Обратно към: [Копнежи][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]

Когато нощ се спусне над земята

и морний ден в незнаен край замине,

самин кат плаха сянка в тъмнината

заскитвам аз сред тъмните градини.

И дълго вслушан с трепет непонятен

в словата на кристалното мълчанье,

аз спомням за деня си невъзвратен

и пролетното слънчево сиянье.

Предчувствье смътно болен дух обзима,

избликва кръв из цъфналите рани

и пламва мъката неугасима

зарад искрите, рано разпиляни.

Тогава морен спирам край фонтана

и плача с тях - те мойта скръб дозели, -

оголени върби през есен ранна

и кипариси в сън чела навели.

Обратно към: [Копнежи][Димчо Дебелянов][СЛОВОТО]