Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

Оранжево небе. Очакване за дъжд.

Един отминал ден със слънчева въздишка...

Плачи, небе, плисни пак изведнъж

пороя си над мен. Разплитам тънка нишка

на нямото страдание с вечерния покой...

Ухание на лято - тъй близко и познато

във стръкчета трева и... стъпки. Не е той -

не би дошъл от края на земята...

Тъй близък гръм... и черно приближава

със пръсти ледени на вятърно докосване.

Миг кратък (колко малко), миг остава

и дъжд. Не дъжд... едно възкръсване.

Заглъхва вик във тътена гръмовен.

Ръце като криле, прострени в две посоки.

Разкъсвам се, отхвърляйки оковите...

Капки дъжд. Не са те като мен... жестоки.

Убивам я. Надеждата, че пак съм истинска,

че съм обичана. Съмнения разкъсват ме,

а дори пороят спря над мен да плиска

и пак отложих... своето възкръсване.

8.7.2002 ч.

Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

© Светла Стайкова. Всички права запазени!