Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

Самотата ми - приятелка от дългите ми нощи,

стои сега пред мен намръщена, мълчи

и някак иронично поглежда ме. - О, дъще,

от мен ли се опитваш да избягаш ти?

Извръщам пак глава. В мечтите се потапям

и искам аз да бъда вълна в море от грях,

а тя край мен ядосано коси си черни мята:

- Не помниш ли преди? Да, помня, нявга бях...

Обгръщах го с вълните, ласкави и нежни,

крилете, мен що носят, на него подарих.

И тичахме със вятъра по брегове безбрежни...

- Но той си тръгна. Останах само аз и... стих.

Мълчи! Сега е друго. Измамникът го няма!

- Ти май и миналият път говореше така?

Но, някак си, мечтата тогава бе голяма,

но не чак толкоз... - Ще останеш пак сама!

Почакай, да не би и ти да се страхуваш -

Самотата май се плаши от свойта самота?

Аз започвам да мечтая, а ти да ме ревнуваш,

да не би със мене да си правиш ти шега?

Обърнах гръб, а тя упорито в ъгъла застана -

още помни как от мене всичко взеха.

"Ще се извиня!" си казах и погледнах я засмяна -

все пак често тя ми е едничката утеха!

27.5.2002 г.

Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

© Светла Стайкова. Всички права запазени!