напред назад Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]



Недовършена поема


Началото:

 

Решавам и сядам. Ще пиша

поема за пролет през есен -

без никакви скръбни въздишки.

Ще бъде тя слънчева песен.

От дървото под моя прозорец,

с пожълтели листа, ще си взема

оназ минзухарена обич

от пролетно слънце родена.

А юг ще превърна на север

и птичи ята ще повикам.

Развели крилети си бели,

те все ще долитат, долитат...

 

Не! Пролет се трудно измисля.

Дали да не пробвам с море?

До мен планината виси се,

но има над нея... небе.

От небесните облачни дрехи

ще направя вълни и прибой

и всички звезди ще засветят

като приказни рибки безброй.

А луната ще бъде платното

на лодката малка и бяла...

 

Но небето? Ох, то е високо -

как в море да превърна го цяло?

 

Най-добре да напиша поема

за Любов и за Щастие. Да!!!

Но... незнам от къде да ги взема

и измисля как... Ах, че беда.

Всъщност мога. Това си го зная -

да измислям красиви мечти,

но те все се превръщат накрая

в шепа прах или в шепа... сълзи.

 

По-добре да не пиша поема.

Ни пролет, море, ни любов

ще ги има. Измислици само.

 

Защо все те измислям, Живот?

 

Епилог:

 

Всъщност тази фантазия май е

най-голямото мое богатство,

пред което сега се прекланям.

А, кажете, не е ли вълшебство

да измисляш все приказки разни,

да ги търсиш и тука, и там

и да каниш и Нищото даже

единствено, за да не бъдеш сам?

 

4.9.2002 г.

 


напред горе назад Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

 

© Светла Стайкова. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух