Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]

Каза се, че на празника на апостол Петър ще се сложи и ще се освети основният камък на новата църква. Още преди да бие клепалото тая сутрин, започна да се събира народ в малката стара църква. Не можеше да побере тя много народ, та людете изпълниха и тесния притвор, двора около нея и като не можеха да влязат по-навътре, спряха се на улицата пред църковната порта. Дошъл бе целият народ -мъже, жени, деца. Мъжете стояха гологлави и вън, в двора, и на улицата, жените и по-дребните деца се бяха струпали на една страна, отделно от мъжете. След като би клепалото, по-старите, които знаеха реда на службата, следяха я в ума си, дори гласно припяваха, кръстеха се, а всички други следяха по тях кога да дигнат ръка и да се прекръстят. Разнасяха се църковни песнопения под откритото, блеснало лятно небе, размахваха се ръце за кръстен знак и всичко туй идеше на вълни откъм вътрешността на малката църква. Пак оттам се надигнаха и се разнесоха гласове:

- Сторете път! Сторете път!

Народът се раздвижи, раздели се на две и помежду се образува пътека. Най-напред се издигна над главите на всички големият посребрен кръст, след него се изправиха и всички църковни хоругви. Народът още повече се раздвижи сред глуха врява - които бяха напред, дърпаха се назад, а тия отпред се блъскаха напред, но пътеката ставаше по-широка и се показаха там владишкият наместник с всички свещеници, облечени в проблясващи на слънцето одежди. Докато свещениците, следвайки хоругвите, излязоха на улицата, народът след тях се заблъска, разбърка се, които бяха първи, останаха последни, а жените останаха най-назад. Подреди се постепенно многолюдно шествие, множеството затихна, та се чуваха само песнопенията на свещениците и глухият тропот на хиляди стъпки. Току зад свещениците пристъпваха десетмината общинари и всички градски чорбаджии, а наблизу зад тях, между народа, вървеше и Стоян Глаушев, следван от синовете си. Той бе дигнал глава, като да искаше да се покаже, лицето му беше цяло усмихнато и погледът му се рееше далеко някъде над полюляващите се хоругви.

Мястото, дето щеше да се гради новата църква, не беше далеко - през няколко улици, - а пред него се ширеше площад, та затуй беше толкова сгодно това място за църква. Тъкмо излизаше вече на площада пъстрата и немирна дружина деца, които вървяха най-напред, многолюдното шествие отеднаж спря, редиците се сгъстиха и тия, които бяха по-назад, видяха, че кръстът и хоругвите се поклащаха на едно място. Зачуха се откъм задните редици въпроси, възклицания:

- Защо спреха? Какво стана? Вървете бре, люде.

Ала никой не можеше да направи ни стъпка повече. На изхода на улицата за към площада бяха застанали петима въоръжени заптии и махаха с ръце:

- Не може. Назад! Забранено е!

Отдели се от редицата на общинарите Аврам Немтур и пристъпи към началника на заптиите:

- Реджеб онбаши, защо не пущаш народа! Отиваме да прочетем молитва на мястото на новата църква.

- Забранено е, чорбаджи. Така ми се каза - да не пущам. Аз няма да пусна никого, пък ти иди в хукюмата и питай защо.

Върна се чорбаджи Аврам при другарите си от общината, събраха се те около него и той им рече:

- Да се върнем, народът нека се разотиде, пък ще идем ние в хукюмата и ще питаме каймакамина каква е тая забрана.

Народът напираше все по-силно отдире, макар всички да виждаха, че заптии бяха им препречили пътя.

- Защо ни спират? Не сме тръгнали да вършим зло? Султански ферман имаме да строим църква!

Тия викове тук и там из множеството предизвикаха още много вайкания и проклятия, на по-нисък глас, да не би турците да чуят, и тясната улица се изпълни с ропот.

Майстор Стоян Глаушев стоеше мълчалив, но лицето му беше бледо, очите му бяха разтворени широко и цял потръпваше като в треска. Ето, мислеше си той, враг е застанал на пътя ти и не те пуща. Научи ме, господи - започна Стоян молитва с нарастващо въодушевление че лицето му стана още по-бледо, - научи ме какво да правя, готов съм да изпълня твоята воля и не се боя от нищо!

Като да не беше на себе си, Стоян Глаушев придръпна синовете си и току се намери лице срещу лице с Аврама Немтур, сред другите общинари и чорбаджии. Той отвори уста с пресъхнало гърло и гласът му потреперваше:

- Ти само кажи, чорбаджи Авраме, аз ще отворя път да мине народът, пък каквото ще да става с мене! Аврам Немтур го погледна слисан:

- Какво искаш ти, човече, буна ли искаш да правиш? Ха си стой там!

Скараха му се и други от чорбаджиите и Стоян се отдръпна засрамен. Като се видя пак до синовете си, той сякаш искаше да се оправдае и промърмори:

- Харно, щом не давате. Вие знаете по-добре, аз може би сгреших. Но - рече той с по-твърд глас - светците и апостолите не се спираха ни пред враг, ни пред страх и мъки. Не сме, не сме достойни...

Откакто говори в дома му рилският духовник за страданията на Йоана Рилски, Стоян все мислеше за светците и мъчениците, възхищението му от техните Дела и подвизи нарастваше, той копнееше да страда като тях за род и вяра. Сега изеднаж му се стори, че бе дошъл такъв час, но и сам се уплаши от дръзката си мисъл да бъде като светците и мъчениците и бързо се укроти засрамен.

Върнаха се назад и големият посребрен кръст, и хоругвите, и свещениците, и общинарите след тях с наведени глави. Народът се притисна край стените встрани да им отвори път. Някои от общинарите и чорбаджиите се обръщаха ту на една, ту на друга страна и казваха:

- Вървете си сега сички по домовете. Ще ви се каже кога ще стане освещаването на местото, общината ще реши. Вървете си мирно и тихо.

Народът полека се разпръсна, свещениците прибраха кръста и хоругвите в старата църквица, а общинарите и мнозина от чорбаджиите се събраха в общинската канцелария. Нямаше какво да решават и Аврам Немтур рече:

- Ще идем още сега при каймакамина да питаме защо ни се забранява да осветим местото на новата църква.

Станаха всички общинари заедно с владишкия наместник и отидоха в хукюмата. Каймакаминът ги прие хладно, дори сърдито:

- Ама какво става там, чорбаджилар, по вашите махали, какви са тия байраци, защо бунтувате раята, чорбаджилар? Падишахът мурабе прави с московеца, а вие...

Като почака малко да не би каймакаминът още да не е довършил приказката си, Аврам Немтур, който говореше най-добре турски, отвърна:

- Не, каймакам ефенди, раята не се бунтува. Ние сме мирни и верни люде под крилото на падишаха, бог да умножи дните му. Събра се народът, отивахме да четем молитва на мястото, дето ще градим новата църква. Това не са никакви байраци, а са наши църковни знаци.

- Хм - подигна рамена турчинът, - никога преди не е ставало такова нещо. И после, нали ви казах аз еднаж: църква имате, но ето, и втора църква ще правите.

- Султански ферман имаме за новата църква, каймакам ефенди.

Турчинът стана от мястото си, по лицето му се появи червенина:

- Султански ферман имате - зная! Но какви темели сте разкопали там, каква е тая голяма църква за нашия град? Не може тъй, чорбаджилар! Даде ви се малко, а вие много искате. По-малка ще бъде църквата ви, по-малка и да знаете -да не бъде по-висока от десет аршина!

- Започнали сме вече, каймакам ефенди - възрази умолително чорбаджи Аврам.

- Започнали сте без изин. Затуй сега ви се казва. Ако старата църква е малка, с новата ще ви станат две и ви стигат.

Общинарите се върнаха угрижени в общината. Един от чорбаджиите каза:

- Да му пуснем пак нещо в ръката и ще омекне.

- Немаме много пари за раздаване - каза чорбаджи Аврам нетърпеливо.

- Не ни требваха нам - обади се друг от чорбаджиите -тържества и толкова шум. Събрахме целия народ и хоругвите изнесохме. Рая сме, да не забравяме.

Аврам Немтур продължи:

- Ще подадем нов харзовал в Стамбул и ще чакаме да ни позволят да строим по нашите мерки. Господ знай още колко време ще чакаме и какво ще стане.

Народът бързо се примири и всички тия грижи остави на общинарите.

Обратно към: [Железният светилник][Димитър Талев][СЛОВОТО]