напред назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]



VI.


Климент Бенков заведе двете момчета в Охрид и като се върна, намери цялата община срещу себе си. Някои от старите чорбаджии в общината и преди спотайваха мисъл, че той не е на мястото си между тях, а други, които успя да попривлече към себе си, никога не бяха престанали да се боят от него. Той разкъса грубо техния здраво заключен кръг на всепризнати първенци, натрапи им се дръзко, изблъска всички зад себе си, постоянно нарушаваше установения ред, караше ги да бързат, смущаваше старческия им покой, никого не слушаше, а постоянно се чуваше в общината неговият висок, остър глас. Той беше буен, припрян, властен и всички се бояха от бързите му и дръзки решения, постоянно трябваше да бъдат нащрек да не би да ги подмами да извършат някоя прибързана грешка, да не би да изостанат и това постоянно напрежение ги уморяваше, дразнеше ги. То се знае: кога е било такъв млад и още неулегнал човек - едва надхвърлил четиридесетте - да е член на преспанската църковна община, как бяха позволили те да им се наложи той и да ги води, където си ще, да припкат те след него със старите си нозе, послушни, със страх да не би да привлекат върху себе си гнева му, да обърнат срещу себе си острия му език! Не, Бенковче, отсега нататък ще знаеш мястото си. Няма да крещиш и да заплашваш, и да съдиш по-стари от тебе люде, отсега нататък ще слушаш и ще изпълняваш, докато те търпят такъв, неканен и незван.

Те дори не му и казаха, както беше редно, какво бяха решили в негово отсъствие. Той долови от разговора им, че бяха взели важно решение, и предизвикателно попита:

- Е, какво става тука?

Като прозвуча отново звънкият му глас в опушената общинска стая, някои започнаха плахо да го попоглеждат - още не бяха му взели страха съвсем, - но чорбаджи Аврам навъсен му отговори:

- Ще научиш.

- Кой ще ми каже? Кажи ми ти.

Немтур махна пренебрежително с ръка и продължи разговора си. Климент Бенков млъкна и само двете алени петна запламтяха на бузите му. Общинарите изреждаха разни къщи из града, споменаваха стопаните им, одобряваха или не одобряваха. Новият владишки наместник смирено мълчеше. Климент Бенков би го превърнал в купчинка пепел с трескавия си поглед, но белите клепки на архимандрита бяха непроницаеми. Най-сетне Климент зърна за миг сините му зеници и пламна мълния. Климент бясно удари юмруци в колената си:

- Тук аз общинар ли съм наравно с вас всички или що? Кажете какви са тия приказки, аз требва да знам! Тука има чужди люде и нема те да решават за Преспа, пък аз да слушам и да мълча.

Гласът му се чуваше през три улици наоколо. Старият наместник, който с мъка понасяше това напрежение, започна с примирителен тон:

- Чакай, Климе, не се сърди... Ти не беше тука... - Какво ще чакам? Не чаках ли достатъчно, а вие се преструвате, че не ме виждате седнал тука на тоя миндер...

- Ето - изкашля се старият наместник, - ето, ние решихме за училището.

- За кое училище, какво сте решили?

- Нашето, градското училище. Решихме да го преместим в по-хубава сграда, по-нашироко и да потърсим по-добри учители. Чакай...

- Какво ще чакам - сви с досада лице Бенков, - ясно ми е и преясно. Там са вашите деца, внуците ви и сте решили да ги наредите по-добре. Харно, ама с общински, народни пари. А то е елинско училище, не е наше. Ако искате да знаете, наше училище е училището на даскал Божин.

- Що приказваш, Климе... - чуха се гласове. - То си е негово училище, на даскал Божин.

- Там се учи на наш език, затова е наше.

- Там ти пращаш твоето дете и затова казваш, че е наше.

- Не, не! Аз мога да го пращам и в другото, елинското, но то е елинско и затова не пращам детето си там. Ами като сте помислили за елинското училище, защо не сте помислили и за другото. Нели и там учат деца в една плевня...

- Ех - каза някой, - там са по-други деца, победни, по-иначе са свикнали.

- А, така! - изкриви се цял Климент Бенков. - Други деца, по-бедни, а не са ли те наши деца, техните бащи не плащат ли за църква, за училище, а сега вие с техните пари, с народните пари, ще оправяте своето си училище!

- То не е само наше. Може и те да отиват там да се учат - чуваха се ту оттук, ту оттам гласове - ту предизвикателни, ту примирителни.

Климент Бенков викаше и се въртеше на всички страни:

- Ходили са некои, научих аз, и в едното, и в другото училище. Едното не са го харесали, а другото много са го харесали. Ха, добре са те там, в плевнята! Там отиват сиромашки деца, те са научени. Вие искате да наредите вашите деца - е, харно. Ама не разбирате ли? Негова милост, новият наместник, и други некои, не се ли сещате, не им е за вашите деца, ами гледат да оправят елинското училище, че е елинско. Той е грък, ама вие гърци ли сте бре! Не сте, ама той иска гърци да ви прави. Гръцкото училище ще оправя и там ще събира децата ви, гърци ще ги прави! Не се ли сещате?

Някои от старците се спогледаха колебливо. Бенков още повече засили глас:

- Той затова е дошъл тук, затова ни го прати владиката. По-рано си бехме сами. Каквото решим - решим. Никой не ни се бърка. Владиката гледаше само торбата да му напълним добре. Сега, като почнахме с новата църква, почна и той да се грижи много за нас. Премного! Нов наместник ни прати. А той, новият, ербап човек излезе. Иска с урсул в джеба си да ни сложи. Аз нели ходих чак в Цариград... Те, фанариотите, големо гръцко царство ще правят. Те били по-горе от нас. А и от нашите има кой да им уйдисва на акъла. Ето и вие...

- Ами ти? - прекъсна го Немтур. Той мълчеше досега, разменяше погледи с архимандрита и червенината по лицето му ставаше по-гъста. Сега отеднаж избухна: - Ами ти! Ти пък искаш руско царство да правиш тука. Мислиш не знам що си приказвал? Я мълчи, че...

Климент Бенков се сепна за миг: да, той много пъти бе казвал тайно, че дядо Иван скоро ще освободи всички славяни от турско робство. Това бяха най-големите, най-сладките му надежди. Но беше опасно да знаят това люде като Аврам Немтур и като новия наместник. Най-сетне - какво, нека знаят, нека вървят веднага при каймакамина да го обадят! Така сладко, така гордо беше да изрече свободно това име, да изповяда гласно, безстрашно надеждите си. И той дигна глава:

- Да! Тука ще дойде Русия. И така да знайш, Аврам Немтур, скоро ще дойде. Върви сега при каймакамина.

Настана тежка, потискаща тишина, сякаш таванът се спусна ниско и не остана въздух за дишане.

- Климе... - продума някой с глух, хриплив глас и млъкна.

Алените петна по бузите на Климента Бенков горяха като кървави рани. Наместникът дигна към него очи - синкави, студени, пронизващи. Бенков извади липисканска кърпа и обърса влагата по лицето си.

- Това е... - продума той замислен, но бързо се съвзе и пак започна: - Е, харно. Решили сте: училище да направим ново училище, нека намерим най-добри учители, ама да учат децата и на гръчки, и на славянски. Право е, и училище ни требва, но наше, общо, народно училище. Е, харно, ами църквата? С новата църква започнахме и още донигде не сме стигнали. Не може двете работи наеднаж, нужни са много пари, а ние още за църквата не сме събрали, колкото са нужни. Да свършим еднаж с новата църква, па сетне и училище ще направим.

- Е, стига де - разпери ръце Аврам Немтур нетърпеливо, с гневно отчаяние. - Та се тебе ли ще слушаме? Крещиш като... Не спираш, се ти! Ето, люде се спират вън, да слушат. Откакто влезе тука, в общината, се кавги. Ти внесе кавгата между нас. И се отгоре, се на твоето да бъде... До гуша си дошъл на сички. Ето, попитай ги.

- Какво?... - промълви с отпаднал глас Климент, а очите му бяха широко отворени и сякаш наистина не бе дочул тия обидни думи, не можеше да повярва на ушите си.

- Попитай ги. Сички тука.

Повечето от чорбаджиите наведоха глави в мълчаливо съгласие. Немтур повиши глас предизвикателно, по устните му се появи зла усмивка:

- Русия, а! Русия... хм. И после ти, Климе Бенков, защо, като се върна от Стамбул, не ни даде точна сметка за общинските пари, които си похарчил? Не само да приказваш...

- Авраме... - обърна се към него старият наместник с умолителен поглед - немой така... Климе не е такъв човек.

Бенков се облегна на стената задъхан:

- Вие ми дадохте да похарча осем хиляди гроша, аз ви върнах пет хиляди. За себе си харчих свои пари.

- Не - размаха късия си показалец Немтур, - не може така с общински пари! Откъде да знайме ние, че ти и ония три хиляди гроша си дал некому. Може да си ги дал, но требваше тука сметка да представиш: на тоя толкова, на оня толкова, за това, за онова толкова. А ти: три хиляди дадох на кятипите.

Бенков се изправи, едвам се държеше на нозете си, и каза с отвращение:

- Не те е срам!

Изеднаж стисна юмруци, настръхна, някои от старците се приподигнаха да го задържат и тогава избухна кашлицата му. Притиснал ръце към гърдите си, с изкривено от мъка лице, Бенков се отправи към вратата, сетне се обърна и заговори през кашлицата си, блъскайки нога в пода:

- Нема... да стъпя веке тука!... Нема... докато сте вие... двамата тука... Вие... не сте достойни...

Не можеше да говори повече, тръсна глава и си излезе. Още на път за вкъщи той повърна кръв. Прибра се вкъщи с душата в зъбите си. Сложиха го в легло.

Няколко седмици по-късно, когато Климент Бенков се посъвзе и вече не храчеше кръв, Бенковица му каза:

- Ти, Климе, настина. Посред зима път да биеш до Охрид и пак назад.

- Не, не е от това. Не съм настинал. Тука - посочи той гърдите си, - тука нещо се скъса. От кашлицата... ама не е и от кашлицата. Отровиха ме наместникът, новият, гъркът, и Аврам Немтур, и всички чорбаджии от общината.

Няколко месеца се бори Климент с телесната си немощ, с душевната си мъка. Като му донесоха за пръв път тая година да сръбне чорбица от коприва, тъй много се зарадва и яде с охота. А щом започна слънцето да се застоява между белите пролетни облаци, той усети, че гласът му наяква. Взе да ходи из стаята. Излизаше и на чардака да постои. На Великден, за второ възкресение, отиде и в църква. Людете го гледаха, като да се бе върнал от другия свят.

През есента бе насъбрал доста храни - хамбарите му в дюкяна и вкъщи бяха пълни, сега настъпи време да продава насъбраната стока, през тия гладни месеци до нов берекет, но той поизостави дюкяна си. оставяше ключовете на двамата си калфи, те да посрещат купувачите, да мерят и премерват, да събират пари. Не му беше до тях и не се питаше дали калфите не го крадат, не разпиляват стоката му. Той искаше да освободи душата си. Под тежък камък едвам туптеше сърцето му премазано. Хем Не стъпваше той на земята, а летеше, и целият народ след него. Знаеше накъде върви, накъде лети, с дигната глава, и людете му вярваха. Сега нещо студено и гадно като змия бе пропълзяло между него и всички тия люде. Нечистотия бе полепнала по него и дори вътре в душата му, той се мъчеше да я изтрие, а тя като проказа - не се изтрива, не се чисти, а все дълбае, разяжда.

- Чухте ли? Аврам Немтур казва, че съм изял три хиляди гроша общински пари.

- Климе, що говориш? Кой ще поверва! Нека си говори. Ние те познаваме. Ти си народен човек, ти си наш човек. Народна пара ти нема да изядеш.

- Е, харно! - стъпка той сам най-сетне студената гадна змия. Тръгна из народа пак с дигната глава. Гласът му звънтеше във всеки дюкян, във всяка къща:

- Новият наместник не е за нас. Не държи за нас. Да пишем до владиката общо, народно писмо. Не щем новия наместник!

Людете дигаха рамена:

- Това е работа на общината, Климе. Какво имаме ние с владиката...

- Общината! Стари, изкуфели чорбаджии. Наместникът и Аврам Немтур ги мамят, приспиват ги. Нови, народни люде да влезат в общината, по-млади, по-силни!

- То, общината, е работа на чорбаджиите, Климе. Ние немаме време. От работа глава не можем да дигнем. Ние сме прости, глупави люде.

- Дайте пари за новата църква, още пари требват. Пък них нема да чакаме, нема да питаме. Дайте още и време е да започнем.

- Дадохме, Климе.

Някои по-будни люде се заслушваха в пламенните му призиви. Започнаха да се събират около него. Пак започна да се набира сила в сърцето му и горда радост. Тъкмо по това време пак повърна кръв и вече не стана от леглото. Издъхна към края на пролетта с отворени, пламтящи, жадни очи.

Две седмици след смъртта на Климент Бенков двете момчета се върнаха от Охрид. Учебната година бе свършила. Климентовият син, едва тринайсетгодишен мъж, седна в дюкяна на баща си. А и Лазар Глаушев отиде да чука в бащиния си дюкян.

 


напред горе назад Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]
© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух