Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

Тя идва полека, без тропот и без канонади,

без звън на камбани и бляскави приеми идва,

без време в аванс да почувстваш дори изненада.

Тя идва и топло гнезденце в гърдите ти свива.

Тя няма лице, но бързо познаваш чертите й.

Ухае на мъдрост, че всичко предишно е... сторено...

Затваряш корицата. Още готов си да пишеш -

запазил си дързост, усмивка дори непресторена,

запазил си даже наивната детска илюзия

за ясно небе, за плитки потоци и...

            вечности...

Къде си, небе? Къде сте, реки непреплувани?

Ти, вечност измамна, кажи и да спре!

            Нечовешко е...

Птици...

     Да знаех езика ви, бих ви написала песен.

Глухарчета млади изгряват и всичко е толкова лесно,

            лесно,

                  лес...

Но... идва тя.

         Нотна тетрадка-душата

с ноти-сълзи композира... Живота...

Денят, пременен във зелено и златно

и всичко е пъстро, красиво,...самотно...

- Хей, ослепя ли? Светът не е само прозорец

към задния двор в посивялата къща!

Кажи и да тръгва! Разплитай и бързо гнездото!

Да тръгва?

      Добре. Но се връща.

Тя, всъщност, е нежна, примамлива, истинска, чиста...

И идва полека - без тропот и без канонади.

Душата ти бързо от край до край тихо прелиства...

А ти, свита в ъгъла,

         плачеш за своята младост.

15.4.2003 г.

Обратно към: [Светла Стайкова][СЛОВОТО]

© Светла Стайкова. Всички права запазени!