напред назад Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]



Беглец


Прости, мой крайо! Последният поклон мой

прийми от мен. – Глупецът само малодушно

целува турската пета – и само той

турските повеления слуша кротко и послушно

 

Детенце бях и в твоите обятия сладко спях,

ти ми даде всичко, щото детските радости заключава:

климат, въздух, цветя и здраве. И аз бях

детински щастлив, без да ме нещо съкрушава.

 

Аз бях момък и ти, мое отечество, богатство ми подаде:

покъщнина, добитък, волове, овце и всичко, що желаех аз;

после, като най-последня милост, женица ми ти даде –

посея мир, любов, трудолюбие и искреност между нас.

 

И всичко, всичко ми даде ти; но не даде ми само онова,

щото е най-скъпо и най-свето за човекът – свобода;

а без свобода, мое отечество, човек става това,

щото се нарича животно. А ти свобода не можеш ми дa –

 

ти падаш често на колена, о отечество ти мое,

когато зърнеш пашовото и султанското приближение,

и смирено чакаш и удържаваш дъханието свое,

дорде деспотските крачки заглухнат там в отдаление.

 

Ха, плувай де, мой лебеде! Нека плува моят параплов

и да ме занесе в такава свободна земя, дека няма паши и султане,

ни чорбаджии, ни нотабили, и дека всеки за брата е готов

да умре, и когато рече: „Нека това да стане” – Да стане!

 


напред горе назад Обратно към: [Стихотворения][Любен Каравелов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух