напред назад Обратно към: [Българи от старо време][Любен Каравелов][СЛОВОТО]



VII. И у ония хора, които са порасли в робство, понякога се появлява енергия


Свършвал се вече маят. Тъмната вечер се приближала към земята, а най-благодатна, най-отрадна и най-приспиваюша тишина царствувала на небето и на земята. Последните лучи на заходящето слънце догаряли на запад и още ярко освещали возточната страна; върховете на планините, върховете на горите, керемидените покриви на ония къщя, които са изградени по полите на планината, и керемиденият покрив на черковата били покрити с огнени пелени, а облаците, които се показали на небето, горели като ад. Там в доловете, над ливадите и над блатистите места, захванала да се спуща прозрачна мъгла; цели стада крави, биволи, овце и кози се връщали вече от полето, мукали, блеяли по дворовете и очаквали кърмило. Пилетата свършили своите песни и предоставили това занятие на славея и на момичето: славеят в някоя си градинка на сливата захванал да чурулика своята песен със затворени очи: а момиченцето пяло на хоро и викало весело с кърпата си своите другарки да заповядат да скачат. Из градините, из шумака и от реката захванала да вее прохлада, закъснялата пчелица брънчала и все още работила над полското цветице; сърченият гущер бързал и кършил се към своята дупчица като крехко момиченце, което бяга от майка си, за да го не попоще, и приготовлял се да си почине на своето легловище. Стадо щъркели оставило вече блатото и речните брегове и полетяло към небесната висота; гласът на белоглавия орел дохождал до човеческите уши и причинявал тъга; а керкенезите се вили над дворовете и със своя жедни и грабливи поглед следили след кокошките, които с крякане и кудкудякане повели своите пиленца и скрили се в кочека. На синьото небе, там, дето още не успели да го покрият облаци, захванали да се показват звезди...

Пред къщата на дяда Либена, на стола, седели два юнака - Павлин и неговият другарин Благоя - и разговаряли се за нещо си твърде горещо; тях не възхищала и не занимала чудната природа, която ги окружавала, тия нямали с нея нищо общо. Любов към природата, към пролетта, към цветята и пр. чувствува всеки; но тия биват хубави и миризливи само тогава, когато и човекът е спокоен, когато той обича, когато има приятели и когато се надее да добие щастие; а когато животът е отровен с щото и да е и когато е тежко на сърцето, то човек гледа равнодушно около себе си, а понякогаж той гледа и с ненавист на всичко, щото е добро и приятно.

- Ти пита ли сестра си в кое време ще да излезе Лила в градината! - попитал Павлин.

- Питах я - отговорил Благоя, - тя се видяла с Лила тая заран. "Щеш ли да излезеш, Лило, нощеска в градината, за да се повидиш с Павлина?" - попитала сестра ми. "Аз се боя от баща си" - казала тя. "Ако е така, то да се откажеш и от Павлина за всякога." "Ще да изляза, ще да изляза - извикала тя - и щото бъде, нека бъде! Аз за него съм готова да се удавя, без него аз не желая да живея, не ща..."

- А в кое време ще да излезе? - попитал Павлин

- Сто пъти ти казах, че до първи петли, около полунощ,

- Късно е. А взема ли си ти пищова?

- Вземах го. А от какво ти се безпокоиш така, Павлине? Да ти кажа право, аз никак не мога да те позная.

- И аз не зная какво става с мене, главата ми се върти.

Характерът на Павлина бил един из ония характери, които в тревожните минути се не стараят за успокоят себе си, а раздражават се все повече и повече, мъчат себе си и създават небивали призраци.

Дълго време двата приятеля мислили и съставляли планове, дълго време говорили тихо, дълго време се препирали и най-после станали и упътили се към хаджи Генчовата къща.

- Гледай, Павлине, да не направиме някоя пакост - казал Благоя, когато двата приятеля дошли до училището на хаджи Генча. - Ти със своя характер ще да направиш някоя беда. Всичкото село е сърдито на хаджи Генча; всеки един е готов да го задуши и да го махне от света. Не чуеш ли какви приказници са се разпръснали за него? Аз чух вчера, че тоя човек се бил родил от вепирка.

- Нека да говорят, щото искат - казал Павлин. - Аз се боя от злите езици толкова, колкото и от вепирите... Почакай, почакай, мене се чини, че петлите пеят.

В това време месечината като нарочно се показала иззади облаците и със своята сребърна светлина обляла и гори, и планини, и полета и повлякла дълги сенки от кичестите дървета. Била повсеместна тишина, която се нарушила само от лаянето на Катинка, която излязла на улицата да помирише своята съседка или да полае от немай-къде. Всичко спало и мълчало. Даже и Тончо, това коприщенско кречетало или, по-добре да кажа, тоя селски вестник, хъркал от дългия и сънувал за таласъмите. Нощта била възхитителна със своята действителна прелест: поетите и насъне не са виждали подобна прелест. Хората, у които не било безпокойствие и скръб на сърцето, спали покойно.

От стобора на хаджи Генча паднали изведнъж две сенки: едната от човек, който стоял така, щото главата му и ръцете му се облягали на стобора, а една от другиго, който му бил стъпил на гърба и чрез стобора прескокнал в хаджи Генчовата градина.

- Лило, мое пиленце, мое гургувице!

- Павлине, мой соколе, мое сърце!

И Лила в нощното облекло, с рунтава и нересана главица, се обивила и с двете ръце около шията на Павлина и в тишината се чули сладки целувки.

Не зная как ти, мили мой читателю, а аз всичко би променил, всичко би пожертвувал на тоя свят, ако само би можал само един час да премина в такова блажено упоение, в каквото се намирал Павлин в оная минута. Не всеки може да каже, че е изпитал такава една минута - не мога да кажа и аз!

- Обичаш ли ме, мое пиленце? - питал Павлин.

- И ти още питаш, мой драги, когато аз съм се решила за тебе да изляза посред нощ на това място!... Аз вече се не моля богу за себе си: аз се моля само за тебе, все за тебе. Ти си за мене най-добрият и най-милият човек, защото ти още не знаеш колко зло има и тоя свят! Аз се боя от баща си, защото съм много видяла, всичко съм изпитала.

- Моя птичко, щеме ли ние да бъдеме някога щастливи?

- Аз не вярвам, мой Павлине!

- Не, Лило, аз съм готов да направя всичко, но ти щеш да живееш заедно с мене - господ ще да ни помогне! Когато един човек очаква щастие, то нему се чини, че ще да умре, но никак няма да го дочака; така и ти, мое пиленце, не вярваш, че ние ще да бъдеме щастливи.

- А що си ти напислил да правиш, Павлине?

- Аз ще да те открадна и ще да побягна с тебе далече, далече...

- А нашите родители? Не, това не може да бъде!

В това време запял славеят.

- Послушай, Лило, как пее тоя славей - казал Павлин. - Тоя славей е природен певец, той пее само за себе си и за своята другарка, той не иска да го слушат другите, такива трябва да сме и ние с тебе. Защо ни са родители, когато тия са по-лошави и от най-лютитите врагове? Хайде да бягаме с тебе далече и да живеем тамо, както бог дал. А може ти се боиш от сиромашия. Не бой се, аз ще да работя, ще да се мъча и не ще да се нуждавам от бащините си помощи! - И Павлин се засмял от радост.

Колко сълзи са се скривали под тоя смях!

- Как ти не си се побоял да дойдеш нощеска в градината ни? Как си смеял да прескокнеш стобора ни? - казала Лила.

- Ех, моя Лило, можал ли съм аз да се удържа, когато сърцето ми е препълнено с отрова, когато то плаче и вика като дете? Тежко ми е да живея без тебе и да не смея да ти проговоря ни дума. Мило мое пиленце, аз умирам от яд. Завчера те срещнах, когато ти отиваше на реката да переш дрехите, и моето сърце щеше да изскокне из гърдите ми. Колко си се изменила, моя ластовичке, колко си измършавяла, колко си побледняла!... Като те видях така нещастна, то кажи ми: можех ли аз да се утърпя и да се не повидя с тебе?...

В тая минута гласът на хаджи Генча прекъснал Павлиновите думи.

- Хей-й-й, селяни, обирачи ме ограбиха, колят ме, режат ме, защитете ме, помогнете ми!... - викал той, колкото си може.

И хаджи Генчо в една риза дотърчал в градината и хванал Павлина, който и не мислил да бяга.

- Върви вътре, срамотнице! - извикал той на дъщеря си. - Аз ще ти покажа кой е баща ти!

Лила заплакала и отишла си.

За една минута всичкото село изскокнало на улицата и всеки припкал към хаджи Генчовата къща: кой с фенер, кой със свещ, кой с пушка, кой с кол, кой с ръжен, кой с кобилицата, чегато всичките тия юнаци се събирали да се бият със султанските низами или да избият побеснелите кучета.

- Ето обирача, селяни, вземете го, водете го, бийте го, затворете го в конака; той насмалко щеше да ме заколи, той щеше душицата ми да вземе! - викал към селяните хаджи Генчо и влякъл Павлина.

Но селяните стояли на местата си, мигали като телета и гледали равнодушно: тая челяд, която се приготовляла да вземе Силистра на юруш, разбрала каква е работата и решила се да бъде неутрална. Дошли сеймените, билюкбашият и агата, вързали Павлину и ръцете, краката и завели го в конака с викове и с шумотевица.

На другия ден в конака произходило важно събитие. В една из стаите, която била облепена с вар още тогава, когато била направена, т. е. в делибашийските времена, седели долу на килима агата, коприщенските чорбаджии, кадията, хаджи Генчо и дядо Либен. Хаджи Генчо гледал на дяда Либена кръвнишки, а дядо Либен се въртял насам-нататък и весело се ухилвал, чегато той с тая усмивка искал да каже: "Видите ли какво е нашето коляно! Нашите юнаци пред никого не преклоняват коляното си."

Пред съдиите стоял Павлин. Ръцете му били везани, но той гледал на своите мъчители горделиво; от неговто умно чело текъл изобилен пот, но тоя пот не текъл от срам, а от яд. Кадията махнал с ръка и съдилището захвакало своите занятия.

- Откраднал ли си пари от хаджи Генча? - попитал кадият.

- Не съм.

- А защо си ти прескачал в двора на хаджи Генча? Какво си ти правил в неговата къща посред нощ?

- Той и сам твърде добре знае защо съм аз ходил в неговата градина... Мене не трябват пари, защото аз, и баща ми сме богати хора.

- А хаджи Генчо казва, че ти си му откраднал пет хиляди гроша.

- Ако дядо Хаджия иска да му дадеме пет хиляди гроша, то аз и моя баща сме готови да му дадеме десет; но аз ще да повторя пак, че ако и да съм влязъл нощеска в къщата на дяда Хаджия, то съм влязъл съвсем за друго. Аз мога да ви се закълна... Ако хаджи Генчо каже пред мене, че аз съм му откраднал пари, то му се моля да си вземе думата назад, защото другояче аз никога няма да му простя и насила ще да го накарам да каже истината.

- А защо си ходил в къщата на хаджи Генча? Разкажи ни и ние ще да те пуснеме - казал кадият.

- Защо е ходил? Разбира се, че да си поиграе с неговата дъщеря - казал дядо Либен и изкикотил се. - Когато бях аз млад и зелен, то правех и по-чудни неща Павлин се е изметнал на мене.

- Истина ли казва баща ти? - попитал кадият.

- Тя е моя годеница - отговорил Павлин.

-Да ме простиш, да ме простиш - извикал хаджи Генчо. - Ако тя и да е твоя годеница, но аз по-скоро ще да я закопая жива, в манастира ще да я изпроводя, а никога няма да я дам тебе, ти няма да я видиш като ушите си!... Аз на хайдутин не давам дъщеря си! - казал горещо хаджи Генчо и закашлял се.

В това време хаджи Генчовица вовела Лила.

- Тато, моля ти се, дай на тоя безсовестен човек, дай на тоя калпазанин пет хиляди гроша, а аз, аз ще да го накарам да замълчи, аз ще да затъкна неговата глътка! - викал Павлин със сълзи на очите, ако тия сълзи и да блестели като сълзите на тигъра; но когато той видял своята невеста, то лицето му се изменило и той извикал със страшен, но покорен глас:

- Ако сте вие хора, а не зверове, то ви моля да бъдете по-милостиви. Аз съм уверен, че вие няма да ми направите зло! Никаква сила, никакви мъки, никакви тумруци не са в състояние да ме отделят от нея... Аз ще да захапя със зъби оногова, който се досегне до нея...

- Юнак си, мой синко, юнак си! Тъй те искам! Аз никога не съм мислил, че ти приличаш на баща си! Отсега аз съм готов да направя за тебе всичко, щото и да поискаш от мене; аз ще да дам на хаджи Генча пет хиляди гроша, а ние ще да поживееме и без неговата дъщеря.

- Ти по-добре кажи, че си имал "работа" с хаджи Генчовото момиче и тогава хаджи Генчо нищо не може да ти направи - така казва законът - пошепнал Павлину агата на ухо; - другояче хаджи Генчо има власт над своето чедо и има право да прави с него, щото и да поиска. Гледай да не останеш без невеста.

- Никога аз няма да очерня името на едно честно момиче и каквото бъде - да бъде! - казал Павлин високо.

Агата пошепнал и Лили нещо си, но тя трепнала, почервеняла и проговорила твърде тихо:

- Аз не мога. Нека ни отбрани господ!

И сълзи като град потекли из очите и.

- Аз ви съжалявам - казал агата и отдалечил се.

- Не, не, тая работа не може да се свърши така - извикал дядо Либен, когато той чул що говори агата.- Кълна ви се в името на всичките светии, че Лила ще бъде жена на моя син и моя снаха или аз да не бъда Либен, а голомех.

Лицата на двата младоженека се засветили от радост, но изведнъж пак добили по-напрежното си виражение, когато кадият проговорил:

- По закона Павлин е длъжен да заплати хаджи Генчу пет хиляди гроша, а хаджи Генчо трябва да вземе момичето си и да прави с него, щото иска. Момичето с само годено. Развежете Павлина ръцете! - казал той на сеймените, които стояли при вратата.

И съдопроизводството се свършило.

Лила и Павлин стояли като убити, на лицето им се огражало голямо страдание, тия гледали на дяда Либена, но той мълчал и хапал устната си. А хаджи Генчо? Хаджи Генчо бил твърде доволен, че е можал да покаже пред света доколко е голяма неговата отеческа власт, и ухилвал се като сатана.

Когато събранието станало накраки, то хаджи Генчо с жена си и с дъщерята си тръгнал към къщата си; а дядо Либен вървял заедно със сина и говорел му.

- Не грижи се, синко, аз ще да ти помогна в твоето нещастие. Аз съм длъжен да ти помогна като всеки баща, да го вземе дяволът! Ние, както в старо време, ще да събереме отмичари, ще да нападнеме на хаджи Генчовата къща и ще да откраднеме годенчката ти. Ха-ха-ха! Как ли ще да побеснее хаджи Генчо! Ще да му покажеме ние кои са Лудомладовците! Добра работа ще да бъде, мой синко! Аз през своя живот не една сватба съм направил с отмичари.

- Но хаджи Генчо е сърдит на нас и ще да изпълни своите заплашвания: той ще да прати Лила в манастира.

- Ех, голяма работа! Ако той прати дъщеря си в манастира, то и аз не съм нито бездушен камък, нито мокра кокошка! Нека тия да не мислят за мене, че аз се боя от нещо на тоя свят. Аз и манастирските стени мога да обърна нагоре с темелите; а моят син пак ще да добие това, що е намислил да му даде баща му. Бъди само мъж, а не бабичка, защото, ако захванеш да пъшкаш и да ревеш, то ще да те оставя, бога ми ти казнам, ще да те оставя!

 


напред горе назад Обратно към: [Българи от старо време][Любен Каравелов][СЛОВОТО]
© 1999-2021, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух