напред назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]



V.


Следващата неделя, след църковна служба, влязоха в двора на Стоян Глаушев новият владишки наместник и чорбаджи Аврам Немтур. Те ходеха често заедно из града, поддържаха се в общината, одобряваха взаимно приказката си. Стоян тъкмо се бе прибрал от църква. Излезе да ги посрещне, изненадан и поласкан. Посрещна ги и Султана, но тя не издаваше радостта си, а Стоян не знаеше де да сложи гостите си и де сам да седне.

- Това е новият ни наместник - каза Аврам Немтур. - Сам владиката ни го изпрати.

- Знам, знам - не можеше да събере усмивката си Стоян.

Архимандритът каза няколко думи на гръцки и Немтур продължи:

- Той много хвали детето ви. Ходил преди неколко дни при даскал Божи на.

- А, Лазара, Лазара - приподигна се и пак седна Стоян.

- Ходил наместникът в сколията на даскал Божина и видел вашето дете. Видел го, чул го да чете. намесникът казва, че детето ви може да стане учен човек.

Стоян размаха мълчаливо ръце към Султана - да донесе нещо, да почерпи гостите. Тя му направи знак да не се бърка в тая работа. И Аврам Немтур повече в нея гледаше, като говореше за Лазара:

- Е, харно, ама такова ербап дете много нещо нема да научи у даскал Божина. Каквото е научило досега, това е сичко. Наместникът казва да го дадете в елинската сколия. Там има по-голема наука. Такова дете не бива да се изоставя. Наместникът казва, че ще пише на владиката и като свърши вашето дете тукашната сколия, те ще го пратят в още по-голема сколия, може чак в Атина да го пратят да се учи.

Наместникът слушаше мълчаливо и поклащаше одобрително глава. Стоян цял се бе изчервил от удоволствие и бащинска гордост - такива хубави думи чуваше за своя Лазар. но такова си е и детето, за него само добро се говори. Султана стоеше до вратата - в присъствието на мъже тя не биваше да сяда и още повече при такива знатни гости. Да, такъв беше нейният Лазар, но тя се ослушваше в думите на чорбаджи Аврама и неволно търсеше зад тях нещо друго, нещо недоизказано. Само затова ли бяха дошли тия двама мъже - тя и без това бе решила да даде Лазара в елинското училище, нямаше да спира детето си насред път.

Наместникът пак продума нещо. Аврам кимна и продължи:

- Какво ще кажеш, майстор Стояне... то що има за казване, вземи и още утре заведи детето си в елинската сколия. Много и много по-добре е там. Ти нищо нема да плащаш за учението му и книги ще получи детето.

- Е харно, харно, чорбаджи Авраме... ние со жената говорихме... и тя иска в елинското школо... аз, знайш ли... в църквата, като пеят на гръчки, нищо не разбирам, а повеке на гръчки пеят и аз така си стоя. Ако пеят на славянски, колкото малко да е... и него аз много не разбирам, но се разбирам, наше си е и ми е да ти кажа. Моят Лазе...

Султана прекъсна мъжа си от Страх да не би той да сбърка нещо:

- Ние и преди това решихме да го дадем в елинското сколо. При даскал Божина то сичко изучи. Сега Лазар помага на даскала, учи другите деца...

- Да, наш Лазе учи другите деца... - повтори Стоян.

- За плащането - продължи Султана, - ние ще си дадем колкото е нужно. И за книги, и за сичко. Дал е господ.

- Лесно, лесно - смръщи пренебрежително вежди Немтур и се обърна към Стояна: - А ти, майстор Стояне казваш за нашето. Нашето, знам, ама друго си е гръчкото. те, гърците, во сичко са къде-къде по-напред от нас. Ето, детето ти, ако върви така, може и в Атина да отиде, та чак и владика може да стане. Да имах аз син - хич немаше да му мисля. Но ето господ само едно момиче ми даде.

- Знайме я, знайме я -усмихна се любезно Султана, - Ния, Евгения. Тя идва у нас, нели живейте наблизу, идва, дружи с нашите момичета, събират се, деца. Малка е още тя, ама е умно, хубаво дете.

Отвън се чуха тихи стъпки. Султана се обърна и отвори вратата. Влезе Манда, по-голямата й щерка, около десетинагодишно девойче - чисто, спретнато, с пламнали от свян страни. То пристъпваше предпазливо с лъснат, калайдисан поднос в ръце.

- Повелете - рече Султана, а девойчето поднесе редом на гостите и на баща си по чашка ракия и чашка горещо кафе.

Гостите скоро си отидоха. Не минаха няколко минути, и в двора на Стояна Глаушев влезе Климент Бенков. Неговата къща беше насреща, през тясната уличка. Той бе видял, когато архимандритът и Аврам Немтур влязоха у Стояна, видял бе и когато излязоха. Неговото по-голямо дете беше другар на Лазара, ходеше също в школото на даскал Божина и бе разказало на баща си за посещението на архимандрита в школото. Аха! Я да видим какво търсят тия двамата в къщата на Стояна Глаушев! Той влезе в двора на Стояна като стар познат и съсед. Червенината по лицето на Стояна и самодоволната му усмивка още не бяха изчезнали.

- Кажи, съседе - започна Климент Бенков още сядайки, - какъв ветър ги довея у тебе тия двама люде... Не съм ги виждал други път в двора ти.

Стоян побърза да се похвали:

- Дойдоха за Лазара. Хвалиха го много. Казаха да го дадем в елинското школо. По-голема наука да учи. Голем човек ще стане наш Лазар, тъй казаха те.

- И ние си бехме решили да го дадем веке в елинското школо - каза Султана. - Той веке сичко научи у даскал Божина. И твоят Андрея. Те нели заедно вървят.

- Тия двама люде, ще ви кажа аз - викна Климент Бенков, - не са дошли за добро в къщата ви. И тоя фанариотин, архимандритът, не е дошъл за добро в Преспа.

- Що думаш, Климе... Как тъй - отвърнаха в един глас Стоян и Султана.

- Те са дошли - продължи Бенков, без да ги слуша, - дошли са да вземат детето от ръцете ви, те искат да го направят грък!

- Ха - кривна врат Стоян, - грък!...

- Така да си знайте. Аз знам защо е дошъл в Преспа новият наместник, знам какво мисли, какво крои той, а Аврам Немтур е негово мекере. Те ви залъгват и ще ви вземат детето. Може да стане вашият Лазар голем човек, но не за вас, а за них. Тъкмо защото е такова дете, знам го аз, те искат да ви го вземат, да му вземат душата.

- Мой Лазар грък нема да стане! -закани се някому Стоян и отсече с ръка.

- Нема да стане... ти само им го дай. Той е още дете, ще се повлече по них. Те, фанариотите, с памук ти изпиват кръвта. Нема да усетиш. Нема...

- Климе, Климе - прекъсна го предпазливо Султана, - съседи сме, познаваме се още като деца, не мислиш злото на детето ми, знам, те с твоя Андрея се са заедно. Кажи ми сега ти: намислили сме ние наш Лазар да учи по-нататък, а къде другаде да го дадем? При даскал Божина нема какво повеке да учи. Даскал Божин казва, ще го направи свой заместник и какво? Ще взема по шейсет пари от децата... нищо работа.

- Султано, като сестра си ми била. И децата ни сега заедно вървят. Намислил съм аз нещо за моя Андрея. Добро ли ще е каквото съм намислил за детето си?

- Добро, то се знай, баща си.

- Така. Слушай сега. Моят Андрея и вашият Лазар ще отидат да се учат в Охрид. Чакай сега. Знам аз, научих сичко. Там е най-хубавото школо. Даскалите се наши люде и от учени по-учени. Най-голема наука се учи там. На елински се учи и на славянски, ама даскалите са наши люде. А тука? Единият даскал е влах, а другият е арнаутин, погърчен арнаутин.

- Аврам Немтур каза, че после ще го пратят Лазе Другаде, на още по-големо школо, може чак в Атина да го пратят.

- Ето, виждаш ли, Султано? Там, в Атина. Като се скрие - нема да те познай и ти нема да познайш детето си Не, не, не! Лазар и Андрея ще идат в Охрид.

Султана бързо премисляше. Спомни си, че и дядо и хаджи Серафим е учил в Охрид. Тя каза колебливо:

-- Ами сега, посред зима...

- Аз ще ги заведа. Охрид не е през море. Ще ги настаня там - каквото ще бъде за моя Андрея, това ще е и за вашия Лазар. Та вземи да го поприготвиш. Те не са веке малки - ехе, мъже са веке.

- Твоят е по-малък со шест месеца - повлече се след него Султана и изведнаж попита: - Ами, да речем, какви пари ще са нужни? Много ли ще требват, да знайме.

- Какво, и тук ще ги храниш и ще ги обличаш, ех, ще прибавим и нещо отгоре. Щом е за нихно добро. Ако вие нещо, сега-засега, немате? време... Аз съм тука.

- А - пламна изеднаж Стоян, - ти, чорбаджи Климе, що си мислиш! И хиляда гроша да требват, ще ги дам. И ето, да знайш, от мене дума имаш: каквото си решил ти за твоето момче, това ще бъде и за нашето. На тебе го предавам аз нашия Лазе. Грък, а? Немам аз син да става грък.

Султана погледна мъжа си. Не, тоя път тя не можеше да превие дебелия му врат. Най-сетне тя знае. Климе Бенков, такъв човек, никога няма да сбърка.

Надвечер дойде при нея Бенковица и плаче:

- Султано, сестро, как ще се разделим с децата си?

- Немой така, Бенковице. За нихно добро е.

- Ти имаш повеке, пак пълна ще ти остане къщата. Ами аз, нели са ми двечки, сега само Божана ще ми остане.

- За нихно добро е. А ние, какво - майки. Ще търпим. Аз имам повече, но за секо боли сърцето еднакво. Ще ги чакаме да се върнат.

 


напред горе назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]
© 1999-2018, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух