Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

Ръцете ти бяха студени... А аз

те затрупвах със разни въпроси -

защо и дали... Но ти чуй, между нас

сякаш вятъра отговор носи...

Ръцете ти бяха студени, но пак

топлината си вливаше в мен ти

и отекваха в пулса на мокрия мрак

премълчани сърдечни фрагменти.

Ти не познаваш това мое Аз -

позабравено или стаено...

Аз - сестрата на вятъра буен и Аз -

светлината във мрака родена.

Да, не познаваш, но ето, че тук

ти усети как бурния вятър

се превръща във оня, проклетия друг,

който в мрак претвори светлината.

И с колене подгънати аз в този миг

се изправих непросеща вече

и без сили да моля на мен да простиш,

че оставам порочно-обречена...

А въпросите? Тях забрави. Да мълчим.

Те във нас ще останат стаени...

Всеки отговор пак като камък тежи,

но вървим... А ръцете - студени...

15.10.2002 г.

Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

© Светла Стайкова. Всички права запазени!