напред назад Обратно към: [Из "Виртуални поети"][Светла Стайкова][СЛОВОТО]



Опустошена


Една картина искам да опиша...

Слушай ме внимателно и си представяй.

Това е като книга ненаписан,

която някой нейде е забравил.

Това е като слънце неизгряващо -

без светлина и топлина, без залез

и като дъжд без капки непробягващи

по липсващи первази на прозорец.

Това е като зима във пустинята,

в която няма пясък, няма сняг

и пролет със цветя загинали,

и птиците отлитащи със смях.

И като буен вятър в тишината,

която той не може да разкъса

и като зорък поглед във мъглата,

която никога не се разпръсква.

Ти погледни сега към мен. Кажи

разбираш ли какво е във душата ми,

усещаш ли какво във мен тежи -

опитай да докоснеш пустотата и.

Като порцелановите кукли съм. Отвън

съм нарисувана, тъй близка, истинска,

а иначе живота ми е сън,

от който някой ще се буди с писъци.

Аз съм неродена падаща звезда,

не чувствам, не мечтая, не живея,

сред много хора съм останала сама,

забравила да плача, да копнея.

Отчаяна не падам на колене,

не прося топлина, любов най-чиста.

Пустотата в мен е вече част от мене.

Не мечтая и не плача, да, а искам.

 


напред горе назад Обратно към: [Из "Виртуални поети"][Светла Стайкова][СЛОВОТО]

 

© Светла Стайкова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух