Обратно към: [Хараламби Паницидис][СЛОВОТО]

Към една поетика на желанието

Няма нищо по-старо от съдбата

Да надмогваме себе си, когато обичаме

И когато умираме.

Няма нищо по-старо от съдбата

Да предаваме себе си, когато обичаме

И когато умираме.

Няма нищо по-старо от случването

Да имаме едната или другата съдба.

Философският разговор за любовното желание е по природа двойнствен, защото иска, а когато го и може, не изтърпява докрай да остава при заедността на тялото и душата.

Обикновеният разговор за любовното желание е по природа непосредствен, но еднообразен - няма си език, с чийто "поглед" да измине, да представи, та дори и да си представи цялостността на изживяното в него.

Теоретическият разговор - бяга от "плътта" на преживяното в неспокойната суетливост на правораздаващата моралност или в псевдонаучното превъплъщаване на уподобяването.

Онтологията на желанието се самоопределя от "границите", при които тяло намира тяло, от мястото на тяната среща и от душата, поискала да присъства

Желанието прелита света и все тръси докосване и докосването все намира допир. Желанието търси тяло за своята без-плътност и при него се сеща и за душата. То се самоузнава, саморазпознава само в тези неизвестни, непредизвестени за него предели, където единствено може да се оредаде на самоунищожението на себераздаването, за да ни озове в безпределната тъга на вече назованото и така, на отдавна или отскоро познатото. Но всеки придъх на посредственост го потриса. Тогава дори в самотата съзира възможност за стресване на своята нежна страст - всеядността на мъртвата природа му е чужда.

Желанието не се нуждае от думи, дори от непосредствената красота на съвършеното им поставяне в звук и израз, а от предметността на всяко онова докосване, което не е това, което и думите си "мислят", че са, но води и отива отвъд тях, не в отвъдното, а в непреднамереното, непреодолимо отвеждане на искане - така водещо се в желанието си тяло към тялото, при което то единствено може да припознае създаденото в отговора като действителност, на която да се предаде с любов за любов или като действителност, която има да подскаже, че случаят с тази среща е такава болка, която от болка не може да се саморазпознае, за да не може и никога да не й се присмее.

Допуснатата възможност две желания да се срещнат и с телата си да се притежават така, както всяко едно от тях иска да притежава другото, може да подлуди всяка мисловност, която се опитва да проследи играта на това пожелаване - и насън, и наяве.

Парадокс. Да не се мисли за насладата, която си е пожелало желанието.

Душата няма битие, съвместимо с предметността на пожеланото, споделеното и притежаваното сладострастие. Тогава тялото "говори" и се изразява вместо душата, а тя желае това "говорене", защото тогава не може друго, а неповторимостта на това съпритежаване няма като възможност друго битие - то е събитие за небитието, то протича в него, но проникнало го, то го разрушава, разрушава "самодоволството", "самоувереността", разколебава "самочувствието" му във вечността на неговата посредствена всекидневност.

Но за душата пожелала, когато не й стигат думи, идват прегръдки, когато и те не стигат, идва изгубването на тяло в тяло, когато и това не стигне, отново идват думите, а когато и тези не стигнат, и смъртта не е утешение.

Защото когато се обича, не стига, не достига тялото, не стига, не достига и желанието. Те са природа, а тя не знае обич, тя не знае тъга... Но тялото умира от обич, умира от тъга и е в природата му да може да мисли и разбира това...

Голото тяло не е мечта, която да изгаря духа, той е и негово постижение, а и самото тяло така мечтае себе си - голо и с него при в своите обятия.

Тялото е по-предпазливо от желанието, но желанието е по-всеотдайно от тялото.

Тялото по природа е свързано с "отвъдност" и я желае - то иска себе си с друго тяло, за да се види. Само при другото тяло, то може да бъде и друго - при себе си и то само защото онази другост се е предала на тази обсадила я все-сетивност, но това е едно преобръщащо-превръщащо се отношение, и тук душата е сетиво наравно с всички останали.

Тялото ни се отдава на желанието си, но се отдава и когато пожелава пожелаването си от желанието на друго тяло.

Любовното желание е несекващо желание, жадно желание заради това друго поглеждане-проглеждане към света с другото тяло.

Едва ли има нещо по-бързо пробягващо по усета на човешкото тяло от неравната ласка на желанието... Натискът на дланите, грапавото проблясване на целувка, подпухналата мекота на устните... Цялото тяло е "отвъд" желанието, то иска неговото осъществяване.

Усетът ни не се прикрива, но и не ни издава; той разгадава дори присмеха на онова тяло, което сме прегърнали с желание и самото то отвърнало с желание.

Съ-докосването с другост е и заразително. Дори заради това, че (им) остава притесненото незнание как да го имат поне оше веднъж.

Срамът се опитва да постави граници там, където тялото не се и сеща да спира... Така срамът поставя "културни" граници, но голото тяло пак, и все пак, ни създава и се създава там, където не се срамува и въпреки срама.

Та нали още при онази възраст, едва прекрачила невръстността, когато тяло и душа, разпънати от желание, намират самите себе си с единството на негов субект-обект, слисаното смесване на слънчеви силуети с плисъка на удоволствието е вечност, побрала в игра-оцеляване несрамуването ако без-срамие. Светът на другите възрасти е несвяст, несвят.

Да пробудиш желание, да се събудиш за желание... Колко много "игри" могат и се събират за игра в него.

Самотата на желанието е несравнима дори със самотата на живота ни.

Едва сега японската поезия може и действително препраща към изразителността на въображението...

И веднъж разбрали краткостта си, защо все толкова се страхуваме от радостта да се подгоним и удавим в обич?

Присъствието на съвременното сещане за смущаващото различие при прегръщането на желанието в Древна Гърция е заради докрай постигнатата там искреност на неговото "изказване". Искреност, чиято истинност е непосредствено-сетивно осезаема. Положената история на едно възраждащо се усилие, чиято едва доловима непреходност не "обича" подслоняването дори при "предметността" на думите.

И сега, това желание все така търси тялото, което би дало и душата си за него...

И сега, това желание все така търси душата, която би дала и красотата на своето тяло за него...

Не можем да наблюдаваме ослепяващата непроницаемост на изгрева, но защо да не си мислим, че може поне да поискаме да сме заради него.

За желанието, човекът е самосъздала се незавършеност, която може и да съзнава непоносимостта на всички граници, поставяни пред нея.

Историята на света

Вглеждането в лице, после се забелязват усмивката, очите, тялото и се заобичва... Също толкова бързо се ражда отговорът, отказващ надежда, пожелал раздяла преди събиране...

Но остава някъде и онова, готово да се търкулне към нас обичано докосване, което сме си пожелали, но не сме срещнали.

Историята на света всеки път и така започва.

Въпросът "Защо?" препраща към безпределната самота на всяко усилие, което се опитва да спре кървенето на тази рана, припозната за начало и потресено от изхода.

Дали човешкото тяло не е твърде умело, за да му трябва и разум?

Тогава социалността на еротичното е отвъд любовната игра на животните, които също могат и предласката на съвокуплението.

Онези събирания, потайно стаени в шепот, който изненадва чувствеността, пресрещаща любопитството за другост. Онези нощо "объркани" от неочакваното боричкане на погледи и смутени подсмихвания, онези нощи, "простенали" от смелостта на не-знанието да се сподели радостната вечност на миг желание.

В "подземията" на страстта и ръка да докоснеш, се иска смелост. Една непокорна алчност.

Всяко очакване има предел на способността си за разбиране на каквото и да е отсъствие, защото е и желание.

За ласка на раздяла е достатъчен само страхът да не бъдеш отново повлечен в "танца" на страстта, на любовта...

Любовното оставя своите следи и като се "губи" в спомени. Споменът е помнене-траене.

Помненето на човешкото тяло дълго "изстива" от непосредствеността на преминалото, греещо лутане в сумрака на желание, пожелало и постигнало или непостигнало стремежа си с него.

Името и желанието са дадени на тялото, сякаш като прокоба... Но има и желание не дават душа, защото само име и желание не "правят" душа. Когато "прекършиш", "прекръстиш" своя свят, "тялото" на своя свят и света на своето тяло в него, едва тогава името "засветва" с душата си, с тялото си, с желанието си. Не можеш ли, не остава и спомен, а както е гроб без спомен?...

Никой и никъде не ни очаква и няма да ни очаква, ако не сме построили пристан или не сме се превърнали в такъв.

Но спомнянето е и помненето, припомнянето на съзнание за всичко станало там, където мисленето сякаш е склонило да "забрави" себе си, за да се предаде с тялото си на тяло, което обича, да се предаде на тяло, което може "сега" и да не знае дали се иска с душата си за тази обич или само желае тялото, с което е тук и засега.

Няма ли душа, за какво е тялото, докато го има? (Имаш тяло, но къде си ТИ?) Без нея, тяло на тяло не си "принасят дарове."

И сега езикът е този, който заисква да заговори със случилото се, да го изговори и изобрази.

Тялото желае той да казва, да се научи и да може да казва всичко, което се случва с него.

Съ-знанието сякаш избира, подбира това, което според него подхожда да бъде изобразено чрез езика, понякога така, че за всичко останало там между събралите се тела, да не се припомня "всичко"-то, та станалото не от думите, а от излъчването на посягането им да може да прозира.

Но езикът "няма време", в което да "пробяга" с възможностите на сетивата или на съзнаваното тази всичкост на мига, който те имат - тяхна е сегашността и без-умостта за бъдеще на това съ-присъствие. Езикът е след-сетивен. Идва, за да отдели, раздели станало-нестанало, да ги опише, но той не може отново да "преживее". Опитва да отбере, прибере и подскаже, като разказва.

Мислещото пре-мисляне на нашите желания е замисляне-предизвикателство към цялото ни същество. Срещаме се с разбирането, че мисленето, съзнавано в желание и с желание е даденост, която може и да изчезне, ако не е съ-поведена за действително събиране в човешката история за "историята", в която единствено могат да са.

Опитът за човешката култура се само-пред-определя да бъде и стремеж за проясняване заедността на тяло-душа, която се самотревожи за действителна цялостност без опосредяване само от предметността на сетивност или от "несетивните" хипосразирания на разум.

Поради това човешкото щастие няма онтология и е събитие или постигано от тялото с болка по всичко онова, което го прави човешко или събитие, постигано от разума с тъга по неговото тяло. За свое не-щастие те са заедно така, и само така засега могат да бъдат заедно. В останалия си взаимен живот те са заедно или отделно всякак, поне, за да създават едно за друго утеха за непостигнато щастие или готовност да припознает понякога едно за друго своето.

Единственото, което устоява на Хераклитовия принцип за вечността на промяната, е вечната възможност на неповторимата крайност на любовното.

На онтологията на вселенския хаос противостои единствено онтологията на човешката крайност. И то поради вечността, която все я дели от определимостта на любовното - една, понякога, замислено-застиваща игра.

Нека бъдем в този си свят. Нашият. Единственият, в който можем да знаем и да си спомняме. В него сме обичали, обичаме и бихме могли, обичайки, да умираме...

(Източник: сп. Философия, бр. 4-5 1997 г.; набрали и въвели в мрежата: авс дизайн)

Обратно към: [Хараламби Паницидис][СЛОВОТО]

© Хараламби Паницидис. Всички права запазени!