напред назад Обратно към: [Из "Виртуални поети"][Светла Стайкова][СЛОВОТО]



Самотно


Светлосиньото утро пристъпва на пръсти

      и разплаква цветята,

димът от цигарата докосва сълзите

      и ги прави горчиви,

вън е толкова призрачно пусто -

      потръпва земята,

в душата ранена проплакват мечтите

      и тръгват унили.

Росата скрила е във себе си надеждата

      и я дарява на цветята,

после слънцето неволно ги поглежда

      и спират те да плачат.

Сълзите от очите ми бавно се стичат -

      те си нямат надежда,

нямат слънце, което да ги обича,

      то към тях не поглежда.

Слънцето даже стопява студения сняг

      докосне ли го топло,

с топлина не спира никой моя бяг,

      заглъхват тъжните вопли.

Природата на есен топлината все убива

      и после я възражда,

топлите чувства щом в мене заспиват

      никой тях не събужда.

И вятъра тича все сам сред дърветата,

      те са му приятели,

и аз съм сама сред чувства преплетени,

      знам, от себе си патя.

И летят си сезоните, всяка година

      времето бързо минава,

незнам как да се пазя от бурите

      и сама си оставам.

 


напред горе назад Обратно към: [Из "Виртуални поети"][Светла Стайкова][СЛОВОТО]

 

© Светла Стайкова. Всички права запазени!

 


© 1999-2019, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух