напред назад Обратно към: [Българи от старо време][Любен Каравелов][СЛОВОТО]



V. Годеж


На другия ден после сватането Павлин увил една китка цвете и отишъл в къщата на своята годеница. Това станало утринта рано. Веселото и невинното пеене на пиленцата посрещнало пробуждението на великата природа; дългите сенки на крушите, на върбите, на сливите и на дъбовете се разпространяли още далече по полетата, а полетата били покрити със сребърна бисерна роса; гъстият и миризливият орех, под когото можели да се скрият от слънцето около хилядо овце заедно с кучетата, с конете и овчарите, разпространял около себе си със своята млада шумица живот и здраве; зелената и дългата шума на прасквите и на кайсиите, които приличат на най-роскошната коса на най-хубавичката девическа главица, пущали така също от себе си миризмица и утринна пара. Реката шумяла весела между зелените брегове и отражала и зелените върби, които висели над водата, и кичестия лещак, и всичко, щото се намирало над брега. С една дума, наоколо било добро и весело, навсякъде мило и велико - и на небето, и на земята; весело било и на Павлиновото сърце. Той влязъл в къщата на хаджи Генча, поцелувал му ръката, а така също и ръката на хаджи Генчовица; в Лила, като видяла, че иде Павлин, излязла в другата стая.

- Що, мой синко? Какво ми носиш? - попитал хаджи Генчо.

- Мене ме прати тато да ви донеса някои дарове - отговорил Павлин.

- А за кого са тия дарове?

- За вашата къща.

- Аз зная вече, че тия дарове не са за мене, ами са за моето момиче. Почакай малко да повикам Лила, за да се поразговориш с нея - и хаджи Генчо излязъл, но скоро се върнал назад и довел дъщеря си за ръка.

- На ти един безценеи камък - казал той, - когото съм аз вардил като гледача на окото си, варди го и ти мой синко!

После това той хванал ръката на Павлина, подал му малката и гиздава Лилина ръчица и захванал да плаче. Не трябва да ви разказвам, че хаджи Генчо плакал с чужди сълзи - обичая ради!

Старците излезли из стаята и оставили младоженците сами, тия им дали воля да си поговорят между себе си, да се позапознаят и да открият един другиму душите си. Когато старците изчезли, то Павлин и Лила дълго време седели, гледали надолу и мълчали: Павлин час по час погледвал на своята бъдеща другарка с упоение, а Лила воздишала и кършела пръстите си. Най-после Павлин с голямо волнение и с разтреперано сърце рекъл:

- Какво искаш да ти купя за годежа, Лило? Копринена ли кутния за фустан, или чоха за кожух?

- Каквото ти искаш, това и да купиш - казала тя

- А що, Лило, драго ли ти е, че ще да бъдеш моя невеста? Обичаш ли ме, или не?... Драг ли съм ти?

- Много, Павлине, много, аз съм дотолкова радостна, щото, чини ми се, от радост ще да полудея.. Аз, да ти кажа право, съм по-щастлива от всичкия свят.

- Е, ако е тъй, то е добро, Лило! Аз тебе, Лило, ще да те обичам твърде много, като очите си; аз ще да те вардя; аз ще да те милвам; аз ще да те къткам като злато... Ех, дано настанеше и сватбата ни по-скоро!...

Влязъл хаджи Генчо и разговорът се прекратил. Като поседял около половин час, Павлин се върнал дома си и скачал от радост.

 

***

 

В неделя, после всичкото това, щото казах по-горе, из къщата на дяда Либена излезли троица цигани цигулари с бели чалми, с алени пояси и със сини контоши; а всичкото това се отличало твърде красиво от мургите и виразителните цигански лица. Тия свирели с цигулките си и пели такава една турска песен, която била връстница на султан Амурат I и която била пеяна още тогава, когато бил вземен Цариград; а нашите коприщенци я слушали и тълкували премъдро между себе си, че тая песен уж била изпроводена от Бонапарта из Париж като дар на турския султан преди два месеца.

Но както и да е, т. е. колкото глупава и да била тая песен, а нашите коприщенци били от нея твърде доволни, защото тия български синове обичат османлъка и никога няма да се унизят до това, щото да пеят старите български песни, които ни разказват за самодивите, за "Груя мало дете", за "мечка стръвница" и за св. Панталеймона. Трябва да ви кажа и това, че коприщенците не приличат на другите българи; тия са просвещени и образовани люде; тия и турски знаят и затова ти трябва да им дадеш само онова, щото е ново: нека да е турско, нека да е гръцко, нека да е циганско, само да е ново.

След цигуларите вървели децата, подкривяли се, закачали един другиго и подскачали; след децата се клатили мъжете и старците с бъклиците в ръка и ту с шапки, ту с фесове на главата; а след тях се мъдрили жените, на които главите били накитени от самите исторически съдби.

Женската първоначална накитка е произлязла от венеца. Жената никак не може да се отрече от своя стари обичай, който я принуждава да кити главата си с венци и с всякакви цветя, ако тая накитка и да е изгубила вече своя религиозни и поетически смисъл и ако да се е обърнала в обикновена форма. Българката употреблява всичките си усилия да събере на своята славянска главица останките от старовременната накитка; но в това също време тя се старае да я съедини с турската чалма. Коприщенската жена е заимствувала чалмата от гъркините, които са отдавна вече окончателно развращени от историческите съдби. Всичките пловдивски кокони носят чалми; а Коприщица подражава на Пловдив. Коприщенските жени носят чалми, а над дрехите си облачат чохени кожухи, които им дохождат до коленете и които са подплатени със скъпоценни кожи. Тия кожухи, както и чалмите, се носят от пловдивските кокони и от погърчените кирии само зиме; но нашите коприщенски българки, които твърде обичат модните работи и които се стараят да подражават на пловдивските гъркини, буквално като робини, ги носят и зиме, и лете. Ако и да е горещина, ако и да се потеет като ковач, ако и да ти е тежко да ходиш, а кожух трябва да носиш!

След жените вървял Павлин, когото окружали неговите другари ергени. Това шествие произходило с голяма шумотевица. По прозорците се показвали главици, които изведнъж се скривали пак, щом нечие младо око се повдигало нагоре; но били и такива главици, които излазяли без никакво стеснение боси даже на улицата и гледали покойно. Старците и бабичките стърчали пред вратниците си, гледали безстрастно и псували кучетата, които, като чули цигуларите, повдигнали страшно лаене; а децата ги гонили и били ги с камъни.

Хаджи Генчо посрещнал своите сватове весело и рекъл им със засмеяно лице:

- Добре дошли, добре дошли! Заповядайте!

Сватовете влезли в стаята, гдето бил турен един дълъг и нисък стол, който бил покрит с шарен месал; на стола се намирали няколко тарулчета и панички с овощи и няколко кравайчета; гиздаво и правилно били наредени набодки и ножове и две оловяни будненца с ракия, които били украсени с всякакви цветя. По края на стола били прострени бялосини презръчници, които били дотолкова дълги, щото из тях можели да се направят дванайсет даалийски чалми. Сватовете донесли със себе си хляб, вино и печено ягне, което било свиено в една голяма и дълбока тава. Всичкото това било турено на трапезата и гостите се наредили на возглавниците. Всеки сват гледал да седне срещу своята бъклица, а всяка сваха - срещу мъжа си. Захванали да пият ракия и да ядат овощи. Дядо Либен седнал на най-главното място; от дясната му страна се поместил хаджи Генчо, а от лявата - Кунчо Минин; по-нататък седнали стари-сватовете, сватовете, побащимите и кумовете. Така също хаджи Генчовица седнала срещу хаджи Генча; баба Либеница - срещу дяда Либена; Кунчовица - срещу Кунча и така нататък. Възцарило се дълбоко мълчание, защото у всекиго устата били набити най-напред с овощи и ракия, после с чорба от кокошка и ориз, а по-нататък с месо и лук, с месо и кисело зеле, с месо и нахут, с пилаф, със сирене и най-после с ягне.

Както бива всякога и както ще да бъде всякога, т. е. щом сватовете изядат ягнето и щом тавите останат празни, то всичките езици се развезват и захващат да говорят - така се случило и сега. Мъжките езици захванали да говорят за конете, за виното, за беглика, за йошура или просто за това - чия крава гази чуждите ливади, кой ага е по-добър, чии волове са по-яки и по-напършени и така нататък; а женските езици разказвали такива неща, които били чудно интересни, т.е, как Петковица Лапердина катурила в черкова свещеника, а поп Недялко я изпсувал; как Кальовица Стойкина се скарала със свекърва си и не щяла да дои кравата, а теленцето цяла неделя скачало по двора с повдигната опашка и т. н. Колкото за хаджи Генча, то той прибързал да изкаже всичкото свое учение и захванал да говори за светото писание и да разказва такива неща, които зачудили всичките сватове. Някой си го попитал - хубав ли е град Ерусалим?

- Хубав е, много е хубав - отговорил той. - В Ерусалим има твърде добри вина! Да ви разкажа едно нещо. Когато Мойсей вовел евреите в обетованата земя, то там намерили цели лозя, цели гори и цели градини с лози и тия лози расли само по себе си: никой ги не садил, никой ги не прекопавал, никой ги не подрязвал; а всяка лоза давала по седемдесет и седем ведра вино... Из всичко се види, че онова вино е било много по-добро от сегашните. А Моисей, знаете ли, бил свет човек, той и из водата правил вино... Всичкото това е написано в голямата книга.

- Не, дядо хаджия, не! Хилядо пъти ти казвам - не! - казал Никита Вапцилката. - Не Мойсей, а Христос е направил от водата вино.

- А ако Христос с можал да направи от водата вино, то защо и Мойсей да не може да направи? - попитал хаджи Генчо и погледал на Никита кръвнишката - Както Исус Христос, така и Мойсей са свети хора и можели са да правят чудеса; аз тия работи зная по-добре от тебе... Ти не си ходил в Ерусалим и хабер нямаш за божиите работи.

И хаджи Генчо се обърнал към сватовете и продължал: "И така, когато Мойсей намерил лозята, то главил св. Трифона да подрязва лозите. На първи Сечко св. Трифон вземал сърпа в ръка, дошъл на лозето и вземал се за работа. И ето, иде той и подрязва, а заборавил, клетникът, че в тоя ден св. Богородица е отишла на миро и че е грехота да се работи през тоя ден. Дошла жената на св. Трифона и донесла му обяд - и гледа, а св. Трифон няма нос. Тогава Трифоница попитала мъжа си: "Ами де ти е носът, Трифоне?" "Тука е - казал той, - носът ми е на мястото си." И когато той вдигнал сърпа, за да покаже на жената си, че носът му е цял, то и наистина го отсякъл. Когато света Богородица чула за тая работа, то се върнала назад и не отишла на миро в черкова, тя отишла чак на другия ден или на втори Сечка. На другия ден св. Богородица дошла при Трифона и излечила му носа: тя вземала в ръката си земица, разбъркала я с плюнка и залепила я на болното място и носът си дошъл пак на мястото. Мойсей не пращал вече св. Трифона да работи в празник. Ето защо ние не празнуваме Сретение на първи Сечка или на "обсечене", а на втори."

Когато хаджи Генчо видял, че го слушат, то останал твърде доволен и добил желание да помеша в тая история и св. Георги, и змейоветс, и ламите, и "болен Дойчин", и Сульо билюкбаши, но в това време влязла една от помайчимите и носила синя и туплеста чаша с вино; а Лила вървяла след нея, окружена от своите другарки. Лила била пременена в най-новите и най-скъпоценните си дрехи, а около нея се въртели две тестета млади, крехки, миловидни и накитени момиченца и радвали й се. Лила дошла да целува у сватовете ръка; а хаджи Генчо, като видял своето хубавичко момиченце така пременено и така накитено, заборавил своя разказ и замълчал.

Дядо Либен станал, вземал от помайчимата чашата, обърнал се към невестата и захванал да говори:

- Здраве и добро. Да ви дава дядо господ и баба Богородичка дълголетие и мъжко коляно. Да ви дава св. Иван мир и любов. Нека вашето семе да се влече хиляди години! Нека вашите ръце с нищо повече да се не намацват, а само с мед и масло! Да ви даде господ дванайсет сина, юнак над юнак!... Нека ви помага Свети Никола! Здравица!

И дядо Либен пинал малко винце и подал чашата иа помайчимата; а Лила се приближила до него, целунала му ръка и получила за това мека махмудия. Тогава помайчимата подала чашата на баба Либеница и тя прочела това, което прочел и дядо Либен, и подарила на новата си снаха една ялдъзка. Дорде сватовете пили, благославяли и кланяли се и дорде Лила целувала наред ръка, то всичките гости казвали: "Амин! Да даде господ и св. Богородица!" Най-после Лила целунала ръката на баща си, на майка си и на роднините си и всеки из тях й дал по една монета. Трябва да ви кажа, че младоженецът обядвал с другарите си в другата стая и не влазял при гостите.

Когато се свършило целуването на ръцете, то хаджи Генчо станал и според обичая захванал да говори:

- С божията милост ние годяваме децата си, но питаме вас, сватове: какво мислите да дадете на моето чедо?

Дядо Либен направил знак на баба Либеница, а баба Либеница подала на кумата една голяма китка и една червена кърпа с всякакви неща. На китката бил везан златен пръстен с червена антика и около двайсет златни монети... Кумата подала всичкото това на невестата, която и целунала ръката и с устата, и с челото, и с брадата. Кумата и кръстницата трябва да е същото лице - другояче се не може. Кумовството е наследствено. После това баба Либеница извадила из кърпата още една китка, която била по-голяма от първата и на която така също били привезани различни златни монети. Първата китка била от младоженеца, а втората от неговите родители. Втората китка баба Либеница подала на невестата, а невестата я подала на баща си и на майка си. Тая китка захванала да ходи от ръка на ръка и всичките гости се чудели, охали, ахали и говорили, че такива цветя нийде не са видели. Трябва да ви явя, че и коприщенските беглихчии имат своя политика: ако тия и да хвалили цветето, то очите им били на жълтиците. Дядо Либен имал обичай да показва всекиму своята градина, следователно - цветята му били известни на всичкото село.

Когато било свършено всичкото това, то хаджи Генчо седнал, а дядо Либен станал.

- На сватбата - захванал той - ние ще да дадеме: на свата (хаджи Генчу) - ботуши; на свахата (баби Хаджийки) - морави кадифени чехли; на невестата - сърмени чехли от червено кадифе; на сестрите и снахите - жълти едренски чехли, а на другите роднини - кому ботуши, кому постали, кому чехли, кому липискански пош. А вие, свате, какво мислите да дадете?

Хаджи Генчо станал, а дядо Либен седнал.

- Ние ще да дадеме - захванал той - големи дарове: на свекъра ще да дадеме копринена риза; на свекървата - копринена риза с червен кенар; на по-старите братия, на кумата и на кума - ленени ризи; на зълвите и на етървите - ленени ръкави; на деверите - копринени кърпи или ленени ризи; на стари-сватовете и на стари-свахите - памучни ризи или ленени ръкави; на циганите-цигуларите - червени или сини сопотски пошове, а на пряпореца - алена кърпа. И на проводажиите ще да дадеме по един пош. Колкото за премяната на невестата, то ние ще да дадеме това: единайсет ризи, като извадиме из тях оная, в която ще тя да иде под венец, и оная, в която ще да легне с младоженеца; пет сукмана, три фустана копринени и един от чит; осем чифта ръкави и четири нагръдки; три контоша, подплатени с лисици, и един подплатен с агнешки кожи; един контош неподплатен и едно либаде; девет кърпи за забрадка и дванайсет за триене; един кюрк зимен, подплатен със самур, други летен, подплатен с нурки, и една мода; два пояса сърмени и едни чопрази, и най-после две черги - една за постилане, друга за завиване, един юрган и една плъст - освен всичкото това и други ситни неща. Ала да не заборавяте, сватове, че нашата къща е родовита и всеки наш роднина и приятел ще да хариже на момичето ми по нещо.

Когато хаджи Генчо изговорил всичкото това, то погледал на своите гости с голяма гордост, позасмял се и лицето му говорило: "Ето, видите ли, мои селяни, как аз задомявам своите деца? Царска премяна им давам!"

- Добре, добре, свате, сватбата ще да бъде царска! - казал дядо Либен и прозинал се; той отдавна вече не слушал мироточивите уста на хаджи Генча.

- Ти, свате, по-добре остави тия неща и кажи там на вашите да донесат и винце малко да пинеме за здравето на младоженците.

Кумът станал, отишъл в другата стая и върнал се заедно с Павлина. Павлин се поклонил на хаджи Генча и целунал му ръката, а хаджи Генчо извадил из пояса си един прьстен, подал го на кумата, а кумата го турила Павлину на малкия пръст.

Туплестата чаша пак захванала да обикаля насам-нататък; всичките пили и благославяли младоженците; а когато редът дошъл до хаджи Генчовица, то тя вземала чашата, станала, заплакала три пъти и проговорила:

- Моля ви се, свате, и тебе, свахо, да не кълнете моето детенце; да му не давате да работи това, щото не може; да го не пращате вечер на двора до първи петли; да го учите ум и разум; а ако тя понякогаж ви не изпълни волята, то я побийте, а не кълнете я. Клетви не трябват!

- Гледайте да я не омагьосате! - плеснала и леля Мина, която била съседка на хаджи Генча.

- Тъй, тъй, да я не омагьосате - повторила и баба хаджийка и заплакала още три пъти.

Когато вдигнали трапезата, то дядо Хаджия помолил дяда Либена да накара проводачите да поиграят. Дядо Либен махнал с ръката и дал знак на две момчета да станат и да поиграят. Циганите засвирили на посадник, а момченцата се хванали с едната ръка за кълката, а в другата вземали по една кърпа и захванали да подскачат. Най-напред тия играли по-полека, после скоро, и най-после се разскачали дотолкова, щото главите им се удряли о тавана. Когато тия юнаци се наиграли, то станали други двоица, после трети двоица и ний-после скокнали дядо Либен и хаджи Генчо.

- Сега ще да видиме, свате, останала ли е в тебе барем капка от старата младост - рекъл хаджи Генчо дяду Либену.

- Ех, хаджи, ти се не грижи за мене, аз не ще да се засрамя пред никого.

И дядо Либен засукал мустаките си и пуснал се като препелешка по стаята. Разгоряла се старешката кръв, налели се жилите, лицето почервеняло като рак; пот захванал да чучурка като град и дядо Либен подмладял, той свалил от шията си най-малко около триесет години. Ето, погледайте го! Върти се на една пета, кляка и вика "Ха-ха-ха! Хай-де-де! Ицуцу-ц!" И дядо Либен изпълнял стародревния посадник с всичките негови археологически подробности.

- Ти си се уморил вече, почини си малко - рекъл хаджи Генчо.

- Не съм се уморил, хаджи: аз тамам сега захващам.

- Ех, юнак ти е дядо Либен, юнак над юнаците - рекъл Петко Гъбата, който е басмаджия в Коприщица - Тоя дядо Либен играе по-харно и от самодивите.

- Аз вече не мога... - казал хаджи Генчо и изплезил езика си.

- Ако е тъй, то ти седни, хаджи, и почини си, а аз да поиграя с тоя юнак, който умее да се надсмива на старците и да им казва, че щат да паднат. Стани де, бозайнико, да поиграеш с дяда си Либена! - казал той на едно малко момченце, което имало малки черни мустачета.

И дядо Либен играл дотогава, дорде баба Либеница не дошла при него и дорде му не казала.

- Стига вече, Либене, стига вече; момичетата искат да поиграят; време е и тях да погледаме!

- Е, ако стига, то стига! Играйте, момичета, играйте за здраве! - казал дядо Либен на момичетата и погрозил им, не зная по каква причина, с пръста.

Момичетата, момчетата, жените и даже старците излезли на двора, хванали се на полукръг и захванали да скачат. Помайчимата извела невестата на двора, а невестата се поклонила на сватовете и хванала се на хорото. Когато сватовете се развеселили, то в това хоро приняли участие още баба Либеница и хаджи Генчовица.

Почти всичката махала, ако не всичкото село, дошло около хаджи Генчовата къща да погледа на хорото: едни се катерили по стобора, а други по сливите и по керемидите, много бабички, момичета и момчета гледали през някоя дупчица по стобора. Бабичките гледали така, както гледа всяка една котка на врабчетата, които чуруликат по плета, и преди време се облизвали вече за бъдещата плячка, която рано или късно трябвало да напълни устата им.

От Лилиното и от Павлиновото лице се отражало щастие; били весели и техните родители и роднини. А ако искате да говоря истина, то били щастливи и всичките сватове: миловидните лица на момиченцата, разцъфналите вече лица на жените и мъжете и сбръчканите лица на чичовете, на бабите, на стрините, на наните и на уйчовете блестели от радост.

Когато се наиграли всички до насищане, то изпили още по една и тогава цялото веселие, т. е. всичката компания отишла в къщата на дяда Либена да довърши останалото. Когато вървели из улицата, то циганите свирили и пели:

"Бре, Иванчо белогражданино,

обърни се - Белиград изгоря "

"Нека гори, века пуст остане!

В Белиград съм три години живял:

на първата - за бързата коня,

на втората - за дългата пушка,

на третята - за хубава мома.

Па изпратих либе да ми искат,

тие казват - нека чака, чака,

нека чака, дордеесен дойде.

Азе чаках, дорде есеи дойде.

па изпратих либе да ми искат,

тие казват - нека чака, чака,

нека чака, дорде пролет дойде.

Азе чаках, дорде пролет дойде,

па изпратих либе да ми искат,

тие казват - нека да не чака,

че сме вие Станка погодиле,

а него сме за кум окумиле.

Запеле са гиздави невести,

след тях пеят моми чернооки:

- Венчай, куме, ама не въздишай!

- Не въздишам, сърце ми въздиша.

- Венчай, куме, ама не проклинай!

- Не проклинам, сърце ми проклина "

В дядовата Либенова къща произходило това, щото и в хаджи Генчовата, и гостите си отишли около полунощ.

 


напред горе назад Обратно към: [Българи от старо време][Любен Каравелов][СЛОВОТО]
© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух