по-къси и по-здрави пръчки за по-осезателни наказания, там беше и "валаката" - нарочен уред, в който се връзваха нозете на най-дебелоглавите ученици, та можеше удобно да се шиба по стъпалата. Между гъсто насядалите ученици крачеше като щъркел през мочур едно дванайсет-тринайсетгодишно момче, височко и бледо, с голямо чело и живи, умни очи; то се привеждаше към една или друга от групите и поправяше грешките на другарите си. Това беше Лазар Стоянов Глаушев - най-новият помощник на даскал Божин.

"Ко-ко-ко-ко!" - скочи пак петелът на прозореца до вратата, тръскайки червения си гребен.

- Ишу! - замахна свенливо с ръка даскал Божин и нетърпеливият петел отскочи навън.

Тънка, недоловима усмивка потрепна по алените устни на владишкия наместник. По ниските почернели греди на покрива ясно личаха следи от кокошките, които нетърпеливо чакаха вън да се освободи школото.

- Лазаре - повика даскал Божин помощника си, - ела да прочетеш от Апостола.

Другите ученици веднага затихнаха с видимо облекчение и ококориха насам любопитни очи, Лазар Стоянов се приближи с тежкия, подвързан с дърво и кожа Апостол в тънките си ръце и чинно го подаде на архимандрита.

- Отворете, дето искате - рече смирено даскал Божин.

Старият наместник се притече на помощ на архимандрита, отвориха дебелата книга и я върнаха на Лазара. Той я пое с две ръце и спусна клепки над пожълтелите страници, изправен като свещ, съсредоточен и тържествен пред тайнството, което започваше. Гласът му прозвуча свободен и топъл, той изричаше ясно всяка дума със сдържана и толкова по-внушителна пламенност. Владишкият наместник слушаше с наслада тоя още незакрепнал глас и се взираше в лицето на четеца, озарено от смирено вдъхновение. От едното око на даскал Божин потече сълза от умиление и гордост.

Лазар млъкна и дигна очи към наместника - да продължи ли?

- Как се казваш ти, дете мое? - попита наместникът на гръцки.

Лазар не разбра въпроса му. Намеси се старият наместник:

- Чие дете си ти, как се казваш?

- Лазар. Баща ми е Стоян Глаушев, казанджията.

Архимандритът го погали по главата и го гледаше замислен.

"Ко-ко-ко-ко!" - кацна отново петелът на прозореца Лазар мълчаливо го прогони.

Архимандритът се усмихна, огледа още еднаж школото и се обърна към даскал Божина:

- Убаво, убаво - започна той на преспански и продължи на своя език: - Много хубаво е тук, продължавайте, ние само така, да ви видим. Сбогом, господин учителю.

Даскал Божин едва сега посегна да обърше сълзата си и нищо не отговори. Веднага щом си отидоха гостите, той викна на учениците си:

- Ха бре, магарета, вървете си сега, че късно стана! И утре сички навреме, чувате ли? Само да ми закъсней некой - ей я пръчката!

 


напред горе назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух