Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

Прибрах тъгата си във джоба

и бавно тръгнах в утринта...

Край мен вървяха разни хора,

но слепи те за моята тъга.

Качвам се на автобус с потока

в някаква посока неизвестна.

Удрят с лакти джоба ми жестоко,

но жива тя е, не се дава лесно.

И удря тя мен с умножена сила

в най-слабите места, открила тайно.

Мълча, тя знае, все съм си мълчала...

Нали тя иска да си е незнайна?

Да плача, ако искам тя ме спира,

заседнала под моите клепачи,

разпъва устните в усмивка мила,

крещи: - Не можеш ти да плачеш!

И аз пресъхнала и няма даже

с потока слизам пак и си вървя...

И няма кой след мене да си каже:

- Едно момиче ходи без душа.

14.8.2002 г.

Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

© Светла Стайкова. Всички права запазени!