Началото:
Решавам и сядам. Ще пиша
поема за пролет през есен -
без никакви скръбни въздишки.
Ще бъде тя слънчева песен.
От дървото под моя прозорец,
с пожълтели листа, ще си взема
оназ минзухарена обич
от пролетно слънце родена.
А юг ще превърна на север
и птичи ята ще повикам.
Развели крилети си бели,
те все ще долитат, долитат...
Не! Пролет се трудно измисля.
Дали да не пробвам с море?
До мен планината виси се,
но има над нея... небе.
От небесните облачни дрехи
ще направя вълни и прибой
и всички звезди ще засветят
като приказни рибки безброй.
А луната ще бъде платното
на лодката малка и бяла...
Но небето? Ох, то е високо -
как в море да превърна го цяло?
Най-добре да напиша поема
за Любов и за Щастие. Да!!!
Но... незнам от къде да ги взема
и измисля как... Ах, че беда.
Всъщност мога. Това си го зная -
да измислям красиви мечти,
но те все се превръщат накрая
в шепа прах или в шепа... сълзи.
По-добре да не пиша поема.
Ни пролет, море, ни любов
ще ги има. Измислици само.
Защо все те измислям, Живот?
Епилог:
Всъщност тази фантазия май е
най-голямото мое богатство,
пред което сега се прекланям.
А, кажете, не е ли вълшебство
да измисляш все приказки разни,
да ги търсиш и тука, и там
и да каниш и Нищото даже
единствено, за да не бъдеш сам?
4.9.2002 г.
Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]
© Светла Стайкова. Всички права запазени!
© 1999-2023, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух