напред назад Обратно към: [Хараламби Паницидис][СЛОВОТО]



Порастване


На баба ми Цветана

 

Там, където изгарящо догарят пътеки и моите стъпки по тях, и изпомачканата ми от светлината на сладострастно слънцестоене голота посред цъфнали кестени - невинна игра на падащи цветове с ръце заровили се в ЛЮБОПИТСТВОТО на къпинови храсти, там и сега, светът ми се затваря в спомен за детство, проходило сред снежните преспи на онези зими и гмурнало хладните вирове на онези лета, които дори плътта все още може да усеща като свой спомен, способен да се пренесе в ласка към тяло, което и не подозира извора на тази непотъмняващо дъхава нежност - онези тайни събирания на чувствеността, когато с погледа към чуждото, към другото тяло намираш друго желание и любопитство - преодолима самотност, търсеща ласката и дъха, с който да преодолее своето тяло, покрило къс земя под себе си, - сред цветове на нощ из невзрачната моминскост на разтворени детски бедра и свенливо приоткрити момчешки слабини светът на нощта се обърква от неочакваното боричкане на погледи и смутени подсмихвания, простенали от несмелостта на незнанието да сподели радостната вечност на миг желание, а тъмното изгрява от болка от несподелено отпътуващата съдбовност, но кой да ти подскаже, да ти каже или покаже, единствено в тази уж непрогледна тъмност помръква белега от протегната ръка, осмелила се да покаже онемялата воля за докосване.

Там са къщите скътани сред снега, вятъра и играта на сърца, срещнали лицата, думите, извивките на телата, прегракналия захлас на гласовете, за да ги събере вихрушка и диря да остави, в която спомнянето да е обич и приказките идват после от спомнения спомен за. всяко едно детство, прелъстяващ разказаното като онези топли филии хляб с олио и червен пипер, които устните докосваха със същото нетърпение както гладът - тялото.

Там останаха, но и сега са в мен широките поляни, населени от детските ни игри, жестоките преследвания и смиреността на техните очаквания, мечтите ни прогледнали по тези поляни като виковете по неравните спускания и съм техен, на онези лица и на онези тела, с които заедно се въргаляхме до забрава, до онази неповторимост на подвикването на име като неповторимото докосване до вселена.

Там думите ни бяха като нас, като изгряващата жадност на божествената ни порочност, когато всичко казване свещенодействаше в ласките, желаещи безкрайна действителност за света, който притежавахме, свили в прегръдка своите тела, своите страхове, а ръцете ни проговаряха всички езици на желанието, защото няма език способен да докосне, да измори всяко желание като човешката ръка, но там се втурваше ненаситността на очите, те се промъкваха дори преди ръцете, дори преди смелостта на ръцете, дори преди да повярват и разберат своята собствена дързост.

Там дори на светлина очите притъмняваха от целта на своето търсене, а по тъмно те бяха сянка на ръката, която в прокрадваща се ласка, осветена от неуверена усмивка, откриваше просвета на бедра, разтварящи истинно своята сърцевина на различие за една търсена топлина различно желаеща, знаеща и искаща за себе си.

Там живеем, докато умираме и там ще е последната детска игра на нашия живот, но там не можем да умрем мъчително защото смъртта е игра, а ние сме играли с нея - с дряновите лъкове на детската ни мъжкост, с детското си превъзходство над света, а стрелите на тези лъкове пронизваха светостта на всичко съществуващо, защото бяха майсторско творение на детските ни ръце, както и Бог е само едно дете, в своята радост и в своя гняв, предпазил се от глупостта на следващи възрасти.

Там се помнят нашите дадени, дарени, дори и онези неизпълнени клетви и те тежат над света на големите, неразбрали тяхната себеотричаща искреност, тази връзка между детето и умиращия, защото детето истинно желае живот, за когото обича, а умиращия вярва и се надява на тази клетва.

Там умираше моята баба като обичаше малкия, който я обичаше и това беше най-самоотвержената подкрепа между двама, които са се обичали, но не са успели докрай да си помогнат, а сега обещания и вярвания се срещат, кой знае как, в думи, в дела, в дири, които няма как да се открият, освен изгряващи поне в спомена за онова мое бягство и за онези паяжини под моста, подслонил крехкостта и увереността на една смелост, на едно уважение, и на една любов във възможността на защита и подслон в една къща сред този свят.

Там все още е къщата на моето детство, и не мога и няма как, и не искам да забравя, да усещам, да си спомням живия допир, прегръдката на всички онези пролети, зими, лета и есени, прахоляците изгазени, седенките проседени, приказките разказани, колената допирани, гонениците до без дъх, разхвърляни по улиците и гордите разходки сред неделната празничност, изслушаните духови оркестри, изгледаните летни кина, яхнатите магарета и почти непросънуваните ловни приключения.

Там сякаш единствено е възможно хоризонтът на човешкото отново да изгрее заради живота на едно следващо детство.

 

Там
в Берковица
Хари Паницидис

 

(набрали и въвели в мрежата: авс дизайн)

 

 


напред горе назад Обратно към: [Хараламби Паницидис][СЛОВОТО]

 

© Хараламби Паницидис. Всички права запазени!


© 1999-2017, Словото. WEB програмиране - © Пламен Барух