Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

И стоя си аз под сивите чадъри

с малка бяла книжка във ръка.

В другата ръка гори цигара...

(а тъгата ми така не догоря.)

И кафето ми горчи от спомени,

подсладено със лъжичка захар, две.

Шумят край мене хората запътени

в живота си, научен да тече...

Трамваите звънят си и препускат

в коловозите на своите маршрути...

Мълчанието ми, превърнато в изкуство,

гуши се във стихове нечути.

Скрити зад стъклата черни погледи

по гърба ми тичат в глухи канонади...

Там, на ъгъла, приведен спрял е просяка.

Аз го гледам тъжно, изненадано.

А мойто място май, че е до него?..

Нима не търся милостиня в нечий зов?

Подминават ме... ненужна, непотребна -

мен и мойта мъничка... любов.

6.8.2002 г.

Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

© Светла Стайкова. Всички права запазени!